Проф. Дарина Григорова: Свободата и възраждането на България идват само и единствено след военната намеса на Русия

Проф. д-р Дарина Григорова е преподавател в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Главен редактор на списание ALMANACH VIA EVRASIA. Автор на книгите „Свобода и самодържавие. Руският либерализъм в края на ХІХ в. “, „Евразийството в Русия“, „Империя Феникс“, пише epicenter.bg.

- Проф. Григорова, навършват се 142 години от подписването на Санстефанския мирен договор, когато България реално се завръща на европейската карта. Оттогава насам, официално или не, българите празнуваме, защото носим датата в сърцата си. И все пак винаги се намира някой, който да припомни, че не сме се освободили със собствени сили. Защо е това нихилистично припомняне?

- Паметта може да бъде нихилистична, както казвате, но може да бъде и благодарна, че не сме били сами, а е имало кой да застане зад нас и да воюва с нас за България, и това е Русия. Проблемът е какво правим с вече свободна България?

Защото тук отговорността е наша, а не на външни сили, както предпочитаме да се извиняваме, пак нихилистично.

- Вашият отговор на въпроса: можехме ли сами да постигнем своята държавност през ХIХ век?

- Категорично не. Но можехме поне да се опитаме, какъвто замисъл е имал Левски. Априлското въстание е красиво отчаяние и саможертва на фона на масово “затворените кепенци”.

Историческата реалност е, че няма балканска страна, самостоятелно постигнала държавната си независимост си от османски гнет – или след руско-турски войни, или след намеса на Велики сили.

- Сан Стефано нямаше да се случи, ако не беше Възраждането, национално-освободителното движение, Априлското въстание. Българите сме способни на национално усилие. Умеем ли обаче да ценим собствените си и чуждите постижения?

- Сан Стефано нямаше да се случи, ако не беше Руско-турската освободителна война (1877–1878). Априлското въстание (1876), Българската екзархия (1870), това са велики епизоди от Възраждането като национално-обединителен процес  - обединителен, не освободителен, ако говорим за български усилия и резултат.

Свободата и възраждането на третата българска държавност идват само и единствено след военната намеса на Русия. Защото Възраждане е имало и в Македония, и в Тракия, и в Северна Добруджа… къде са те сега и къде щяхме да сме ние?  

- Какви интереси имаше Русия в 12-ата си война срещу Турската империя?

- Каквито има и в предишните руско-турски войни, максималистичната цел е Истанбул да стане пак Константинопол, Света София от джамия пак да стане православен храм, Босфорът да е под руски или руско-европейски контрол, турското пространство да е в Азия, не в Европа.

Константинопол за Русия е като Сан Стефано за България, душевен блян с духовни, геополитически и културни измерения. Покровителството и защитата на православните народи е част от външнополитическата доктрина на руската империя и съпътства всички руско-турски войни. Имаме общи интереси.

- Как идеалът на Санстефанска България предопредели историята ни през ХХ век?

- С един идеален резултат от истинско българско единение: Съединението (1885), последвано от две национални катастрофи (1913, 1918), с възвърната Южна Добруджа (1940), но загубени Македония, Западните покрайнини, Тракия… Ако измерваме в историческо време.

Но тъй като Сан Стефано е национален идеал в основата на третата българска държава, той ще е част от нас винаги като нещо, осъществено за три месеца, а после живеещо свой, митичен живот, противно на историческата и житейска съпротива срещу него. Ирационално, символично, но докато има българи, ще я има и тази Санстефанска мечта.

- След Сан Стефано идва Берлинският договор и временното споразумение между Русия и Турция претърпява болезнена за българите ревизия. Намесата на Великите сили се оказва от огромно значение. Този факт ли създава съвременните комплекси, че сме безсилни пред интересите на големите държави? Все чакаме някой друг да свърши нашата работа, все се надяваме на Голям брат, независимо кой е той.

- Ако Сан Стефано е руски проект, Берлинският договор е европейски и най-вече британски проект в полза на Турция. Ние може да имаме комплекси към Берлинския конгрес, но великите сили имат свои, не по-малки комплекси от Сан Стефано.

Основателят на паневропейската идеология, която е в основата на ЕС, австриецът Ричард Куденхове Калерги, в своята доктрина “Паневропа” (1923) обръща специално внимание на Сан Стефанския мирен договор от 3 март 1878 г., наричайки го: “апогей на руския поход на Запад”. Куденхове-Калерги не възприема руската армия в Париж след победата над Наполеон за “апогей на Запад”, а именно Сан Стефано.

Само идеята за легитимиране на мощна православна славянска държава на Балканите, каквато е Санстефанска България, се дефинира като заплаха за Запада.

Оттук и съюзникът за Европа също се променя по думите на Куденхове-Калерги: “именно тогава Европа внезапно осъзнава руската заплаха и разбира, че турската опасност изчезва и на нейно място идва руската. Затова Европа като един застава на страната на Турция срещу Русия и на Берлинския конгрес обезсилва руската победа”. 

- От години сме свидетели на опити за пренаписване на историята. Виждате ли такива опити и по отношение на 3 март?

