Шестимата, които убиха СССР: Защо го направиха?

В Беловежката пуща шестима души, които нямат никакви правомощия за това, подписват споразумение от името на Русия, Украйна и Беларус, в което пишеше:

„СССР като субект на международното право и геополитическата реалност престава да съществува " Вместо това се създава аморфна междудържавна формация, която получава не по-малко аморфното име Общност на независимите държави.

Оттогава са публикувани много мемоари, документи, аналитични материали относно тези събития. Въпреки че техните емоционални оценки са коренно различни, няма особено съмнение относно правната непоследователност на споразуменията, наречени Беловежки споразумения.

Решението за разпускане на СССР е незаконно и противоречи на волята на народа, която е недвусмислено изразена на референдума на 17 март 1991 г. Да припомним, че тогава около 78% от избирателите гласуваха за запазването на единната ни държава.

Трябва също да се припомни, че решението на този референдум е официално потвърдено с указ на най-висшия законодателен орган - Върховния съвет на СССР от 21 март. Черно на бяло е написано:

„Държавните органи на СССР и републиките трябва да се ръководят в своята практическа дейност от решението на народа, прието чрез референдум в подкрепа на обновения Съюз на съветските социалистически републики, изхождайки от това, че решението е окончателно и има задължителна сила за цялата територия на СССР".

Нека подчертаем: референдумът на 17 март не е съвещателен, а правно обвързващ за всички граждани и още повече за длъжностните лица, към които се отнасят шестимата подписали Беловежките споразумения – Елцин, Кравчук, Шушкевич, Бурбулис, Фокин и Кебич.

Те самите признават тогава и, ако се съди по откровенията на някои от тези лица в неотдавнашния филм на Наили Аскер-заде „30 години без Съюза”, и сега признават, че са поели към правителствената дача „Вискули”, където провеждат преговори за разпадането на СССР, без да уведомяват действащата всесъюзната власт и по-специално президента на страната Михаил Горбачов.

Освен това ръководителят на Казахстан Нурсултан Назарбаев посочва на заговорниците, че този подход е грешен, напомняйки им, че това не трябва да става без участието на Горбачов в процеса. А самият президент на СССР директно нарича този процес „преврат“.

Много показателен в това отношение е фактът, че първият човек, на когото авторите на Беловежките споразумения се обаждат да докладват, е американският президент Джордж Буш.

Дори Горбачов го определя като "срам". Интересно е, че Шушкевич, който тогава благоволява да се обади на президента на СССР, информира, че Буш "е приел много добре" новината за ликвидацията на Съюза. И все пак лидерът на САЩ не трябва да се радва на краха на основния геополитически съперник.

Особено забележително е, че Горбачов (и в същото време неговата страна) са предадени от същите хора, които само три-четири месеца преди описаните събития, с пяна на устата, твърдят, че президентът на СССР е единствената легитимна власт и обявяват за “превратаджии” онези, които се опитаха да ограничат неговите правомощия и свободата на движение.

Но според тях след като Горбачов изчерпва мисията си, то вече е възможно да не играят на „защита на върховенството на закона и демокрацията“.

Във филма Аскер-заде тогавашният прессекретар на Елцин Павел Вощанов дава ключова идея, която е изразена в момента на преместването на руския президент в Кремъл и заради която Елцин всъщност се насочва към разпадането на СССР:

„Борис Николаевич , сега няма никой по-важен от вас." Именно това - личните амбиции на участниците в Беловежкия заговор - е основният двигател на техните незаконни действия и решения.

Осъзнавайки несигурността на своите позиции, архитектите на краха, както тогава, така и сега, 30 години по-късно, обосновават действията си с украинския референдум, проведен на 1 декември 1991 г.

Според тях общото допитване, в което уж почти 90% от украинците гласуват за независимост (текстът на бюлетина има различна формулировка), законно „нулира“ ситуацията, която се развива след референдума през март, и искат спешни действия от страна на лидерите на други републики на Съюза.

Само че тогава, а и сега малко хора казват, че декемврийският референдум в Украйна е имал общо с върховенството на закона и с демокрацията. Нека започнем с факта, че той се провежда в противоречие с действащия по това време закон „За реда за решаване на въпроси, свързани с отделянето на съюзната република от СССР“.

В него ясно се посочва, че референдум по този въпрос се провежда не по-рано от шест месеца след вземането на решението за организирането му. В Украйна са минали едва три месеца.

Да не говорим, че кампанията там се провежда при условията на забраната на най-голямата политическа партия в Украйна (Комунистическата) и нейните печатни органи.

За разлика от мартенския референдум, когато вестниците просто се състезават, за да гарантират, че техните страници със сигурност ще бъдат представени с мнения и за, и против, кампанията срещу независимостта е напълно забранена преди гласуването на 1 декември.

