Прочути наши дипломати казаха 3 варианта за край на войната в Украйна и какво ще последва

За четвърта поредна година Българското дипломатическо дружество изготви годишен анализ „Международната политика и българската дипломация", съобщава Епицентър.

Той е подготвен от дипломати и експерти с дългогодишен опит и експертиза в различни сфери на международните отношения и външната политика на България под общата редакция на Андрей Караславов, Любомир Кючуков, Симеон Николов и с участието на Бисерка Бенишева, Марияна Бояджиева, Петър Воденски, Веселин Вълчев, Огнян Гърков, Любомир Денчев, Григор Порожанов, Владимир Сотиров.

Авторите обобщават: Война стана интегралното понятие за развитието на света през 2022 г. Руската интервенция в Украйна концентрира фокуса на международните отношения, определи тяхната динамика, преакцентира приложното им поле от политическото към военното, заложи дългосрочни негативни тенденции. Рискът от избухване на глобален конфликт стана реален и непосредствен.

Ето и първата част от анализа със заглавие "Светът под доминацията на логиката на войната"

Войната в Украйна имаше ефект на земетресение за света, но процесите, които доведоха до нея, бяха достатъчно видими от поне две десетилетия. След „еднополюсния момент”, последвал края на Студената война, през който САЩ утвърждаваха своята доминация (и който роди Ирак, Афганистан, Либия, Сирия), в международните отношения постепенно набра сила тенденцията към мултиполярност.

За Русия това означаваше спиране на разпада и завръщане на държавността, консолидация на регионите (на първо място – ликвидиране на сепаратизма в Чечня), възстановяване на влиянието в постсъветското пространство (вследствие на което се оформиха замразените конфликти в Приднестровието, Южна Осетия, Абхазия) и завръщането на страната като водещ глобален играч.

Тези два еднотипни, по своя характер експанзионистични и интервенционни процеси, за известен период от време протичаха в различни плоскости (глобална, респективно – регионална), но логично се сблъскаха в постсъветското пространство, на територията на Украйна.

А силните националистически тенденции в Украйна (характерни за всички нововъзникнали държави след разпада на двете големи федерации в Европа – Съветския съюз и Югославия, където се поделяше общо икономическо, политическо и културно пространство, издигаха се граници и се конструираха и консолидираха нации) доведоха до дълбоко етническо разделение в страната и създадоха необходимите предпоставки за тежка криза.

Като резултат американският глобалистичен хегемонизъм и руската имперска носталгия си дадоха среща на полето на украинския национализъм.

Това достатъчно еднозначно определи конфликта като геополитически, а не като война на ценности.

В течение на годината военните действия в Украйна придобиха характера на дългосрочна война на изтощение. Тя преминава под лозунга „война до победа”, т.е. до поражение на противника, но Русия не може да си позволи поражение, а Украйна няма да бъде изоставена да капитулира.

Усилията на всички участници в конфликта (не само на Русия и Украйна, но и на НАТО и ЕС) са насочени към продължаване на войната, а не към нейното прекратяване, което прави практически невъзможно прехвърлянето на конфликта от военното в политическото поле и началото на преговори за мир.

Условията, издигнати от двете страни за урегулиране на конфликта (Русия: Украйна да признае „новите териториални реалности”; Украйна: Русия да изтегли всички свои войски и да бъде дадена на международен трибунал) са по-скоро условия за капитулация на противника, отколкото база за начало на политически диалог.

Парадоксално, но след почти година война Русия получи повече НАТО на изток (с предстоящото членство на Швеция и Финландия в Алианса), а Европа получи повече Русия на запад (с присъединяването на четирите украински области към Русия). От своя страна това присъединяване в добавка към Крим на практика затваря вратите за постигане на споразумение по териториалните въпроси.

Това очертава няколко възможни изхода от войната – но в най-добрия случай не по-рано от една средносрочна перспектива:

а) рязко изостряне на конфронтацията и риск от прерастването на войната в глобална, което (страхът, а не здравият разум) да принуди основните международни играчи да инициират диалог;

б) радикална промяна в обстановката на терен, изправяща някоя от страните пред поражение и заставяща я да потърси преговори;

в) жертвите, разрушенията и умората от войната да доведат до вътрешнополитически промени в Русия (преди всичко) или Украйна, като трупащото се социално (но не и антивоенно на този етап) напрежение в Европа също може да подтикне европейските правителства да търсят политически изход от конфликта.

Противно на многобройните твърдения, войната в Украйна не води до създаването на нов, но задълбочава ерозията на съществуващия следвоенен световен ред. Под удар са поставени двата основни стълба на международните отношения след Втората световна война: международните институции (на първо място системата на ООН) и международното право.

Съветът за сигурност се заобикаля (от коалиции на желаещите), а базисни принципи на международното право се нарушават (включително националния суверенитет и нерушимостта на границите), като дори самото понятие за международно право бе подменено от „отношения, базирани на правилата“.

Международните институции и международното право постепенно губят своята практическа ефективност и значимост, но не се заместват от нови такива, увеличавайки риска от създаването на институционален и правен вакуум на международното поле.

Същевременно е невъзможно да се генерира политическа воля за формирането на нов световен ред защото е компрометиран механизмът за формиране на нова система: за да бъде тя универсална, трябва да бъде изработена с участието на основните международни играчи и тяхното съгласие.

Въпреки всичко ООН се оказа единствено възможното поле, където да се търси предотвратяването на две глобални катастрофи: продоволствена (чрез споразумението за износ на зърно от Украйна, постигнато с посредничеството на ООН и Турция) и ядрена (чрез действията на Международната агенция за атомна енергия за избягване на ядрен инцидент в Запорожската АЕЦ).

