Проф. Чорбанов изненадващо: Снимам голи красиви млади дами, сами си искат и... СНИМКИ

Андрей Чорбанов е роден на 1 юни 1967 г. в София. Завършва Биологическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност биотехнология – генно и клетъчно инженерство, защитава и докторска дисертация. Специализарал е в Холандия, Тайван и Унгария.

Професор Чорбанов е ръководител на Департамента по имунология в в БАН и е гост-професор в Университета в Ниш, Сърбия. Той беше депутат и член на Комисията по здравеопазване в 45-ото народно събрание, избран от листата на „Има такъв народ“.

Той има три момчета – на 27, 20 и 17 години.

В интервю на Ива Димитрова за вестник „Галерия“ проф. Чорбанов говори за синовете си, поезията и интересната си фамилна история:

 – Вие ли ще сте здравният министър при едно евентуално следващо правителство на „Има такъв народ“, проф. Чорбанов?

– Със сигурност няма да съм здравен министър, защото това предполага да спра изцяло работата си в института, а това е невъзможно. Нищо че съгласно закона, ставайки депутати, ние минаваме в неплатен отпуск, аз ръководя огромна група от хора, докторанти и дипломанти и това не може да спре. Работата на министъра е изключително натоварена и човек трябва да се посвети изцяло, а аз не бих могъл.

– Пишете поезия, колко издадени стихосбирки имате?
– Три. Участвам в още няколко. Първото стихотворение написах на девет години, беше публикувано във вестник „Септемврийче“ в трети клас. За мен това е необходимост, не го правя с някаква цел. Когато почувствам, че имам какво да кажа, хващам химикалката и пиша.

Ако ми дойде вдъхновението, докато шофирам, спирам и започвам да творя. Стиховете ми се раждат също във влака, самолета, навсякъде. Във всяка стихосбирка имам и по два разказа. Пиша любовна лирика, защото още ми е рано да премина към социално-битови проблеми. (Смее се.)

Занимавам се също и с фотография, имам доста изложби. Снимам главно актова и експериментална фотография, която е малко абстрактна. Както и градски пейзажи от цял свят, защото съм бил на пет континента.

Заради политиката се наложи да махна от сайтовете актовата фотография, но след време ще направя изложба.

Моите модели са непрофесионални, красиви млади дами, които искат да се снимат голи, и толкова.

– Щом пишете от деветгодишен, не искахте ли да станете поет като малък?

– Не, от най-ранна възраст знаех, че ще бъда биолог. С фотография започнах да се занимавам заради биологията. Баща ми беше фотограф и от него чисто технически се научих на доста неща. Криех се по гори, храсталаци и снимах животни. Представях си, че като порасна, с Петър Берон ще правим фотоси в Серенгети.

Това ми беше първоначалната идея. Естествено, едно малко дете няма как да има аспирации към молекулярната биология, защото не знае какво е това нещо. Но биолог винаги съм искал да бъда. Всичко останало – поезията и фотографията, са ми били хоби. Никога не съм искал да се занимавам с тях професионално. Аз страшно много обичам работата си и не си представям да правя нещо различно. Най-хубавото е, че нямам два еднакви дни. Всеки ден имам ново предизвикателство, правя експерименти, постигам резултати.

– Казвате, че баща ви е бил фотограф, а майка ви с какво се занимава?

– Баща ми не беше професионален фотограф, а заместник-директор на „Кремиковци“, машинен инженер, имаше 80 изобретения, които в огромната си част бяха внедрени в производството. Притежава доста награди и ордени.

Майка ми от дълги години живее във Франция, тя е чиновник. След развода с баща ми се омъжи за французин.

От нея е усещането за естетика и финес, това е необходимо качество, защото нашата професия изисква голяма чувствителност, тъй като ученият проучва околния свят, въоръжен с някаква техника, но не е просто наблюдател, а провокира системата.

