Преди дни Окръжен съд в Пловдив отказа да изпълни Европейска заповед за арест, издадена от Република Гърция срещу български гражданин, мъж от Карлово, осъден задочно на 10 години лишаване от свобода и глоба в размер на 60 000 евро.
За решението пред БЛИЦ съобщи адвокат Гънчо Гънчев, дългогодишен защитник по производства, свързани с Европейски заповеди за арест, който познава както българската правна уредба, така и практиката на гръцките съдебни власти по подобни производства.
Европейската заповед за арест е издадена във връзка с влязла в сила през 2024 г. присъда на съд в Солун. Производството се отнася до престъпление, за което се твърди, че е извършено на 13 януари 2020 г. и е свързано със съучастие при незаконно въвеждане на мигранти на територията на Гърция.
Карловецът е категоричен, че не е посещавал територията на Гърция и не е превозвал мигранти.
След поредното дело за екстрадация на български граждажданин в Гърция адвокат Гънчо Гънчев коментира процедурата по Европейска заповед за арест на карловеца, осъден задочно в Солун. Според него случаят поставя тежки въпроси за действията на гръцката прокуратура и съд и трябва да предизвика реакция на Министерството на правосъдието.
– Адвокат Гънчев, защо определяте този случай като толкова сериозен?
– Защото тук вече не говорим за обикновен спор относно Европейска заповед за арест или за чисто формална процедура по предаване на лице между две държави членки на Европейския съюз.
Говорим за фундаменталното право на един европейски гражданин да знае, че срещу него се води наказателно производство, да знае в какво е обвинен, да бъде призован за съдебното заседание и да има реална възможност да организира защитата си.
А в конкретния случай документите на самите гръцки власти показват точно обратното. Българският гражданин не е присъствал в съдебното заседание.
Не е бил представляван от упълномощен защитник. И още по-същественото – в предоставените материали по делото е записано, че никъде не се установява той лично да е бил призован или по какъвто и да било начин да е бил уведомен за датата на съдебното заседание и за повдигнатото му обвинение. И въпреки всичко това срещу него е постановена осъдителна присъда.
– Какво Ви притеснява най-много в начина, по който е извършено уведомяването?
– Точно това според мен е един от най-абсурдните моменти в цялото производство. Гръцката прокуратура официално уведомява българския съд, че обвинителният акт е бил счетен за надлежно връчен на секретаря на Районната прокуратура в Солун, защото обвиняемият живеел в България и не бил посочил съдебен адресат.
Тоест обвинението се води от държавата, но вместо обвинителният акт реално да стигне до обвиняемия, той се връчва на служител в самата система на гръцката прокуратура и след това се приема, че гражданинът е бил редовно уведомен. За мен това е пълен абсурд. Особено когато същите гръцки органи разполагат с информация, че лицето живее в България, а в материалите са посочени негови адресни данни.
В XXI век, в Европейския съюз, между две държави членки съществуват достатъчно механизми за международна правна помощ, връчване на книжа и съдебно сътрудничество. Не можем да приемем, че реалното уведомяване на един човек за наказателно преследване срещу него може да бъде заменено с административна фикция.
– Но гръцкото право очевидно допуска определени форми на задочно производство?
– Възможността едно национално законодателство да предвижда производство в отсъствие не означава, че могат да бъдат елиминирани гаранциите на Европейската конвенция за правата на човека и Хартата на основните права на Европейския съюз.
Това е същественото разграничение. Член 6 от ЕВРОПЕЙСКА КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА и член 47 от Харта на основните права на Европейския съюз не са пожелателни текстове.
Те са основата на справедливия съдебен процес. А справедлив процес означава човекът да знае в какво е обвинен, да бъде уведомен за процеса, да има достатъчно време и възможност да организира защитата си и да разполага с ефективна адвокатска защита.
Още повече, че самият чл. 340 от гръцкия НПК предвижда задължителна адвокатска защита при тежките престъпления, когато обвиняемият няма адвокат. Затова въпросът е още по-сериозен: как тогава се стига до съдебен акт, при който самите материали сочат, че лицето не се е явило и не е било представлявано от защитник?
– Гръцките власти обаче дават възможност след предаването човекът да поиска нов процес. Това не решава ли проблема?
– Не. Според мен това обръща самата логика на правосъдието. От документите по делото и представените огаранции от гръцкия съд става ясно, че след предаването му на гръцките власти присъдата може да бъде връчена повторно и в определен срок да бъде подадена жалба, която да доведе до ново разглеждане на делото. Но какво означава това на практика?
Първо осъждаме човека, без той да знае за процеса. След това обявяваме присъдата за изпълнима. След това издаваме Европейска заповед за арест. След това искаме друга държава да го задържи и да ни го предаде. И чак след като бъде предаден и попадне в юрисдикцията на държавата, която вече го е осъдила, му казваме: „Сега вече можете да се защитавате“.
За мен това е правен нонсенс – пример как формалното прилагане на закона може да доведе до резултат, който противоречи на самия смисъл на правото.
Когато правният „ред“ започне да произвежда очевидно несправедливи, нелогични или взаимно противоречиви последици, вече не говорим за реална защита на правата, а за правен формализъм, обърнат с главата надолу.
Законът не съществува, за да обслужва процедурата сама по себе си. Той трябва да гарантира законност, предвидимост, право на защита и справедлив процес. Ако тези принципи бъдат пожертвани в името на една механично приложена норма, тогава остава само формата, но се губи правото.
Правото без логика и справедливост се превръща в административна процедура, а не в правосъдие.