На украинците е обещано да им създадат „втора Франция“, на руснаците от Украйна е обещано да не пипат езика им, на всички е гарантирано създаването на необвързана и безядрена държава.

Но никой не може да призове да се гласува против. С изключение на Крим (той има свой собствен напълно отделен политически живот), в "континенталната" Украйна само Международното движение на Донбас в Донецк може да отпечата листовки с призив за отговор "не" и това трябваше да се направи тайно . Такъв е "свободният избор", при който населението е оставено без избор.

Освен това подобно провеждане на украинския референдум не смущава никого на Запад тогава и не притеснява никого сега. Да си припомним как британското външно министерство не толкова отдавна оправда "незаконността" на референдума в Крим през 2014 г., сравнявайки го с шотландския.

Доказано ни беше, че допитването в Крим се провежда в нарушение на Конституцията на Украйна, подготовката за него е била кратка и не всички мнения са представени по време на кампанията.

По някаква причина не сме чули подобни коментари относно референдума за независимост на Украйна. Но на фона на допитването от 1 декември 1991 г. референдумът в Крим през 2014 г. е пример за свободно волеизявление на гражданите.

И въз основа на незаконното допитване в Украйна, противно на всички норми на закона и Конституцията, лидерите на трите региона на СССР (и дори не всички основатели на Съюза, предвид отсъствието на представители на Кавказките републики) решава да разпусне нашата родина.

Ако продължим аналогиите с Украйна, тогава това е същото като кметовете на Киев и Харков (историческите столици на Украинската ССР) и, да речем, губернатора на Одеска област, тримата де решат да ликвидират украинската държава като такава.

Без да се привличат нито закона, нито мнението на други административни субекти на страната, още по-малко одобрението на централната власт. Би ли приела подобно решение международната общност? Въпросът, както го разбираме, е риторичен.

Някои от участниците в Беловежкия процес по-късно оправдават действията си с желанието да се разпръснат без особени конфликти. Например лидерът на Беларус Станислав Шушкевич все още се гордее с това, заявявайки: „Да разделиш империята без капка кръв е като цяло невероятно постижение!“

Така Михаил Горбачов, обяснявайки пълното си бездействие по отношение на Беловежката сделка и нейните участници, многократно посочва в мемоарите си: „Планът ми беше да премина през повратен момент без кръв за първи път в многовековната история на страната“.

Как така без кръв. Сривът на икономиката, тоталното обедняване на населението, унищожаването на цялата система на здравеопазване и социално осигуряване на гражданите - колко живота отнема мизерията през 90-те!? И всички последващи войни, включително събитията в Чечения, Южна Осетия, Карабах, Донбас, са естествени последици от това фатално решение за „безкръвен“ развод.

По някаква причина дори Збигнев Бжежински, който оценява положително разпадането на Съюза, разбра последствията от него. В книгата си „Голямата шахматна дъска“ той пише: „Неочакваният разпад на Съветския съюз беше придружен от граждански вълнения в страната, болезнена икономическа криза, кървава и унизителна война в Чечения“. Тоест Бжежински го забеляза, а Горбачов и Шушкевич се преструват, че нищо не се е случило.

Ако броим жертвите на разпадането на СССР, то това са стотици хиляди и дори милиони наши граждани. И ако използваме методологията за изчисляване на „жертвите на Голодомора“, когато се броят дори тези, които не са родени, тогава броят ще стигне до десетки милиони.

И в края на краищата никой от заговорниците на Беловежката пуща не отговаря и няма повече да отговаря за действията си през декември 1991 г. и за последствията от тях.

На 25 декември 1991 г. в 19:35 ч. знамето на великата сила се спуска завинаги над Кремъл. Милиони руснаци, за свой ужас, разбраха, че те, без да напускат родните си места, против волята си, изведнъж се озовават извън родината си - Русия. Без да загуби нито една война, държавата ни губи значителни територии и хора.

Почти всичко това е направено от ръцете на онези лидери, които трябваше да отговарят за поддържането на единството и властта на държавата. Но личните им амбиции надделяват. Започналите тогава дезинтеграционни процеси обхващат цялото постсъветско пространство.

На Русия ѝ отнема десетилетие, за да спре и обърне тези опасни тенденции. Сега е важно да изучаваме и разбираме уроците от историята отпреди 30 години, за да не се повтарят никога тъжните събития, да не се даде нов повод за радост на вечните ни отвъдморски врагове.

В крайна сметка, както отбелязва навремето великият руски учен Василий Ключевски, историята винаги наказва строго за незнанието на уроците си.

Владимир Корнилов