Войната в Украйна катализира развитието на редица геополитически процеси. Преди всичко бе даден на силен тласък не просто на ре-консолидацията на НАТО, но и за изпълване с ново съдържание на нейната дейност в дългосрочна перспектива (тезата за мозъчната смърт на Алианса остана в историята).

Същевременно ЕС не успя да предложи алтернативен път за приключване на конфликта извън военния. Извеждането на проблемите на сигурността като основен и практически единствен към момента приоритет на евроатлантическата връзка на практика означава и отказ от амбицията на Съюза за стратегическа автономност и утвърждаване му като самостоятелен глобален играч (въпреки прозиращия дискомфорт на Германия и Франция от размиването на тяхното влияние, особено в Източна Европа, в резултат на засилената атлантическа зависимост).

От друга страна фактическото разкачване на Русия от Европа, разкъсването на континенталната икономическа, финансова, технологична, политическа и културна тъкан постави под въпрос концепцията за неделимостта на европейската сигурност.

Ескалиращата конфронтация предполага достатъчно продължителен период на взаимно сдържане, изключващо взаимодействие и сътрудничество дори по глобални проблеми от общ интерес, което от своя страна означава и взаимно изтощаване на Русия и ЕС.

Взаимното неутрализиране на ЕС и Русия дава възможност на САЩ да съсредоточи своите основни усилия в противоборството за глобално лидерство с Китай. Като и двете страни съумяват да извлекат дивиденти от войната в Украйна. Освен че се преутвърдиха като евроатлантически лидер (след колебанията по времето на Тръмп) САЩ разполагат и с еднозначната подкрепа на повечето страни от Източна Европа по проблемите на сигурността на континента (нерядко в противовес на вижданията на Франция и Германия), осигурявайки същевременно доминиращи позиции на американската оръжейна и енергийна промишленост в Европа. Китай от своя страна се превърна в незаменима опора на Русия в международен план, както и в основен финансов и експортен канал за Русия към световните пазари – свеждайки Русия до позицията на младши партньор в това сътрудничество.

Турция е третата страна, която успя да се възползва максимално от стратегическата си значимост за развитието на конфликта, превръщайки се в основен посредник (редом с ООН) между воюващите страни, укрепвайки позициите си в НАТО (включително и поставяйки под условие присъединяването на Швеция и Финландия), осигурявайки си свобода на действие в Кавказ и Близкия изток, отклонявайки критиките за авторитарното управление вътре в страната.

Изострената конфронтация на „широкия Запад“ с Русия очерта контурите на една все още неясна, но постепенно придобиваща видимост тенденция: постепенното оформяне на един достатъчно широк, макар и твърде аморфен, геополитически „не-Запад“, обхващащ голяма част от Африка, Азия, Латинска Америка.

Това не е анти-Запад, защото тук не става дума за формирането на фронт за борба срещу Запада, както и за лансирането на някаква анти-западна идеология, а за дистанциране от глобалната конфронтация с Русия и до форма на по-скоро пасивна съпротива срещу натиска на Запада.

Аналогиите с Движението за необвързаните обаче едва ли биха били коректни: първо, защото конфронтацията е динамична, ескалираща и навлизаща във все по-гореща фаза (за разлика от периода на Студената война, когато тя беше статична); второ, защото засега няма нито индикации, нито условия за някакво институционално международно структуриране на този „не-Запад“ и превръщането му в самостоятелен геополитически фактор.

Когато и както войната свърши (изхождайки от презумпцията, че тя няма да прерасне в глобална), то светът ще бъде друг.

С много висока степен на сигурност може да се твърди, че като резултат ще имаме един дългосрочно (за десетилетия) разделен и дълбоко конфронтиран свят, със силна милитаризация и надпревара във въоръжаването при ниска степен на договорености (повечето – остатъчни, от периода на и непосредствено след края на Студената война) в сферата на разоръжаването и контрола.

Свят на динамично променящи се баланси и формиране на нови геополитически съюзи и партньорства, доминиран от борбата за сфери на влияние, където международното право е изместено от политика от позиция на силата, а ефективността на международните организации е до голяма степен блокирана.

Международни отношения, характеризиращи се с отсъствие на взаимно доверие, респективно – на политически диалог за търсене на съвместно договорени решения на проблемите.

Годината отбеляза сериозно изостряне на конфронтацията и по линията на другото основно международно противостояние: САЩ – Китай. Посещението на спийкъра на Камарата на представителите на Конгреса на САЩ Нанси Пелоси в Тайпе и последвалите китайски военни маневри в Южнокитайско море изведоха въпроса за Тайван като следващият рисков проблем, имащ потенциала да предизвика глобален политически трус.

Всеки опит за нарушаване на статуквото около Тайван (евентуален отказ на САЩ от политиката на „стратегическа двусмисленост” или пък опит на Китай да присъедини Тайван) би нарушил крехките регионални баланси и би изправил двете глобални сили пред опасността от пряк сблъсък. Тези събития се случиха на фона на мерки, предприети и от двете страни, имащи пряко отношение към очертаващото се дългосрочно противоборство между САЩ и Китай за глобално лидерство.

След като в продължение на десетилетия Китай имаше застигащи спрямо САЩ темпове на икономическо развитие, страната вече изведе като приоритет постигането на глобално технологично лидерство (включително в сферата на изкуствения интелект), както и постепенното превръщане във все по-значим фактор в сферата на сигурността.

От своя страна САЩ предприе драстични мерки, включително законодателни, за ограничаване на импортната си зависимост от китайски стоки, на първо място при вноса на полупроводници.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук