На 10 ноември 1989 година своите изиграха Тодор Живков

На другия ден името на Тодор Живков не фигурира нито в едно от  заглавията на вестниците

10 ноември 1989 година започва като един обикновен ден за социалистическа България. В 20 часа обаче, той става исторически. Тогава шефът на отдел „Информация“ на БНТ  Александър Късметски съобщава, че генералния секретар на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков е свален от  всичките си постове. 

Новината става причина и най-заклетите трезвеници да се напият. Най-приближените до Първия, тези който са му се кланяли като на Господ, също  тържествуват. Най-после е дошло тяхното време. Петър Младенов е на върха на партията. А скоро Андрей Луканов ще стане премиер.

Днес, тридесет години по-късно, 10 ноември 1989 е дата, която занимава повече историците. И докато младите не се интересуват от тази ден, още  има и такава, които го проклинат  и биха се радвали, ако той въобще не беше се случил. Тогава участниците  в събитието се окичиха   с лаврови венци, които после се оказаха трънени.  

Легендата за техния героизъм бързо бе развенчана. Нищо такова е нямало, просто борба за власт.

Ако  наистина трябва да говорим за историческа дата, то това е 9 ноември 1989 година. Тогава пада Берлинската стена, а на заседание на Политбюро на ЦК на БКП Тодор Живков  мирно и тихо решава да се откаже от лидерското си място в Партията, тридесет и пет години, след като се е добрал до него. 

Всъщност  това едва ли е искреното му желание. Заслугата  за това негово решение е на един човек, който той безкрайно ненавижда - съветския първи комунист Михаил Горбачов.  

Дни преди това московският  човек в София, посланик  Виктор  Шарапов, на два пъти се среща с Живков и в прав текст му казва, че е време да си тръгва.  За велможата това е неочакван удар. Опитва се да се противопостави. Да отложи. Твърди, че няма подготвен човек, който да го замени.  

Накрая, притиснат, с нежелание се съгласява, като настоява да остане поне на поста председател на Държавния съвет.  Посланикът отвръща на молбата му с мълчание. То запазва надеждата, че все още позициите му  във властта няма да бъдат изцяло загубени.  
Какво се случва на 9 ноември 1989 година.  

„От Витоша се спусна приятен хлад. 6,30 ч. Обичайната игра на футбол в голямата зала на Герена с постоянния състав: Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Воин Войнов...“  Така тогавашният министър на културата Георги Йорданов във  описва утрото на този ден  в мемоарите си.

17 часа заседание на Политбюро. Тодор Живков, който никога не закъснява, небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващи.  

Всъщност най-важното, което той  казва,  може да се събере в едно изречение: „Моля Политбюро да се занимае и утре на пленума да предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията”.  

Тонът е категоричен, като се изтъкват и мотиви: възрастта и нуждата делата в държавата да се поемат от млад човек. Смята че най-подходящ е Георги Атанасов, тогава премиер  на България.  Веднага след Първия  става Атанасов и си прави отвод ,  като предлага за поста  външният министър Петър Младенов.

Следва две минути напрегнато мълчание. Живков настоява за почивка. Министърът на отбраната генерал  Добри Джуров е против. Думата взема Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи. Той явно е най-неосведомен от всички за това, което предстои.

Казва, че е притеснен и изненадан и не вижда защо трябва да се прави тази промяна: „Живков ни е необходим” –заключава. Но емоционалните му думи увисват във въздуха без никакъв ефект.

Луканов е във възторг : „Другарят Живков вярно е преценил момента, ” казва. „Това е назрял за нашето общество и нашата партия въпрос”.

В този тон припяват и останалите. Времето тече бавно. Един след друг членовете на Политбюро вземат думата, за да подчертаят мъката си  от раздялата с Вожда и подкрепата към Петър Младенов.  Накрая  самият Младенов казва:  Аз мисля, че  трябва да благодарим на др. Живков за всичко, което той е направил. Ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно докато можем.

Той предлага  на Тодор Живков да се предоставят за ползване:  служебна вила номер  32 в Бояна строена специално за него, единия от двата бронираните мерцедеса, сътрудник, охрана и две лица за здравно и битово обслужване.

Освен това добавя: пенсията му да бъде равна на заплатата на председател на Държавния съвет   2700 лева,  при средната за страната - около 200. Всичко се приема без възражение.

В  19 часа и 10 минути заседанието приключва.

10 ноември 1989 година. Бояна. Дом N 1. Пленума на Централния комитет на БКП” До обедната почивка в 12,15 часа всичко е както си е било открай време. Тодор Живков изнася доклад за по-нататъшното развитие на страната в сегашната сложна политическа обстановка . Говори свободно. Мисълта му я ясна . На моменти дори се шегува.

15 часа. След почивката Георги Атанасов обявява, че Тодор Живков е подал молба за освобождаване от постовете генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ. В този момент Първият от Правец  разбира, че е изигран.

Той е имал уверението и надеждата, че ще го освободят от едното място, но ще остане на другото. Но такова нещо няма.

Предложението за смяна на Живков е поставено за обсъждане на пленума. Изказващите го подкрепят с изключение на академик Николай Ирибаджаков, който предлага то   да се вземе след двадесет дни. Залата зашумява.  

Всички искат спектакъла да  свърши бързо. Изказванията са прекратени.  Георги Атанасов  предлага : „Който е съгласен с решението на Политбюро, моля да гласува”. Приема се. Някой вдигат ръка искат да кажат нещо, Живков-също,  но Атанасов не ги забелязва.

На другия ден името на Тодор Живков не фигурира нито в едно от  заглавията на вестниците. Няма я и снимката му, който дотогава неизменно е присъствала във всеки брой.  На  първите страници вече е Петър Младенов.

Скоро своите ще вкарат  любимеца си в затвора,  улицата ще изхвърли  Петър Младенов от всичките му постове,  Андрей Луканов  ще бъде убит пред  дома си, а много българи ще продължават да чакат своя десети ноември и до днес.

Исак Гозес