Спомени от соца: Нощен патрул в Созопол - младите без пари на море, а синовете на партийците...

Синковци на важни партийци "уволняват" милиционерите, тийнейджъри бягат от общежитието на олимпийските надежди, спипват ги и... Интересен материал от списание "Общество и право", публикуван през септември 1988 година. Авторът е проследил работата на нощния патрул:

Созопол в средата на лятото - това са подробности без значение.

Ето какво се случи в следващите няколко минути на същия ден — събота, втори август: момче, турист от ГДР се върна от вечеря — грижата за прехраната му бяха поели служителите от управлението, тъй като сутринта, докато се къпело, изчезнал всичкият му багаж: от Бургас съобщиха по телефона да посрещнат четиригодишния Петьо — решил, без да се обади никому, да се поразходи с автобус до окръжния град, а родителите разбраха за пътешествието на малкия созополчанин едва когато им го предадоха;

от улица „Каваци“ се оплакаха, че няколко нощи вече не могат да спят — курортисти празнували началото на отпуската си шумно и невъздържано: на баща, изпратил рано сутринта осемнадесетгодишния си син сам на море, трябваше да съобщят, че момчето се е удавило;

на майка, с вид на човек неспал поне три нощи, ще помогнат да намери дъщеря си, която от седмица живеела със свой съученик на палатка… Вторник, пети август, девет часът – оживлението ще усети още на стълбите на управлението всеки малко по-наблюдателен: задържан е крадецът, който беше изтръгнал радиокасетофоните на няколко леки автомобила.

До обяд бяха разкрити извършителите на още няколко кражби.

В 21.00 часа по нищо не личеше, че денят преваля. Тази нощ съм включена в дежурния екип. В 22.00 часа потегляме. Първо към заведенията около плажа на новия град. Управителите не са забелязали нищо обезпокоително. По радиотелефона ни изпращат на адрес: „Морска олимпийска база“.

В стаята на една от служителките (по-точно на балкона) са намерили четири момчета — естествено нерегистрирани. Тримата бяха успели да изчезнат. Четвъртият се опита да излъже, че са пристигнали току- що, изчерви се и си призна, че са тук от неделя.

Отново сме пред дискотеката на плажа — невралгичния пункт в този час. Момче, щом ни забеляза, побърза да свали якето си — „колегите“ веднага се досетиха за причината — беше обсипано със значки, чиито античовешки символи то и не знаеше.

На помощ се притече приятелят му без документи: „Нима не знаете кой е баща ми! — попита. — Той е…“ Последваха титлата, името, служебното положение. (Впрочем точно с такова поведение дежурните, а и всички служители от Районното управление в Созопол, са свикнали.

Всеки от тях с часове може да разказва подобни случки: момчета с едва наболи мустачки редовно ги „наказват“, „изселват“, „уволняват“. Само че на мен не ми е смешно. Не защото е възможно някоя от заканите да се изпълни. А защото доста младежи смятат, че татковците им ще ги измъкнат от всяка ситуация и ще накажат този, който си е позволил да им посочи правия път. Което пък значи, че поне някои татковци са го правили.)

Срещу нас странно подскача Москвич, разминаваме се, не спира при подадения знак, не угасват и дългите светлини. Оказва се, че шофьорът е с едномесечен стаж и по стечение на обстоятелствата се е наложило да закара пияния собственик и автомобила му до дома.

Следващият шофьор, когото изпробвахме с уреда за проверка на алкохол, с дъха си щеше да изкърти стрелката. Самоуверено, а после почти разплакано, обеща на дежурните какво ли не само и само да не му вземат книжката. (Той ще се размине с глобата — чужденец е. По-тежкото наказание очаква приятеля му — собственика на автомобила, защото му е разрешил да кормува.)

Към 1.30 ч. градът утихна. Поне на пръв поглед. Намерихме тримата бегълци от общежитието; обиколихме парка; събуждахме заспалите безквартирни, за да им кажем да пазят багажа си; на младо момиче напомнихме, че не е съвсем безопасно да прекара нощта на уличната пейка; няколко пъти обходихме районите, които не са определени за къмпинги, но са се превърнали в такива по липса на места в редовните къмпинги.

За да шофираш в стария Созопол, се изисква умение поне на майстор на спорта. Не само защото улиците са тесни, а и защото са претъпкани от безразборно и необмислено паркирани леки автомобили — не помагат нито знакът „Влизането забранено“, нито глобите. (Някои шофьори са склонни да ги плащат през ден.)

Пазарчето между новия и стария град започна да се пробужда. Майстор на дървени лъжици беше отворил „работилницата“ си — седнал на тротоара, постлал найлон, за да не падне и стърготина на земята, съсредоточено дялкаше. От една хасковска лада започнаха да стоварват пъпеши — беше се огънала от тежестта им. На площада в новия град миньорите чакаха автобус.

За първи път видях старшините ядосани — точно срещу работниците в чешмичка за пиене на вода момче беше потопило крака си, а на кротката забележка отговори, че ще се мие, където си поиска — дошло е да си почине и нищо друго не го интересува.

Последната ни задача е да проверим дали в една къща (с вид на хотел) има нерегистрирани летовници. (Такива проверки се правят непрекъснато и въпреки многото събрания с хазяите, въпреки глобите и разгласяването на простъпките им нарушенията продължават.) Докато чаках края на работното ни време, минути слея като стрелката показа шест часа, радиостанцията се обади: морето е изхвърлило удавник. Беше в друг град.

Нямате късмет — посрещна ни дежурният в управлението. — Това беше най-спокойната нощ от началото на сезона. От това репортаж не става.

