Легендата Йото Пацов: Пенчо Кубадински уволни свой човек, защото застреля незаконно диво прасе

В миналия брой на „ШОУ” ви срещнахме с журналиста Йото Пацов, който през май 1986 г. е първият чуждестранен журналист, преминал забранената зона на гръмналата атомна електроцентрала в Чернобил и заедно с кореспондента на БНР Любен Антонов информират света за ужасите от ядрената катастрофа. Пацов е и известен писател, заклет ловец и екстремен пътешественик. Години по-късно, като „самонаграда” за уникалното си оцеляване в Чернобил, той ще си подари едно духовно пътешествие в Индия четири месеца, експериментирайки оцеляване в непозната и съвсем чужда среда - сред люде, за които се носят легенди: и за възвишена духовност, и за азиатска жестокост. „Сървайвърът” Йото минава пеша по бреговете на Индия от Изток към Запад - без нито една рупия в джоба! А пътят прехвърля цифрата от 10 хиляди километра по бреговете на три океана - Индийския, Атлантическия и Южен.

<em>Днес Пацов продължава разказа си за своите екзотични и екстремни преживявания по света и у нас и за близките си срещи с най-известните хора на планетата:<br /> </em><br /> <hr /> <strong>- Йото, това диво сърце, което носиш, и &bdquo;лудата&rdquo; ти глава ли те накараха да се подложиш на поредното екстремно и екзотично преживяване - обиколка пеша на... цяла Индия!?</strong><br /> - Виж, аз съм екстремен тип, макар и да мисля, че премервам винаги разумно рисковете, на които се подлагам или които съдбата ми поднася. Пътуването ми в Индия обаче си беше духовно. То тръгна от мястото на събирането на трите свещени реки на Северна Индия - Ганг, Ямуна /б.а. - Джамна/ и митичната Сарасвати, за да мине през духовния център Бодхгая, където Буда е получил просветление след дълга медитация, и оттам - през още много свещени места, храмове и градове на Индия. Тръгнах без пари буквално, заедно с Марин Маринов от Дълбок дол, Ловешко, който си бе сменил законно името на Артър Богомил Бъртън. Това е човек, който без пукната пара обикаля целия свят цял живот. Прехранва се от това, което му дадат хората, но не мога да кажа, че е просяк.<br /> <br /> <strong>- Авантюрист пътешественик?</strong><br /> - Може и така да се каже. Но на няколко пъти той ме изоставя по пътя и някак си пак се срещахме след време, буквално като по едното чудо, из пътищата на Индия, докато в един момент се оказах абсолютно сам. Но продължих напред. През цялото ми пътешествие в Индия обаче буквално ме съпътстваха <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>чудеса<br /> </strong></span><br /> за които ще бъде трудно сега да разкажа подробно и в детайли.<br /> <br /> <strong>- Разкажи поне за някои от тях!</strong><br /> - Например в Бодхгая, на мястото, където Буда е достигнал до нирвана, сега е издигнат голям храм, а зад него има вечнозелено дърво &ndash; махабодхи се казва - то е предмет на поклонение. Тук идват хора от цял свят. И като пристигнахме, имаше стотици от всякакви раси. <br /> <br /> Наобиколили дървото &ndash; народ, народ!... Чакат. Чакат да падне листо от него. С часове, с дни чакат за едно листо, защото вярват, че ако падне до някой и той го вземе, Буда го е благословил директно и това ще му донесе голям късмет в живота. И аз тъкмо пристъпих там заедно с Марин Маринов. Вдигаме очи нагоре и виждаме как едно листо литва, клатушка се насам-натам и падна точно пред мене! Взех го. Пазя го до днес това листо. <br /> <br /> И чудесата започнаха да ни съпътстват. Имаше случай след дълго гладуване, защото нямахме пари, нямахме храна. В един влак, претъпкан с бедни и гладни хора като нас, вече чувствах, че ми прилошава от глад, щях след миг да припадна и... изведнъж се появи отнякъде едно момченце с два банана. Откъсна единия, подаде ми го и продължи напред, без да каже дума, подмина ме. За мен това бе непонятно. За Марин - също. <br /> <br /> Или друг случай: пътувахме с един поклоннически керван от Аллахабат за Бенарес. Още при излизането ни от Аллахабат трябваше да се преодолее едно стръмно нанадолнище, много разкаляно. Пътуването беше с волски коли към параклиса на боговете Кришна и Рада. Теглеха ги едни огромни животни - &bdquo;воловете на Брама&rdquo;. Втората кола, край която бях аз, започна неудържимо да се плъзга към първата. Ние вървим пеша. А между двете вървеше един англичанин ли, австралиец ли беше, не разбрах точно, и не виждаше, че след миг колата, която се плъзгаше вече към него, щеше да го притисне и той да остане сплескан на място. Буквално в последния миг, преди да го премаже удара, се хвърлих към него и го изтласках. Но той не разбра какво щеше да стане с него и, вместо с благодарствен поклон, както го правят индусите, се нахвърли върху мен, че съм му бил отнемал личното пространство, че съм бил варварин - така ме нарече - защото съм го блъснал. Викаше срещу мен. Аз обаче смирено си мълчах &ndash; <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> нали бях спасил мизерния му животец</strong></span><br /> <br /> <strong>- Казваш: &bdquo;Ако си бил в Индия и не си пътувал с влак - все едно не си бил в Индия!&rdquo;. Как пътува с индийски влак, а с камила и слон случи ли ти се?</strong><br /> - О-о-о, това си беше чист лукс да се качиш на слон или някой да ти предложи да те качи на четириногото си био-возило, та да отдъхнеш малко. Но и това се е случвало. Иначе, 99 на сто от пътя го минах пеша. Но във вътрешността на Индия няма как да мина без влак! Нещо страшно е обаче да се пътува с влак в Индия, както аз съм го правил &ndash; в най-ниските класи. В тях е пълно с хора от най-ниските касти &ndash; бедни, гладни... Гмеж. Прииждат по гарите. Качват се. Пътуват буквално един върху друг. Ужас! Не можеш да дишаш! Пътувал съм дори качен върху вагоните на покрива им! Връзвал съм се и за перилата със собствения си кожен колан, защото при 150 км в час няма как да оцелееш горе на покрива, ако не си вързан някъде. Вятърът те реже. Но и това преминах.<br /> <br /> <strong>- А къде нощуваше, като си нямал и рупия в джоба, с какво се хранеше?</strong><br /> - Спях под открито небе. Там, където ме стигне нощта, но избирах мястото. Сега вече мога да давам съвети как и къде се спи в джунглата, така че да имаш известна гаранция срещу дивите животни, змиите и... хората, разбира се - да не те претрепят, мислейки, че могат да те ограбят, ако че нямаше какво да вземат реално от мен...<br /> <br /> <strong>- Кажи?</strong><br /> - Винаги избираш път. Лягаш на външен завой в канавката, в храстите, ако няма канавка, така че да не те виждат и да не те осветяват фаровете на завиващите камиони. Спях и в горите - избирах си възможно най-защитени леговища. Спал съм и по дърветата - горе. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Срещнах се с много змии, и с кралска кобра дори!</strong></span><br /> <br /> Оризищата им са пълни със змии. Избягвах такива места, но няма как да си в Индия и да не срещнеш отровна змия. Това е част от собствения ми &bdquo;Сървайвър&rdquo;, на който се подлагах сам.<br /> <br /> Колкото до яденето - нямаше проблеми. В Индия има много плодове. Ананасите растат на храсти. Достъпни са. Папая има в изобилие, банани има, и разни екзотични плодове, дето не сме им чували имената и не сме ги виждали тука. Пък и хората са много приветливи. Могат да споделят залък от индийския си хляб или шепата ориз. За прехрана обаче предимно ползвах храмовете и светилищата им. <br /> <br /> От индийски храм гладен не можеш да си тръгнеш. Там храната е безплатна и всеки, който е гладен, си взема. Навсякъде, където съм бил в тези храмове, са ме посрещали изключително дружелюбно. Нахранват ме и ми дават възможност да пренощувам, разбира се, безплатно. Има специални помещения за това във всеки индийски храм - с рогозки, с легла, с нарове. Бях поразен и от факта, че в храмовете на Кришна се изповядва правилото: в радиус от 10 километра около храма да няма останал гладен човек! Това е социалната функция на тези храмове.