Какво бихте направили, ако ви оставаше една седмица живот?

Но ако се появи фактор, който да ни приклещи в клетката на 168 часа, например, страхът, който изпитваме, ни тласка да направим грандиозни промени в съзнанието и действията си, пише Obekti.bg, позовавайки се на Gnezdoto.

Когато се изправим лице в лице със смъртта, пренареждаме приоритетите си. Но това, за съжаление, не трае дълго, особено ако опасността премине. Въпросът в заглавието далеч не е позитивен. Но целта му е да ни накара да се замислим и да изведе на повърхността на съзнанието ни нещата, които наистина са най-ценни за нас самите. На мен ми изплуват обаче няколко допълнителни въпроса.

• Ако наистина това са нещата, които бихме искали да направим, какво ни пречи да ги направим сега?
• Какво наистина е ценно за нас и на какво сме способни, за да го постигнем?
• Защо в много случаи можем да си намираме оправдания и да отлагаме нещата, които най-много бихме искали да направим?
Амброуз Редмуун е казал: „Куражът не е липсата на страх, а по- скоро е решението, че нещо е по-важно от страха!"

Нека да видим обаче защо ни е толкова трудно да поемаме рискове за нещата, за които мечтаем, и трябва някакъв външен стимул да ни даде нужната смелост.
Накратко страхът може да бъде дефиниран като чувство на тревожно очакване на бъдещо събитие или преживяване, в случая наближаващата смърт. Именно благодарение на тази емоция ние имаме смелостта да рискуваме и да надскочим и собствените си възможности. Страхът се филтрира от част от мозъка, наречена амигдала, която от своя страна е част от подсъзнанието. Има изследване на няколко пациента с рядко генетично заболяване, наречено синдром на Urbach-Wiethe. При тях е засегнат именно този център. Тези хора не реагират на типични страхови дразнители като паяци, змии, както и при гледане на филми на ужасите. Изследването показва още, че такива хора не са склонни да поемат никакви рискове в своя живот.

Тук идва и въпросът, как страхът може да има и положителна страна. При регистрация на страх в тялото ни се получава прилив на адреналин. Той от своя страна поражда в човека тръпката да разшири възможностите на тялото и на ума си.

„Хората забравят какво сте казали, хората забравят какво сте направили, но хората никога не забравят как сте ги накарали да се чувстват!"- Мая Анджело

Когато човек е изправен пред смъртта обаче последното нещо, за което се сеща, е как е накарал хората, които е срещнал през живота си, да се чувстват. Първото, което му минава през ума, е да се обади на всички, на които държи (приятели, роднини, членовете на семейство) и да им каже колко много ги обича. Едни от най-разпространените отговори на въпроса „Какво бихте направили, ако ви оставаше седмица живот ?" са:
1. Ще прекарам тази седмица със семейството си.
2. Ще кажа на всички скъпи хора в живота си колко много ги обичам.
3. Ще обиколя колкото се може повече мечтани дестинации.
4. Ще направя нещо лудо и екстремно, като да скоча с бънджи или парашут.
5. Бих казал на хората, които не харесвам, какво мисля за тях, за да си отида с чиста съвест.
6. Бих ял любими храни, които сега не си позволявам.
7. Бих прекарал време сред природата.
8. Бих потърсил лек, за да удължа още малко живота си.

Срещнах и едно странно разпределение по дни:
Първи до четвърти ден: Ще направя всичко, за което някога не ми е стигало смелост.
Пети и шести ден: Ще позвъня на всички, към които изпитвам любов или омраза, за да им кажа за чувствата си.
Седми ден: Бих го прекарал сам в гората да размишлявам за живота си, но най-вероятно единственото, за което ще мисля, е за случилото се през първите четири дни от изминалата седмица.
Това, което мен ме накара да се размисля, е седмият ден на този човек. Ето как аз бих прекарала тези седем дни.

Дестинацията е Хавана, Куба. Голяма част от мечтаните дестинации съм ги посетила, остана тази. Преди да замина обаче бих раздала всичките си лични вещи на някого, на когото биха му били от полза. След седмица и без това няма да са ми нужни. Замислих се кого бих взела със себе си. Отговорът изплува най-неочаквано: Всеки, който иска да дойде. Но условието ми е никой от тях да не знае, че след седем дни няма да съм жива. Ще спя малко (три-четири часа), ще ям храна, която никога до сега не съм опитвала. Ще скоча с парашут. Ще плувам с делфините. Ще посрещам изгрева и залеза на морският бряг. Ще записвам всеки миг на видео и ще направя много снимки (по-късно ще обясня защо са ми нужни). Ще напиша писмо. Последният ден ще искам да остана сама. Аз не искам погребение. Искам сбирка, на която всички, които ще дойдат, да се сбогуват с мен (с праха ми), да видят видеото от изминалата седмица, да прочетат писмото ми до тях. Искам всеки да излезе и да разкаже весела случка с мен или нещо, за което съм го накарала да се замисли (ако има такова, разбира се).

Когато бях на деветнадесет започнах да правя списък: „10 неща, които искам да направя преди да навърша 30". Сега този списък се превърна в „Книга на мечтите", която стои на лавицата с останалите ми книги. Различното е това, че тя няма увод и заключение. Всеки ден попълвам нови глави и слагам отметки на вече сбъднатите мечти. Причината да я направя беше страхът, но не от смъртта, а от живота. Страх ме беше да не изживея посредствен, средностатистически живот. На първата страница от тази моя книга пише: „Празнувай всеки свой ден, все едно ти е последен!"