Двадесет години под прожекторите, аплодисментите, успехите и милиони погледи, зад които се оказва, че е седял един безкрайно раним човек, който добре е прикривал болката и равносметките си. Певицата Андреа, която всички познават най-вече покрай поп фолка.
Всъщност мнозина си мислят, че я познават заради всичко, което са виждали от сцената. Но лицето и най-вече душата, които тя оголва в този разговор, са далеч от познатите представи.
Отвъд музиката обаче тя има и други неподозирани таланти. Рисуването е един от тях. Съвсем наскоро тя направи и първата си самостоятелна изложба. И мнозина веднага се запитаха дали не прави с нея и своеобразна раздяла с поп фолка.
Датата на изложбата съвпадна и с рождения ден на Кубрат Пулев, когото Андреа едва ли някога ще извади от сърцето си.
Пред БЛИЦ Андреа дава всички отговори - и е пределно откровена в едно от най-личните си интервюта. Много повече, отколкото очаквате.
- Андреа, ти поднесе голяма изненада с първата си самостоятелна изложба. С нея ли правиш своеобразна раздяла с поп фолк музиката, с която си популярна в България?
- Не… не бих нарекла това раздяла. Раздялата звучи като край, а аз не чувствам край. По-скоро чувствам ново начало… ново раждане.
Музиката ме направи това, което съм днес. Тя беше моят първи голям дом. На тази сцена пораснах, влюбвах се, плаках, падах, изправях се… тя ме срещна с милиони хора, с обич, но и с много изпитания.
Но идва момент, в който човек започва да усеща, че душата му има още езици, чрез които иска да говори. Аз дълго мълчах за тази моя страна. Много хора познават сценичната Андреа — силна, бляскава, уверена. Но много малко познават жената, която вечер остава сама с мислите си, с болките си, с платното, с четките…
Тази изложба не е бягство от музиката. Тя е среща със самата мен.
Може би за първи път толкова честна.
- Тази година празнуваш 20 години на сцената. И правиш този себеизраз с живописта. Това бягство ли е от музиката?
- Не… това е завръщане. Завръщане към едно момиче, което на 15 години рисуваше по тетрадки, по листове, по всичко, което намери… момиче, което още не знаеше какво означават прожектори, интервюта, скандали, предателства, любов, загуби…
След 20 години сцената ти дава много. Дава ти аплодисменти, успех, признание, пътувания, големи срещи. Но взима също толкова. Взима спокойствие. Взима време. Взима хора. Взима моменти, които никога не се връщат.
Имало е вечери, в които слизам от сцената пред хиляди хора… а после се прибирам сама и плача. И никой не вижда това.
Живописта влезе в живота ми точно тогава — когато вече не исках да говоря, а просто да чувствам.
- Какво казваш с картините си, което не си успяла с музиката досега?
- С картините казвам неща, за които гласът понякога не стига. Там има болка. Има прошка. Има любов, която не е получила край. Има разочарования. Има хора, които са ме изграждали… и такива, които са ме разрушавали.
Има моменти, в които съм рисувала със сълзи. Не метафорично… буквално.
Когато стоиш пред платното, няма публика, няма филтри, няма грим, няма фотошоп, няма „перфектен кадър“. Има само душата ти… такава, каквато е.
И може би точно затова хората бяха толкова развълнувани на изложбата — защото усетиха, че това не е просто изкуство… това е изповед.
- Датата на изложбата – 4 май – съвпадна с рождения ден на Кубрат Пулев. С какво послание и личен смисъл я избра?
- Истината е много човешка… датата беше избрана от моя ПР Атанас Лазаров – заради негово предстоящо пътуване до Анталия и вече закупени самолетни билети. Държах да бъде до мен в този момент. И искам да му благодаря, че го имам. Страхотен е! Повече от приятел и повече от професионалист. И да… невероятен е. Благодаря му, че е до мен.
Благодаря и на семейство Станеви за топлото посрещане в галерията Art Club Diplomat на бул. "Цар Освободител" 6.
Но животът обича символиката.
Да… съвпадна с рождения ден на Кубрат. И не мога да скрия, че за мен това носи специален смисъл.
Искам да му благодаря… не за големите жестове. А за малките. За присъствието. За силата. За тишината, в която понякога човек получава най-голямата подкрепа.
Той знае през какво минавам. Знае какво струва понякога една усмивка пред хората.
- Наскоро признаваш, че си се примирила и продължаваш. Това примирение освобождава ли те?
- Преди мислех, че примирението е слабост. Днес знам, че е сила. Най-трудното не е да се бориш. Най-трудното е да приемеш, че не всичко може да бъде спасено. Не всяка любов. Не всяко приятелство. Не всяка мечта.
Имаше период, в който се борех до изтощение. За хора. За отношения. За семейство. За истини. После разбрах… че някои битки не са твои. И когато го приемеш… започваш да дишаш.
- Когато човек обича толкова силно, може ли изкуството да бъде форма на излекуване?
- Да… и понякога е единствената. Когато обичаш истински, ти никога не излизаш същият от това. Остават белези. Остават въпроси. Остават недоизказани думи.
Изкуството не заличава белезите. То ги превръща в красота. И може би точно затова още рисувам.
- След 20 години на сцената кое ти тежи повече – пропуснатите лични моменти или постигнатият успех?
- Най-много тежат моментите, които никога няма да се върнат. Рождени дни. Прегръдки. Семейни вечери. Хора, които вече ги няма…
Понякога сцената ти дава всичко… и точно тогава разбираш, че най-важното не може да се купи с успех. Но не съжалявам. Защото всичко, което съм дала… е било от сърце.
- Ако можеш да върнеш времето към младата Андреа, какво би й казала?
- Бих я прегърнала. И бих й прошепнала: "Ще плачеш повече, отколкото предполагаш. Ще те предават хора, които си обичала. Ще губиш. Ще ставаш. Ще се съмняваш в себе си. Но никога… никога не позволявай светът да ти отнеме добротата."
И още нещо… "Обичай. Дори когато боли. Защото само така оставаш истински жив."
Интервю на Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
