Баба ми и леля ми са виновни за смъртта на татко!

Звездата от сериала "7 часа разлика" Димо Алексиев доскоро заемаше щатно място в Народния театър, но вече е на свободна практика. Последното му занимание е постановката "Буря" по Николай Островски. 12 души работят безплатно в момента по представлението в Руския културен център. 29-годишният актьор обаче смята, че все пак твърде малко зрители ходят на театър. "В България няма много търсене. Продаваш това, което върви пред публиката. Дори да играеш лошо, няма проблеми", безкомпромисен е топактьорът в интерю за новия брой на “ШОУ”.

Наскоро Димо Алексиев заяви в интервю, че Веселин Ранков, който му е бил ръководител в НАТФИЗ, е мижитурка. “Но за нас той беше първият, когото можехме да наблюдаваме”, каза Миро/Слав от "7 часа разлика". Пред “ШОУ” пък той подробно разказа какво го е накарало да се разочарова от преподавателя си. Красавецът, който изкарва за хляба на жена си и детенцето им основно с... масажи, разкри и най-голямата си лична драма - за мистериозната смърт на баща си.

- Димо, защо наричаш Веселин Ранков “мижитурка”? Какви са проблемите между вас?
- Не бих казал, че имаме проблеми. Всъщност аз много го харесвам като актьор. Поне във времето, когато учех при него, беше човек, когото можеш да гледаш – работеше, озвучаваше и беше интересно да наблюдаваш как се справя с живота. Все пак той беше в догонваща позиция, ние му бяхме първият клас. Тогава ректор на НАТФИЗ беше Здравко Митков, който управляваше с желязната си ръка. Нашата преподавателка Мария Ганева, която пък се ползваше с благоразположението на Здравко поради тяхно общо минало, та тя беше човекът, който казваше как да се случват нещата, а Веско беше балансиращата част... Разбира се, в един момент стана ясно, че и двамата не са истински професионалисти, защото ужасно много държат на своите любимци и за всички, които са в техния кръг, всичко е наред, а останалите, които не са в него – не са толкова важни и бяха изчаквани сами да отпадат. Всички, които бяха във външния кръг, мимикрираха, за да се прилепят и те и да станат удобни. Всъщност и двамата имаха слабости –  имаха нужда от близост

- Каква?
- Възползваха се от това, че са преподаватели и че имат неопитни питомци, желаещи на всяка цена да им се харесат. Това желание и Мария, и Веско го използваха по неподходящ начин, имайки предвид, че всички ние бяхме твърде млади и наивни.

- Говориш за някакво прекалено фамилиарничене със студентите ли?
- Нямам против да се разбие стереотипът на стандартните отношения между учител и ученик, някои неща дори е по-добре да се обяснят в неформална обстановка. Но когато се облагодетелстваш и използваш това, че си преподавател, за да си задоволяваш нагона, вместо да възпитаваш в студентите отговорност и обич към изкуството, това е много жалко. А покъртителният случай беше - преди да завършим, на някакво събрание го нападнали преподаватели с факли, които заявили открито, че той е изкарал много лош клас със слаби актьори. Той ги затапил, казал им „прави сте, моля ви дайте ми още един шанс”. Това наричам мижитурка. Всъщност те двамата (Ранков и Ганева – б.а.) до втори курс ни научиха как не трябва да се играе и без да искат ни нахвърляха мисли за това, което ни чака после и ни изхвърлиха да си трошим главите. Третият клас на Ранков го изхвърли. Браво, смели и задружни хора. Това е рядкост.