<br /> <br /> <strong>- В 8-милионния Бангалор на Южна Индия бил ли си - там е най-големият Кришна комплекс в света?</strong><br /> - О-о-о, бях и там! Порази ме фактът, че този храм готви храна за 20 хиляди души ежедневно! И ежедневно от храма я раздават на бедните.<br /> <br /> <strong>- Да не би да си се увличал по кришна съзнанието?</strong><br /> - О-о-о, не, не! Аз съм си българин, православен християнин съм. И никъде не съм свалил кръста от врата си. И навсякъде са се отнасяли с почит към мене из цяла Индия. Там има толерантност към религиите, които хората изповядват. Така че дали си хиндуист, кришнар, будист, християнин, мюсюлманин и прочее - няма значение - влезеш ли в индийски храм, на излизане ти предлагат храна. Ако имаш желание и възможности, можеш да оставиш и някоя рупия в една кутия - дискретно. Ако нямаш и не го направиш - здраве да е! Никой не те гледа в ръцете.<br /> <br /> <strong>- Ти си и страстен ловец, събирал си емоции през годините по пусии, в това число и с интересни люде... </strong><br /> - Така е. Ловец съм от 1972 г. - четвърто поколение ловец. Първия си дивеч убих едва 8-годишен. Ловувал съм преди години със знаменитите Емилиян Станев и Йордан Радичков в родния край на Радичков, Монтанско. По това време аз работих като журналист в Агенцията по печата &bdquo;Новости&rdquo; и моят шеф Юрий Павлович Гекер беше приятел с Радичков, та така попаднах при тях. Ловувахме и останахме вечерта край един прекрасен огън, около който се наслушах на хубави приказки от изящната писателска словесност на тия двама големи мъже. <br /> <br /> Бил съм на лов и с най-големия ловец в държавата по онова време Пенчо Кубадински. Той много обичаше да ловува в Лозница, Разградско, из родния си край. На един от тези ловни излети паднаха отстреляни цели четири диви прасета. Едното от тях се оказа обаче, че е отстреляно от единия от хората на Пенчо Кубадински - човек от охраната му. Той обаче не беше ловец. Домакините му дали пушка, за да се подмажат на Пенчо и оня решил да ловува. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И този изстрел му изяде главата</strong></span><br /> <br /> Кубадински го уволни от работа, защото той не е ловец, а стреля по дивото прасе и го убива. Няма право. Така че Пенчо Кубадински държеше изключително много на ловната етика и ловния закон. <br /> <br /> В ловните ми излети съм бил и с един голям руски генерал, ако не се лъжа, казваше се ген. Давидов. Той е първият руски военен, който влиза в България преди Девети септември. Негово ято щурмови самолети се приземява на летището в Добрич още на 4-5 септември 1944 г. с очакването да бъдат посрещнати като врагове, тъй като са във война с България по това време. Вместо това обаче полицаите, военните и цивилните на летището тичат, приветстват ги и ги посрещат с хляб и сол, разказваше генералът.<br /> <br /> <strong>- Като кореспондент на изданието на ЦК на БКП в. &bdquo;Работническо дело&rdquo; ти реално си бил журналист с неограничени възможности, имал си достъп до т.нар. световни величия, които са идвали у нас...</strong><br /> - Може да се каже и така. Силно ме впечатли Ким Ир Сен например. Бях сред журналистите, които го посрещнаха на гара Русе. Ким Ир Сен не е използвал никога самолет в живота си - било го е страх. Пътуваше само с влакове и така пристигна с влак от Корея през СССР у нас. Беше в началото на осемдесетте години на миналия век. Отцеплението беше страшно! Не ни даваха да шавнем. Инструктираха ни да го снимаме само от една гледна точка. Три четвърти от десния му профил само беше разрешен за снимане. Беше забранено да го снимаме откъм левия му профил или полупрофил. Също и снимките му анфас бяха забранени. Причината бе, че от лявата страна на врата му имаше огромен вишнево-червен тумор, голям колкото една детска главичка. Видях го с очите си. Ужасно неприятен. Потръпваш от вида му. <br /> <br /> Посрещах и Фидел Кастро. Но много по-отблизо общувахме с брат му Раул Кастро. Той дойде също в България по онова време. Посети някои обекти в Русе, в Шумен. Аз придружавах делегацията. Бяхме все на стопански обекти - месокомбинати и т.