В следващите дни прекарвах часове наред сред тези, които пазят реда и спокойствието на иначе малкия, но сега набъбнал до пръсване южен град не само, за да търся интересното, а и защото трябваше дълго да чакам служителите на управлението да се освободят за разговор, после — за да продължим разговорите: буквално по средата на доста изречения се налагаше да прибирам тефтера си в очакване на по-спокойни минути.

И най-младият, и най-възрастният служител в управлението са с една и съща фамилия — Димитров. Единият е дошъл тук в края на учебната година и е започнал созополската си кариера с разкриването на странна кражба — от лятното кино изчезнал цял филм.

„Интуицията ли ми помогна, късметът ли, но веднага се досетих, че това не е работа на професионалист, а на някое от момчетата, които искат да гледат кино през оградата, пък разпоредителите ги гонят. Така и излезе — момчето си отмъстило. Един филм е скъпо нещо и ако се постъпи формално, това би „осигурило“ на момчето присъда. Но какви работници ще сме, ако съдим само по цифровите показатели.“

Подполковник Димитров е старшият районен инспектор на Созопол. От деветнайсет години е тук. Според него основните проблеми на града са два: няма паркинги — така хем се задръстват улиците, хем колите, оставени на шосетата, стават лесна плячка. Но и нещо друго го смущава — тази година срещу къмпингите „Златна рибка“ и „Градина“ горското стопанство изградило два паркинга с достатъчно места и почти символично заплащане — 40 стотинки на ден.

Шофьорите обаче предпочитат да паркират навсякъде другаде, но не и там. „Ходим, предупреждаваме ги, че ще ги глобим, глобяваме ги, обясняваме им, че могат да им откраднат багажа. Моя си е колата — казват, — мой си е багажът. Естествено, когато се случи нещо, тонът им се променя.“

Вторият проблем? Свързан е — бих казала — с едно недомислие: всички брави, които се продават, са с обикновени ключове, и то такива, че тръгнеш ли, можеш с един ключ да отключиш поне сто врати. „Добърденковци“ — така тук наричат онези, които ходят по къщите, поздравяват и когато се убедят, че няма никой, влизат в която стая си поискат и вземат каквото си харесат. (Или каквото има — от дънки, блузки и цигари до фотоапарати и касетофони.)

От управлението предлагат различни начини да се реши този въпрос — от намеса във „вътрешни-те“ работи на предприятията, произвеждащи дограма, до завишаване на наема на хазяите, които са осигурили заключващи се стаи.

Правят го не само за да намалят своята работа. А защото повечето от тези, които са извършили кражби, са го направили за пръв път, „без да искат“, т. е. — видели неохранявана вещ и я взели, повечето са седемнайсет- осемнайсет-деветнайсет годишни и ако не бяха изкушени, надали щяха да посегнат.

Има още една причина за посягането — напоследък много родители пускат синовете и дъщерите си сами на море; шестнайсет-седемнайсет годишните младежи не са свикнали да разпределят разходите си, за няколко дни свършват парите, не им се прибира у дома и започват да търсят начин да останат по-дълго. А начинът, както стана ясно, просто им избожда очите.

Проблеми създават и младежите, които идват с ненужното много (и неспечелени от тях) пари. Както е известно, такива пари се харчат лесно, в Созопол — предимно за алкохол, а алкохолът, знаем, е лош съветник.

Някои момичета, най-вече чужденки, с по-свободното си държание създават погрешни илюзии у някои момчета, предимно нашенци, от което впоследствие възникват неприятности. Не са малко трудностите и на стопанския фронт — многото сезонни заведения дават работа на много пришълци, а целта не на всички е да осигурят приятна почив-ка и калорична храна за почиващите — само една проверка в един ресторант показала, че за един обед е вложено за 240 лева по-малко месо от отчетеното и необходимото.

Възможностите да се създават излишъци са много – много обекти са на чекмедже, а и гражданите рядко се оплакват, дори когато видят, че са измамени. Като че ли свикнаха или пък не искат с дреболии да развалят отпускарското си настроение.

Миналата година са преживели разочарование – млад готвач, перспективен, който се чудели как да задържат в града, за който само хубаво се говорело, заловили с две коли консерви, естествено — икономисани от почиващите. С началника на РУ на МВР в Созопол Георги Филев се разбрахме, че няма да говорим за проблемите на служителите — много са, ще ги решават.

Доволен е, че има силно попълнение от съвсем млади и амбициозни кадри, които бързо навлезли в работата. Аз не пропуснах да му кажа, че през деня трудно разпознах старшините, с които бях дежурила цяла нощ, от тримата нарушители на реда, които бяха извикани за разговор. (Бяхме ги заловили да ядат дини от чужд бостан и да целят с тях шосето.)

Опитах се да се поставя на мястото на нарушителите — с тях разговаряха (думата е точна), а не ги поучаваха, техни връстници. Каква е близката цел на началника?

Да се създаде в Созопол традиция за ред. Което означава да изчезне предварителната нагласа, с която идват доста от летовниците — да свикнат, че има разлика между свободното държание и хулиганското нарушаване на реда и спокойствието.

За успех смята и добре подбраните екипажи за патрулна служба — направили са анкета кой с кого най-добре би работил и засега няма изненади.

Би искал и родителите, когато го уведомяват за нарушенията, извършени от децата им, първо да се замислят и да се опитат с общи усилия да убедят подрастващите, че не всичко, което искаме, е разрешено, а не да започват с обвинения към тези, които са ги задържали. И да оневиняват виновните.

Но последното не зависи само от него и от останалите служители. Викат го. Пожеланието ми на сбогуване: до края на лятото, а и през следващото, всички нощи и дни поне да са като тези, за които журналистите казват – нямахме късмет, не се случи нищо интересно.

Източник: Socbg.com

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук