6 трупа, сред които дете на 15 години. Хиляди въпроси, чиито отговори водят до много по-страшни отговори. Случаят „Петрохан“ не е просто една трагедия. Това е откровение за духовната и интелектуална парализа на част от обществото и на част от т.нар. политически елит у нас. Извън телата, огнестрелните рани и мистерията на убийствата се промъква по голям проблем — начинът, по който хора с власт и дума реагират, говорейки повече за себе си, отколкото за загубата на живот.
Фактите бяха ясни още от самото начало: трима мъже са открити мъртви край хижа „Петрохан“, с огнестрелни рани, при запалена постройка, в среда на изолация и въоръжено присъствие — всички те част от организация, която се самонарекла „Национална агенция за контрол на защитените територии“, т.нар. „рейнджъри“. Това е неправителствена структура, регистрирана през януари 2022 г., чиито членове — тримата мъже — са били основатели и активни участници в дейности по патрулиране и контрол на защитени територии, включително с оборудване като дронове и системи за наблюдение.
Но вместо да се съсредоточат върху загубата на човешки живот и върху въпросите, които възникват от наличието на такава организация, част от политиците предпочетоха да говорят за други неща.
Бившият министър на околната среда на ПП-ДБ Борислав Сандов, чиято администрация през 2022 г. подписа рамково споразумение с тази организация, излезе с изказвания, които разместват фокуса от трагедията към „процедурни“ оправдания и удобни интерпретации. Сандов се опита да смекчи общественото възмущение, като каза, че сме „побързали да издаваме присъда на жертвите“ и настояваше да се оповестят всички сигнали, подавани от сдружението през годините, за да се изясни мотивът за отмъщение.
Проблемът е, че това не е призив към открито и критично разследване, а опит да се постави въпросът в рамките на процедурни аргументи, които омекотяват тежестта на темата. Вместо да каже „тук има загубени човешки животи, трябва да знаем истината“, той заложи на „нека първо обсъдим какво са вършили тези хора“. Това е не просто техническа точка — това е добавяне на психологически щит пред неудобната тема на границата между държавно решение и собствената му отговорност.
В същото време кметът на София Васил Терзиев, чиято подкрепа към организацията също е документирана — включително чрез публично спонсориране на част от дейностите им обозначено на сайта на организацията — излезе с емоционални, но отклоняващи фокуса изявления, в които говори за лични познанства и подкрепа, без да поставя под въпрос структурните и институционални рискове от това частна въоръжена структура да упражнява контрол върху природни зони.
Това поведение превръща позицията му от потенциално критична в бягаща от дискусията за същинския проблем: кой и защо е давал легитимност на дейности, които изглеждат като паравоенни функции извън ясни правни рамки.
И ако това не беше достатъчно, в публичното пространство се появиха и реакции като тази на бившия премиер и основна фигура в ПП Николай Денков, който заяви, че държавата „фокусира вниманието си върху очернянето на жертвите, а не върху залавянето на убийците“. Аргумент уж срещу „спекулациите“, но всъщност отклоняващ вниманието от най-важното: защо такава организация е имала подкрепа и защо институциите досега не са дали ясен отговор какво представлява и какво прави. Вместо да застане ясно зад въпроса „защо тези хора са били в гората с оръжия, без ясен държавен контрол“, думите на Денков звучат като опит да се редуцира дискусията до политически спорове за форма, не за съдържание.
Това е сърцевината на моралния провал, който показва „Петрохан“. Не просто, че политиците са казали това или онова. Проблемът е, че те са пренасочили обществения дискурс от болезнената реалност — смъртта на живи хора, сред тях и дете — към теми, които удобно омекотяват отговорността: дали сме етикетирали правилно, дали говорим за „тон“, или дали „харесваме“ интерпретация, която поддържа тезите на политически удобни групи. Всичко това, докато трагедията остава централно несподелена и непроумяна от морална гледна точка.
Това е не просто езиково упражнение. Това е психологически и политически модел на реакция, който обезсмисля жертвите, пренасочва вниманието от причините към ефектите и създава прецедент за бъдещи трагедии. Когато политиците, които говорят за справедливост, първо се тревожат за „какво всъщност значи този термин“ или „дали сме нарушили някакви тонови граници“, обществото губи най важното: способността да защитава най-слабите, а не най-удобните разкази.
„Петрохан“ не е просто трагедия на деца и млади хора. Това е лакмус за нашия морален ориентир. И докато страхът на интелекта продължава да преобладава над сърцето, обществото плаща най високата цена: животът на невинните - нашите деца, отритнат от удобното мълчание на елита. И за съжаление ще е така, докато позволяваме на политици като горепосочените да решават съдбините на държавата ни.