В нашите есперименти може да си позволим да сгрешим, много пъти тръгваме по неправилния път, но това е науката. Важно е да се каже, че 10 до 15 процента от опитите са успешни. Останалите не са, но учените работим на тъмно, докато в медицината рискът е неуместен. Медицината и биологията са компонент на едно и също нещо, но имат свои специфики.

– Наскоро пуснахте любопитни снимки как танцувате сиртаки, да не би да имате гръцки корени?

– Това, което танцувах в Гърция, е зейбекико – типичен гръцки танц, който се играе задължително от мъже. Дядо ми по майчина линия е потомствен грък от Месемврия, там са живели едни от най-старите понтийци.

Когато пиеше една мастика, и започваше да пее стари техни песни. Когато се премести да живее в София, му беше много мъчно за Несебър. Той си беше морски човек. За мен също морето не е плаж с чадърчета, а нещо различно, което ми създава усещането за шир и неограниченост. От гръцкия ми корен съм взел този авантюризъм, защото един учен трябва да го носи в себе си. Той не е човек, който седи на един стол и гледа в компютъра, а е готов да прави непознати неща и да експериментира.


Професорът танцува зейбекико

– Откъде идва фамилията ви Чорбанов?

– Моите родове са стари. Те са северняци, от Плевенско и Луковитско. Бащата на дядо се установява да живее в Луковит, когато турците отстъпват. Бил е занаятчия. Купува цялата чаршия, сега централната улица в Луковит срещу площада и хотела е на семейство Чорбанови.

Там живеят моите роднини. Някога един от нашите прародители е имал хан на един от главните пътища, в който давал срещу няколко гроша подслон и чорба на корем, колкото може да изяде човек. Оттам тръгва и фамилията ми.

В рода на баща ми по майчина линия пък всички мъже са свещеници. Задължително първият син е ставал духовно лице. Бащата на майка ми пък е грък. Баба ми от Плевенско отива на свиждане на брат си и така среща дядо ми и отива с него в Несебър. Била е първата българка в града, когато е бил изцяло гръцки.

– Какви други хобита имате?

– Събирам интересни неща. Където и да ходя, си купувам шапки, вече имам около 80, които нося. Притежавам и различни музикални инструменти от цял свят. Обикновено посещавам местния пазар и си купувам автентични, изработени от местни занаятчии. Иначе съм ходил на пиано осем години, пеех и в ученическия хор дълго време. Сега това, което правя, е да ходя да пея по караокета.


С трите си момчета

– Разкажете за синовете ви, колко са големи и какви интереси имат?

– Големият Александър е на 27 години, той сам избра да учи в Биологическия факултет. Никога не съм му се месил в решенията. Както и на мен не са. Оставиха ме сам да избера професията си. Аз съм първият биолог в семейството ми, иначе имаме лекари, свещеници, учители. Вторият ми син Андрей, на 20 години, следва право, а малкият – на 17 години, е в Търговско- банковата гимназия. Отличник е, но засега не се ориентирал какво иска да учи.

– Съпругата ви с какво се занимава?

– Аз съм щастливо разведен, и то два пъти, вече приключих с браковете. Големият син е от първата ми връзка, която продължи пет години, а другите двама са от втората. И тя не изкара повече от шест-седем години.

Най-забавното е, че двете ми съпруги са от моята група в университета и много добре се познават. След толкова години си давам сметка, че е добре партньорите да работят в различни сфери, за да няма конкуренция между тях. Преди мислех, че когато жена ти е твой колега, ще оцени най-добре усилията, които полагаш, но се оказа, че не е точно така.

Винаги се стига до едно съревнование. Не се отразява добре на този, който е губещият. През 2006 година приключи вторият ми брак. Сега синовете ми живеят при майките си, но се виждаме често.

– Сега има ли жена до вас?

– Винаги трябва да има. Жената вкарва един баланс в мъжа, с всичките позитиви и негативи. Не се занимава с наука, но не искам да говоря повече за нея.