- Историята се пише и дописва постоянно, а “пренаписването”, за което питате, вероятно е променливата политическа конюнктура, която повече се отнася до публичното осмисляне на 3 март и по-малко до професионалните историци, чиито дискусии са извън общественото полезрение.

Дали ще е премълчаване по подразбиране на ролята на Русия, когато се чества “Освобождение” в безвъздушното пространство, без да се уточнява от какво (сакън, да не се произнесе “турско робство”, но поне “османско владичество”), нито кой е освободителят, нито как (все пак руско-турска е войната).

Другият похват е размиване на Русия с безкрайното изброяване на народи от руската империя, но не като част от “руската армия”, водена от руски император, а с внушението за коалиция от независими държави, сред които по случайност или по користолюбие е попаднала и Русия.

Има и една опорка, 3 март като Брест-Литовск (1918), празник за русофобите, изтъкващи “неоценимото” българско участие в делегацията срещу съветска Русия, и празнуващи орязването на почти една трета от руските територии, което всъщност е болшевишкият финал за Първата световна война.

На въпроса как празнувате тази “победа”, след като за нас, за България следва Ньойският договор, т.е. национална катастрофа, отговорът е, да, но Русия губи! Русофобска логика, своеобразна.

- Рязко ви връщам към настоящето. Тези дни сякаш сме изправени пред военен сблъсък между Русия и Турция на територията на Сирия. Каква е вашата прогноза за развитието на този конфликт?

- Не е за първи път, спомнете си за сваления руски бомбардировач и застреляния руски пилот след катапултирането му от “сивите вълци” (ноември, 2015), както и убийството на руския посланик в Анкара (декември, 2016).

Впрочем и сега се сипят заплахи към сегашния посланик на Руската федерация по официални данни и от двете страни. Доколко ще успее Русия да деескалира това напрежение, защото това е целта й, ще видим.

Не случайно Ердоган ще отиде в Москва (планира се за 5 или 6 март), а не обратното, тоест Русия е в по-силна позиция. Сложен руско-турски баланс, но по силите именно на руската дипломация, която успява да балансира в тази изменчива ситуация.

- Какви рискове за България крие изостряне на отношенията между Анкара и Москва? НАТО вече изрази подкрепа за Турция. Ще остане ли Путин в изолация?

- Подкрепата на НАТО за Ердоган е декоративна откъм ефективност, но символична – за пореден път североатлантическият алианс защитава ислямистите, които си партнират с Турция на територията на Сирия срещу суверенната сирийска държава.

Русия в този случай не е в изолация, обратно, в самия център на конфликта е, има военна база на Средиземно море и подкрепя сирийската светска власт.

За нас всеки конфликт в съседни държави е рисков предвид виртуалната ни гранична ограда с визуализирана тел. Но докато Турция е заета в Близкия Изток, каквито и отношения да има с Русия, топли или студени, няма да може да бъде активна на Балканите. И не НАТО, а Русия е сдържащият фактор за Турция спрямо България – пак независимо от руско-турските отношения.

- Европа е изправена пред ново мигрантско нашествие, което на този етап заобикаля България. Защо? На какво се дължи фактът, че бежанците биват насочвани към Гърция?

- Трябва да попитате стопанисващите мигрантските канали, защото маршрутите не са хаотични, а следват своя инфраструктура и напомнят по прецизност на организацията на военна операция.

ЕС на това поле играе “обратен мат”, или помага на Турция да залее Европа с неоевропейци, с малки изключения като Себастиан Курц и може би – засега словесно повече, Макрон.

Колкото до нас, вероятността Турция да прати мощен мигрантски поток през България не е голяма поради наличието на български турци на предната линия, от една страна, и поради евентуалното продължение на “Турски поток” през Балканите, от друга.

Но като инструмент за шантаж спрямо ЕС мигрантите задълго ще са коз в ръцете на Турция, но да не забравяме –благодарение на ЕС (справка Либия).

- България се опитва в последните години да поддържа добри отношения с всички – с Брюксел, Анкара, Вашингтон, Москва. Възможно ли е подобна гъвкавост да осигури просперитет за страната ни в нестабилното време, в което навлезе светът?

- Гъвкавост или огъване пред чужди интереси?

България играе подчинена роля или реактивно действа след събитията, няма постоянност и яснота в следването на националните ни интереси. Има сервилност, дали ще е “спасиба галяма”, или “парле ву франсе”, или действия след поощрения на посолство на улица със специфично название на рогато животно, това не е гъвкавост.

Вие хубаво изброявате столици на големи сили, да си речем пак, малки сме, няма как да не се съобразим, но какво правим с провинциалните сили като западнобалканско северомакедонско Скопие например? Същото. Прегъвкавост. Или синдромът на конака:

“Какво ще кажат в конака” е “гъвкаво” поведение от 40-те години на ХIХ век, описано от руския пътешественик Виктор Григорович: 

“Моето пребиваване в София ще запомня с пълното отчуждение на тези, които просто питах за едно-друго. Като се започне от даскала, който вероятно не искаше да накърни своя престиж пред конака заради разговор с русин, та се стигне до самия ханджия, т.е. съдържателя на хана, всички счетоха за по-изгодно да нямат никакви връзки с мене, защото, както се изрази един от тях, какво ще кажат за това в конака?"