Докато в Европа новите и обновени сгради намаляват риска домакинствата да не могат да се отопляват, българският жилищен фонд продължава да бъде един от най-сериозните фактори за енергийна уязвимост. Енергийната бедност в Европа вече не е само въпрос на доходи. Тя все повече е въпрос на това в какъв дом живее човек. Данните на Евростат показват ясна зависимост – колкото по-нова и по-енергийно ефективна е една сграда, толкова по-малък е рискът домакинството да не може да поддържа нормална температура или да изпитва затруднения при плащането на сметките си.
За България този извод има особено значение. Страната ни е сред държавите в Европейския съюз със стар жилищен фонд, висока енергийна неефективност и голям дял домакинства, за които разходите за отопление са сериозно финансово бреме. Въпросът за енергийната ефективност у нас не е само част от зелената трансформация на Европа, а пряко свързан с качеството на живот и социалната сигурност, пише БГНЕС.
Европа забавя обновяването, но разликата между държавите остава огромна
През 2025 г. 23,9% от жителите на Европейския съюз са живели в жилища, чиято енергийна ефективност е била подобрена през предходните пет години. Това е спад спрямо 2023 г., когато делът е бил 25,8%.
Тази промяна показва, че темпът на обновяване в Европа не е равномерен. В 11 държави от ЕС делът на подобрените жилища се увеличава, докато в 15 държави намалява.
Лидер в Европа е Нидерландия – 60,5% от населението живее в жилища с подобрена енергийна ефективност през последните пет години. Следват Дания с 34%, Франция и Словения с по 33,3%.
На обратния полюс са Италия с едва 2,6%, Малта със 7,8% и Гърция с 9,5%.
Тези различия показват, че енергийната ефективност не е просто въпрос на технологии, а на дългосрочна политика, инвестиции и способност на домакинствата да участват в процеса.
За България този европейски контекст е особено важен – защото проблемът не е само колко нови сгради се строят, а какво се случва с милионите жилища, построени преди десетилетия.
Бедните домакинства остават последни в процеса на обновяване
Един от най-съществените изводи на Евростат е, че хората в риск от бедност или социално изключване по-рядко живеят в подобрени жилища.
През 2025 г. едва 17,4% от хората в тази група в ЕС съобщават, че жилищата им са били подобрени през последните пет години. Сред останалото население делът е 25,6%.
Това създава порочен кръг – домакинствата с най-малко финансови възможности най-често живеят в най-неефективните жилища, а именно те изискват най-големи инвестиции за ремонт и обновяване.
Енергийната бедност така се превръща не само в следствие от ниските доходи, но и в резултат от качеството на жилищната среда.
Европейските данни показват, че разликата между двете групи може да бъде значителна. В Нидерландия например тя достига 18 процентни пункта – 45,3% сред хората в риск и 63,3% сред останалото население.
Това показва, че дори най-развитите държави се сблъскват с проблема, но разликите идват от мащаба и ефективността на политиките.
Собствениците обновяват повече от наемателите
Друг важен фактор е статутът на обитаване.
През 2025 г. 26,9% от собствениците на жилища в ЕС съобщават за подобрения в енергийната ефективност през последните пет години. При наемателите този дял е значително по-нисък – 16,7%.
Причината е очевидна – собственикът има пряк интерес да инвестира в имота си, докато наемателят често няма нито финансов стимул, нито контрол върху решенията за обновяване.
В България този проблем е особено важен заради структурата на жилищния пазар – страната има един от най-високите дялове на собственост върху жилища в ЕС, но значителна част от този фонд е стар, амортизиран и енергийно неефективен.
Собствеността сама по себе си не означава енергийна сигурност. Един апартамент може да бъде собствен, но да изисква огромни разходи за отопление.
Къщата срещу апартамента: размерът не е достатъчен, важна е ефективността
Данните показват и сериозна разлика според типа на жилището.
През 2025 г. 30,5% от хората в ЕС, живеещи в къщи, съобщават за подобрения в енергийната ефективност. При живеещите в апартаменти делът е 16,6%.
Това отчасти се обяснява с факта, че индивидуалните къщи по-често позволяват самостоятелни решения – изолация, подмяна на отоплителни системи, промени по фасади и покриви.
При многофамилните жилищни сгради процесът е по-сложен, защото изисква съгласие между множество собственици.
Това е особено актуално за България, където голяма част от населението живее в панелни и многофамилни сгради, построени през втората половина на XX век.
Новите сгради намаляват риска от енергийна бедност
Най-силната връзка в данните на Евростат е между годината на строителство и риска от проблеми с отоплението.
През 2025 г. делът на хората в ЕС, които не могат да поддържат дома си достатъчно топъл, е най-нисък сред живеещите в жилища, построени през 2011 г. или по-късно – 4,8%.
Следват жилищата, построени между 2001 и 2010 г., със 7,2%.
При по-старите сгради рискът нараства:
между 1981 и 2000 г. – 8,9%;
между 1961 и 1980 г. – 9,8%;
преди 1960 г. – 10,1%.
Разликата е още по-видима сред хората в риск от бедност или социално изключване.
При тях делът на затруднените с отоплението е най-нисък сред живеещите в нови жилища след 2011 г. – 15,8%. При по-старите сгради показателят е между 23,9% и 24,3%.
Това означава, че дори при еднакви доходи качеството на жилището може да промени значително риска от енергийна бедност.
Новите домове означават и по-малко просрочени сметки
Подобна картина се вижда и при забавените плащания за комунални услуги.
През 2025 г. най-нисък е делът на хората, живеещи в домакинства със забавени сметки, сред обитателите на жилища, построени след 2011 г. – 5,2%.
Следват:
жилища от периода 2001–2010 г. – 6,2%;
сгради от 1981–2000 г. – 6,7%;
жилища, построени преди 1960 г. – 6,9%;
сгради от 1961–1980 г. – 7,9%.
При хората в риск от бедност или социално изключване най-нисък е делът при новите жилища след 2011 г. – 16,6%. При останалите категории той варира между 19,1% и 20,7%.
Българският проблем не е само отоплението, а качеството на жилищния фонд
Европейските данни показват една ясна закономерност – борбата с енергийната бедност започва от сградите.
За България това означава, че енергийната ефективност трябва да бъде разглеждана не само като част от климатичните политики, а като социална политика.
Когато едно домакинство живее в стара, неизолирана сграда, то плаща повече за същото количество топлина. Когато няма средства за ремонт, то остава в зависимост от високите разходи. А когато обновяването достига по-бързо до по-заможните домакинства, рискът е най-уязвимите да останат последни.
Новите жилища показват посоката – по-ниски разходи, по-малък риск от енергийна бедност и по-добри условия за живот. Но истинското предизвикателство за България е друго – как да се обнови огромният стар жилищен фонд, в който живее мнозинството от населението.
Защото в енергийно неефективния дом бедността не започва от сметката за ток или парно. Тя започва много по-рано – от стените, прозорците и годината, в която е построена сградата.