- Каза, че са ви подготвили за театъра, без да искат. Как изглеждат нещата зад кулисите?
- Много е лошо, когато използваш това, че си на определено място, това, че имаш връзки, за лични облаги. Не става въпрос само за крадене на пари, за отпускане на роли или за правене на спектакли. Театърът наистина може да е свещено място. Но е пропит с купища излишна суета и се управлява от застояли хора. Това, че си направил 10 лоши представления, не означава нищо – едни и същи хора са канени отново да показват безсилието си. Всичко е много добре измислено и много добре работещо, но за всеки извън системата е различно и хайде пак да се стараем да ни харесат и за капак няма никаква критика. Много е удобно да си се хвалиш сам в пресата, колко си велик и готин и после да си самораздаваш награди, за да си продаваш скърцащите спектакли, защото най-важното е да имаш продукт, въобще не е важно да е качествен, ако няма кой да присветва, ще си тънем в сумрака още поне петстотин години.
Винаги съм се чудил как успяват колегите ми до деня на премиерата да ходят на репетиции с ненаучен текст, ужасна актьорска хигиена. Но това е!

- Много от току-що завършилите НАТФИЗ студенти успяват да намерят място в Народния театър. Как става това?
- Това са прехвърлянията. Неслучайно класът на Стефан Данаилов е най-желан като цяло в НАТФИЗ. Той започва с 18 човека, а завършват 29 поне. По принцип обаче смятам, че никой не може да те научи на актьорско майсторство, а могат само да те объркат и изкривят. Въпрос на избор е дали ще си много якият купонджия, който разцепва заведенията вечер, или ще си този, който си ляга рано, за да е свеж за репетицията на следващия ден. Актьорите не получават много пари и те се нуждаят от такива школички, за да си докарват по още нещо. Но не харесвам някой да ти учи детето на 12 години (има школи и за по-малки) как да изиграва страдание или влюбен или пък ядосан. Ако дълго работиш със занаятчии, може да осакатееш и това не е шега. Така се поставят пиеси масово - на марионетъчен принцип. Ето сега - моята приятелка са я заплашили да я махнат от всички постановки в Музикалния театър, защото си търси правата. Тя има роля в мюзикъла “Аладин” (от четири песнички и шест реплики, която можеш да направиш, докато спиш) и понеже имала все пак собствено мнение, а не просто да изпълнява хаотични движения, се започнали разправии и скандали, че не можела да се справи с ролята. Режисьорката Надя Асенова дори пуснала подписка сред диригентите и оркестрантите, за да кажат, че тя е некадърна и да я сменят. Екипът отказал да подпише, но за изненада на другия ден се появява актриса с научен текст и преди още да е изстинало мястото на Ана, подписала договор за спектакъл. Малките хора се занимават твърде много със сплетничество и други странични неща, а не си гледат работата. Лилия Абаджиева също е такава, между другото.

- Можем ли да обобщим, че шуробаджанащината е определяща за работата в театъра и киното?
- Абсолютно! Ако не е свързано с роднинство, е свързано с пари. Ако не е свързано с роднинство и пари, е свързано със секс. Или по-точно с някакъв вид услуги. На това се крепи изкуството... Ролите се разпределят по полов път И не само в България, но тук мащабът е много по-малък и затова е толкова сгъстено и лепкаво всичко. Парите обаче се разпределят по върховете, а до актьорите достигат някакви жълти стотинки, а ако може за без пари, най-добре ще бъде.

- Как така?! Нали сте звезди?!
- Актьорите са най-долу. Ако кажем, че ние сме върхът, то върхът със сигурност е обърнат надолу. Проблемът е, че ако ти кажеш “да” на някое предложение, но искаш да държиш на някаква цена, която да не те кара да се чувстваш ощетен, то веднага се намира някой, който да е съгласен да направи същото за наполовина по-малка сума, а дори и без пари – стига само да го дават по телевизията. И ако никой не намира разлика и всичко си е наред и върви, за какво изобщо говорим?

- Има ли шанс да продължат снимките на сериала “7 часа разлика”?
- Не. Доста изстрадахме целият екип, докато снимахме сцените във фургона например. Такъв студ сме брали, че ще си го разказваме и след години! Това ни сплоти доста, защото заедно затъвахме. И не само това – по едно време и храната вече не ставаше за нищо - сякаш не бяхме актьори, а масовка в долнопробен филм Интересен феномен е, че когато трябваш на едни хора, те обгрижват постоянно и гледат да си добре, а когато решат, че не им трябваш и си заменим или ненужен, просто те изхвърлят.