н., защото той се интересуваше главно от селското стопанство и хранителната промишленост. Тогава имах възможност директно да го попитам за Ернесто Че Гевара и приятеля му от революционните години Камило Сиенфуегос - мой любимец - една много ярка личност, загинал по един мистериозен начин в началото на социалистическа Куба. Разказа ми за него.<br /> <br /> <strong>- Зная, че от многобройните контакти, които си имал с уникални личности, е и приятелството ти с Георги Черкелов, особено в последните години от живота му...?</strong><br /> - Георги Черкелов дойде да живее в моето село Ъглен. Направи си къща там и живя последните 25 години от живота си &ndash; богато, съдържателно и чисто благодарение на хората, природата и великолепните условия в селото. С него другарувахме. На лов и за риба сме ходили и всеки ден беше вкъщи да си пием кафето. Майка ми и баща ми живееха там, така че когато и да идех на село, все у дома го заварвах. Редовно се криехме с Чери /Черкелов - б.а./ под сайванта да пушим цигари, че да не го хване Зина - жена му. Дебнеше го, грижеше се за здравето му, не му разрешаваше да пуши. <br /> <br /> <strong>- С какво ще го запомниш?</strong><br /> - С изключителното му остроумие и сладкодумие. Осъществен, сериозен, стабилен. Смятаха го за високомерен, но не беше така. Беше обаче много придирчив към общуването си и не искаше на всеки да се харесва. Изповядвал ми се е в многобройните ни разговори как след дълги, дълги пътувания извън страната - ходи до САЩ и Индия - като се завърне в България как сяда във влака и тръгва за родния си край &ndash;към Хасково. И ми споделяше, че като мине Пловдив и тръгне надолу машината, и той види отдясно Родопите, а отляво безкрайната равнина, му трепвало сърцето и всичко в него се съживявало. Чувствал, че младостта му се връща до такава степен, че <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>започвал да се заглежда по младите момичета</strong></span><br /> <br /> във влака. Мечтаел да лови риба, като види Марица. Беше много сензитивен, чувствителен човек.<br /> <br /> <strong>- В публичното пространство битуваше мълвата, че приживе се бил дистанцирал от родните си деца за сметка на децата на Зина?</strong><br /> - Не мога да кажа такова нещо. Наскоро в София се видях със сина му Иван Черкелов пред църквата &bdquo;Св. Седмочисленици&rdquo;. <br /> <br /> Поприказвахме си и за баща му. Те бяха в отлични отношения и, доколкото знам, той направи два филма с него. С Ирена сме скитали по поречието на Вит и ако е имало някакво &bdquo;откъсване&rdquo;, то то се дължи на други обстоятелства, а не на отношението на Черкелов или на неговата съпруга Зина към децата му от предишния му брак. Вярно е, че дъщерите на Зина са по-добре в материално отношение. И двете са в Щатите. София е съпруга на един американски дипломат с много успешна кариера и благодарение на това, че той работи като посланик в Индия и в Шри Ланка, Чери и Зина им бяха на гости дълго време там. Видяха много неща и се чувстваха добре. А и дъщерите на Зина му осигуриха медицинска помощ в САЩ и ги приемаха там всяка зима, за да стоят на топло. Така че, да, това беше, но разделено семейство &ndash; те все пак са семейство, още по-малко с някакви неприязнени отношения - не!<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА<br /> <br /> </strong><br />