– Виждате ли в този случай по-голям проблем в отношението на гръцките власти към български граждани?
– Да. И това е моята позиция като адвокат, работил по редица производства, свързани с Европейски заповеди за арест. Когато подобни случаи започнат да се натрупват, държавата няма право да ги разглежда единствено като индивидуални казуси.
Според мен има основания да говорим за тенденциозен и изключително тревожен подход на определени гръцки съдебни и прокурорски органи спрямо български граждани. Не казвам, че всяко гръцко дело срещу българин е незаконно.
Това би било несериозно. Казвам нещо много по-конкретно: когато български гражданин може да бъде привлечен към наказателна отговорност, съден и осъден, при положение че не е доказано реално да е знаел за процеса, това вече е червена лампа.
И когато след това от България се очаква почти автоматично да изпълни Европейска заповед за арест, българският съд трябва да бъде особено внимателен.
– Тоест според Вас принципът на взаимното признаване не е абсолютен?
– Категорично не е. Европейската заповед за арест е един от най-важните инструменти на европейското наказателноправно сътрудничество. Но тя работи върху взаимното доверие.
А доверие може да съществува само когато всяка държава членка гарантира фундаменталните права. Европейската заповед за арест не е основание за законност на чужда присъда. Българският съд не е пощенска кутия, през която едно искане просто преминава, защото е изпратено от друга държава членка и следва да бъде изпълнено.
Дори Европейският съюз поставя защитата на фундаменталните права сред ключовите въпроси при изпълнението на ЕЗА.
Когато пред българския съд има конкретни данни, че човекът може да е бил лишен от реалното си право на справедлив процес, тези данни трябва да бъдат изследвани, а не пренебрегвани заради формалния принцип на взаимното признаване.
– Твърдите ли, че Гърция не е въвела правилата на ЕС за Европейската заповед за арест?
– Аз бих поставил въпроса по друг начин. Гърция формално е въвела рамковото решение за Европейската заповед за арест в националното си законодателство. Проблемът, който поставям, е как то се прилага на практика.
Може една държава да е приела закон и да е отбелязала европейската директива или рамково решение като транспонирани. Това само по себе си не гарантира, че всяко конкретно производство отговаря на европейските стандарти.
Официално Гърция е въвела Рамково решение 2002/584 чрез Закон 3251/2004 и последващи изменения, но на практика действията и противоречат на принципите на справедливост.
Следователно спорът според мен не е „има ли закон“, а спазени ли са европейските права на конкретния гражданин.
– Но България също е имала проблеми с прилагането на Европейската заповед за арест. Не е ли така?
– Разбира се. И трябва да бъдем обективни. Българската държава също дълго време прилагаше Европейската заповед за арест по начин, който формално отговаряше на националния закон, но не покриваше в достатъчна степен всички изисквания, изведени от европейското право и практиката на Съда на Европейския съюз.
Именно поради това през 2023 г. беше извършена съществена промяна в Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест.
С измененията беше въведен реален съдебен контрол върху издаването на Европейската заповед за арест. Затова и законодателят въведе чл. 56а в ЗЕЕЗА и създаде реален двустепенен съдебен контрол.
Днес прокурорът не може еднолично да реши, че един човек трябва да бъде обявен за международно издирване – необходим е независим съд, който да провери законността и пропорционалността на тази мярка. Това е европейският стандарт, който следва да важи еднакво за всички държави членки.
– Какво очаквате от българската държава?
– Очаквам най-сетне този въпрос да излезе от рамките на отделните съдебни зали. Този случай е червена лампа за българската държава и особено за Министерството на правосъдието.
Трябва да се направи анализ колко български граждани се намират в гръцките затвори въз основа на задочни присъди, при какви условия са били уведомявани, имали ли са реална адвокатска защита, присъствали ли са в процеса и знаели ли са изобщо, че срещу тях се води дело.
Защото аз поставям един много тежък въпрос: Има ли в момента български граждани в гръцки затвори, които са разбрали, че са осъдени едва когато са били задържани или предадени на Гърция? Ако отговорът е „да“, това вече не е частен проблем. Това е междудържавен проблем.
– Какво трябва конкретно да направи Министерството на правосъдието?
– Да поиска информация. Да анализира практиката. Да постави въпроса пред гръцкото Министерство на правосъдието и при необходимост пред компетентните европейски институции.
И най-вече – да защити принципа, че българското гражданство не прави човека европейски гражданин втора категория. Българският гражданин има абсолютно същото право на справедлив процес, което има гръцкият, германският, френският или всеки друг европейски гражданин.
Никой не може да бъде лишен от това право посредством формални процедури за „връчване“, при които документът никога реално не достига до него.
– Какво според Вас е най-притеснителното в документите?
– За мен това е признанието от гръцкият съд, че не се установява човекът лично да е бил призован или по друг начин да е знаел за датата на съдебното заседание.
Оттам нататък всички формални аргументи за мен стават второстепенни. Ако държавата не може да докаже, че един човек е знаел, че ще бъде съден, а въпреки това го осъжда на тежко наказание, тя трябва да даде много сериозен отговор как това се съвместява с понятието „справедлив процес“.
Европейското правосъдие не започва с Европейската заповед за арест. То започва много по-рано – с правото на човека да знае, че е обвинен, да застане пред съда и да има кой да го защитава. И ако тези основни гаранции липсват, взаимното доверие между държавите членки престава да бъде даденост. То трябва да бъде заслужено.
Интервю на Красимира Гешева, БЛИЦ
