Остра позиция срещу вълната от критики към президента Илияна Йотова заради решението ѝ да произнесе речта си пред Общото събрание на ООН на френски, а не на български, публикува във фейсбук профила си Павела Митова. Тя призова спорът да се води с факти и припомни правилата на световната организация за използването на езиците.
Повод за реакцията ѝ станаха многобройните коментари в социалните мрежи след изказването на Йотова пред Общото събрание на ООН.
„Изчетох какво ли не в социалните мрежи относно факта, че Илияна Йотова е произнесла речта си пред Общото събрание на ООН на френски език, а не на български“, започва поста си Митова. И продължава така:
"За да има критика, първо трябва да се осъществи мисъл."
Какво всъщност гласят правилата на ООН?
Основната фактологична теза в публикацията на Митова е точна.
Правило 51 от процедурния правилник на Общото събрание определя шест официални и работни езика – арабски, китайски, английски, френски, руски и испански. Съгласно Правило 52 реч, произнесена на един от тях, се превежда на останалите пет.
Българският език не е сред шестте, но това не означава, че български представител няма право да говори на български.
Напротив – Правило 53 изрично позволява на представител да говори на друг език. В този случай обаче делегацията трябва да осигури устен превод на един от езиците на Общото събрание, след което преводачите на Секретариата могат да използват този превод за останалите езици.
„Това е разликата между правото да говориш на родния си език и установения езиков режим на една международна организация“, коментира още Митова.
Ето как звучи целия пост:
"Изчетох какво ли не в социалните мрежи относно факта, че Илияна Йотова е произнесла речта си пред Общото събрание на ООН на френски език, а не на български.
И понеже съм привърженик на критичната мисъл, държа да направя едно съществено разграничение: за да има критика, първо трябва да се осъществи мисъл. А мисълта, за разлика от възмущението, изисква поне минимално усилие да се запознаем с предмета, който така пламенно обсъждаме.
Нека започнем от фактите. Онези досадни неща, които обикновено стоят на пътя на прибързаното възмущение.
ООН има шест официални езика: арабски, китайски, английски, френски, руски и испански. Това не е произволен списък, нито класация на езиците по престиж, нито оценка за културната значимост на съответните народи. Това е институционално установен режим на многоезичност, отразяващ историята на Организацията, нейния универсален характер и необходимостта държавите да участват в международния диалог при гарантирана езикова равнопоставеност.
Съгласно Правило 51 от Правилника за процедурата на Общото събрание на ООН именно тези шест езика са едновременно официални и работни езици на Общото събрание, неговите комитети и подкомитети.
Правило 52 постановява, че всяко изказване на един от шестте езика се превежда симултанно на останалите пет.
А Правило 53 изрично допуска всеки представител да говори и на език, различен от шестте официални езика, но тогава съответната делегация трябва сама да осигури превод на един от официалните езици.
NB! В доклад на ООН с референтен документ A/72/602, приложение II, са публикувани разходите за конференционно обслужване и ако Йотова бе избрала български, българските данакоплатци щяха да платят за кратката реч сумата от 12 000$.
Тоест българският език не е забранен. Никой не отнема на България правото да говори на своя език. Но българският не е сред шестте официални езика на ООН и използването му предполага допълнителна организация на превода.
Това е разликата между правото да говориш на родния си език и установения езиков режим на една международна организация.
И тук идва най-интересната част.
Официалният език на една международна организация не е задължително националният език на държавата, която се представлява. Официалният език е инструмент за институционална комуникация. Националният език е носител на държавна идентичност. Двете категории не се изключват взаимно, но не са и тъждествени.
Дипломацията не е конкурс за демонстрация на патриотизъм чрез фонетика. Тя е изкуство на представителството, на посланието и на избора на подходящия инструмент за неговото предаване.
Впрочем, ако някой си направи труда да отвори официалния сайт на ООН, ще установи, че самата Организация обяснява многоезичието като механизъм за равноправно участие на държавите членки, ефективна комуникация и преодоляване на езиковите бариери. Не като състезание кой държавен глава ще демонстрира най-голяма национална гордост пред микрофона.
И сега да се върнем към любимата българска интелектуална дисциплина: да намерим причина за възмущение, независимо какво точно се е случило.
Ако Йотова беше говорила на английски, щеше да се намери някой да обясни, че английският ѝ е слаб, че произношението ѝ не било достатъчно добро и че България била изложена пред света.
Ако беше говорила на руски, вече щяхме да сме установили геополитическата ѝ ориентация, да сме разкрили цивилизационния ѝ избор и да сме я осъдили за путинофилия, преди още да е стигнала до втората минута на речта.
Ако беше заговорила на китайски, щяхме да имаме геополитическа преориентация на България в рамките на едно изречение. Ако беше на арабски, вероятно щеше да се наложи спешно заседание на комисиите по национална сигурност и цивилизационна идентичност във Facebook.
Ако беше избрала испанския, сигурно щеше да се появи тезата, че президентската институция е превърната в туристическа агенция за Латинска Америка, а България е забравила къде се намира географски.
Но не. Говорила е на френски.
И сега въпросът е: защо не на български?!
Защото, разбира се, когато фактите не могат да бъдат използвани за критика, винаги може да се измисли нов критерий, по който да бъде произведено възмущение.
Само че има още един детайл, който очевидно убягва на част от коментаторите.
Френският е не просто един от шестте официални езика на ООН. Той е и един от двата езика на Секретариата на ООН, наред с английския. Използва се в работата на Организацията, в дипломатическите отношения и в многостранните преговори.
Изборът на френски език в такава институционална среда не представлява нито отказ от българската идентичност, нито акт на национално обезличаване. Той е избор на един от езиците, чрез които България може да отправи посланието си към международната общност.
Ако държавният представител произнесе съдържателна реч на официален език на Организацията, посланието достига до аудиторията в рамките на установения езиков режим. Това е функцията на дипломацията, а не повод за езиков трибунал в социалните мрежи.
Разбира се, всеки има право да критикува съдържанието на речта. Да оспорва позициите, да анализира тезите, да не се съгласява с политическите послания, да поставя въпроси за националния интерес и за ефективността на българската външна политика.
Това е критично мислене.
Но да превърнеш избора на един от шестте официални езика на ООН в доказателство за липса на патриотизъм, при положение че самият правилник на Организацията урежда точно този избор, е нещо съвсем различно.
Това е подмяна на аргумента с емоция, на знанието с внушение и на анализа с рефлекс.
И тук ще си позволя да припомня нещо съвсем елементарно от политическата философия: държавността не се измерва с броя пъти, в които произнасяме името на родината си, а със способността да разбираме институциите, в които я представляваме.
Българският език е нашият език. Той не става по-малко български, когато един български представител говори на френски пред ООН. Българският национален интерес не се защитава по-добре чрез демонстративно пренебрегване на институционалните правила, а чрез компетентност, подготовка и съдържание.
И ако действително искаме да бъдем общество, което мисли критично, нека започнем от нещо малко: да прочетем правилата, преди да произнесем присъдата.
Защото иначе не критикуваме политиката. Просто произвеждаме шум.
Аман вече!"