- Как те приемат клиентите ти, когато отидеш да ги масажираш?
- Ами о`кей, нормално.

- Как нормално?! Те те гледат веднъж седмично по телевизията и изведнъж ти им се появяваш с масажна маса да им възстановяваш двигателните функции...
- По време на масажа (аз съм от старомодния тип масажисти – мълчаливите) ти не можеш да си говориш много с човека на масата. Малко в началото и по-малко в края се коментират разни неща. Няма го ефекта “уау”, пък и аз не се изживявам като звезда, честно казано.

- Имаш много драматична семейна история – леля ти е успяла да вземе апартамента на баща ти след смъртта му и реално да те лиши от наследство. Как е станало? Според българското законодателство наследникът е наследник, докато сам не декларира отказ от наследството си...
- Има 3 години давност, когато трябва да подадеш молба, че искаш да си получиш наследството. Някакъв такъв абсурден закон има. Ходих при един адвокат и той ми каза, че съм закъснял с един месец. Най-вероятно предишната ми адвокатка не е била на себе си
защото много време ни мота. Вторият ни адвокат, който ни стана и семеен приятел, погледна делото и каза, че тя или за първи път води дело, или го е направила нарочно. Каза, че ако съм отишъл месец по-рано, е щял да спечели делото за една година, а не седем години да се влачим. Иначе баща ми почина от рак, но подозирам леля ми в нечестна игра.

- Все пак вие със сестра ти сте преки наследници. Никаква леля по никакви причини не може да се разпорежда с наследството от баща ви.
- Проблемът е, че апартаментът е продаден и препродаден. Леля ми е много напред с нещата. Дори и да спечеля сега делото, което сме завели, после трябва да заведем ново дело срещу новия собственик.

- Можеш обаче да си поискаш парите от леля си и тя е длъжна да ти ги даде!
- Та тя не ме пусна дори да вляза в апартамента, след като баща ми почина! Една вещ нямам от него, никакъв материален спомен. Апартаментът му беше на страхотно място – на 500 м от театър “София”, с високи тавани и бомбоубежище задно дворче. Имаше и огромна библиотека, останала от дядо ми. Но всичко си остана само в спомените ми. Най-много исках да взема бормашината му – нищо друго. Като малък бях много впечатлен от нея, защото тя светеше и се въртеше, а после израснах с нея. Бях си я заплюл. Но не - нищо!...Повече не се видяхме.

- Как въобще се стигна до тази ситуация?
- Когато баща ми се разболя и ние със сестра ми и мама го посещавахме, но не искахме да му кажем какво са казали лекарите, за да може той да се бори, дойде баба ми веднъж и му каза пред мен: “Саше, ми ти трябва да ми припишеш апартамента на мен, защото сега като умреш, те ще ме изхвърлят”... Това беше собствената му майка!!! Той само ме погледна, но не знаех какво точно да кажа - та собствената му майка го погребваше... В крайна сметка той много ясно съзнаваше какво искат сестра му и майка му и въпреки това не прехвърли апартамента на нас. При развода с майка ми също я накара тя с двете деца да му изплаща апартамента в годините на така наречения преход. Той направи своя избор два пъти и толкова. Няма какво повече да се каже.

- Какво се случи с баба ти?
- Не знам, не ме интересува. Прекъснал съм тотално връзки с тях. От момента, в който заламтяха, скъсах всичко между нас и не искам никога повече да ги чувам. Срамувам се от тях. Да са живи и здрави!


Едно интервю на Надежда НЕНОВА

ОЩЕ РАЗТЪРСВАЩИ ЖИТЕЙСКИ ИСТОРИИ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА "ШОУ"