Цяла България скърби от внезапната смърт на писателя Клаин Терзийски. Новината бе съобщена от неговия брат Светослав Терзийски и потресе близки, познати и почитатели на необикновеното му творчество.
Ето какво пишат:
Ники Кънчев: "Още едно момче, още едно голямо приятелче тръгна нагоре!
Сбогом, Кайчо!
Калин Терзийски - един честен дух, който нонстоп търсеше Истината, терзаеше се, когато не я намираше и палеше огньове да се осветява нашия път напред!
Само на 55 години....
Тъжно, много тъжно, по-кайовски тъжно...
Eто го в Дарик радио, красиво усмихнат на някои от моите въпроси..."
Тома Биков: "Калин беше добър и цветен човек. Бог да го прости и съболезнования на близките му".
Денис Никифоров: "Светъл път, Калин Терзийски! Благодаря за всички откровени разговори. За мен винаги ще бъдеш човекът с главно Ч."
Мартин Карбовски: "- … къде отиваш, Джон Рамбо?…
- … накъдето ми видят очите …
- … как ще живееш, Джон Рамбо?…
-… ден за ден…:)("
Мария Касимова-Моасе:
"Морето тази сутрин е млечнозелено. На централния плаж, в края, копаят и укрепват брега. Като отивам там, имам си две места - на едни скали в началото на ивицата, или на едно изхвърлено от морето дърво в средата. На скалите днес седи друга кукувица като мен, затова сядам на дървото. Слушам музика - всичко, което съм си пускала в последните месеци, докато пишех една много важна за мен книга. Тръгва песен на Ахмет Аслан - един много специален турски музикант, който пее в стила на алевитско-дервишката музика, в така наречената традиция на ашъка - поета певец, който не пее фолклорно, а преживява мистиката през музиката. Песента е Uyur İdik Uyardılar (Спяхме - събудиха ни). Не знам турски (за съжаление), пускам да си преведа текста. Според изкуствения интелект е горе-долу това:
Спяхме – събудиха ни,
спяхме – събудиха ни.
За живи ни преброиха.
Овце станахме – гласа разбрахме,
овце станахме – гласа разбрахме.
За стадо ни преброиха.
Пред Божия съд ни подредиха,
пред Божия съд ни подредиха.
В книгата на любовта ни записаха.
Мед станахме – в шербет ни претопиха,
мед станахме – в шербет ни претопиха.
За пълна чаша ни преброиха.
Състоянието си в ред приведохме,
състоянието си в ред приведохме.
Пътя си на път направихме.
От всяко цвете мед направихме,
от всяко цвете мед направихме.
За пчели ни преброиха.
Аз, Пир Султан Абдал, тук,
аз, Пир Султан Абдал, тук.
В човека има много чудеса.
В онзи свят и в този свят,
в онзи свят и в този свят —
за луди ни преброиха.
Пир Султан Абдал не е султан. Това е един от седемте велики поети на Турция. Историята му е цяла легенда, но за това друг път. Сега само да кажа, че абдал е онзи луд, който е прозрял истината в света и отвъд него. Свещеният луд, който назовава нещата, когато другите не могат или ги е страх. Богоизбраният луд, осъден да живее в неразбирането на човешкия свят. При алевитите този луд е свещен, защото лудостта е знак за близост с истината.
Прибирам се вкъщи, отварям тук да видя какво ужасно нещо има днес да ми сервира светът.
И Кайо починал.
Калин Терзийски, Кайо. С когото имаме ето тази история:
На двайсет и шест години съм. Детето ми (Елица, тогава на две години) е преболедувало мононуклеоза. При мен тя се е отразила в тежка бронхопневмония, заради която ме приемат в белодробна клиника. Много ме е страх - десет години по-рано баща ми си е отишъл от рак на белите дробове. Лежа в една стая с две други жени. На едното легло до прозореца е една дребна, суха като изсулена змийска кожа миньорка. Няма шейсет, отива си и го знае. Децата й идват едно по едно - големи мъже, забили телата си в канадки с мирис на цигари. Сядат до леглото й, окуражават я, през грапавата си кашлица тя им казва как скоро ще умре, ама да не я мислят. Знае си, дава команди кой какво да направи, къде да отиде, на кого какво да каже. Те приплакват, тя ги скастря. Като си тръгват, взима си пакета БТ и отива в тоалетната "да тегла едно фасче", "да чукна пирона в ковчега". Смига ми, аз й клатя глава заканително, че ще кажа какви ги върши. И двете знаем, че е все едно.
На другото легло, пак до прозореца, лежи една бабка. Почти не можеш да я различиш в завивките, толкова е мъничка. При нея никой не идва. Едва диша, сестрата ми е казала да я следя, че ако умре, нямало как да разберат. Оставили са живота й да си иде на собствен ход. Обърната е към стената, не отговаря, ако я извикаш, не реагира на нищо. Гледа цокъла на стената и прозрачните й очи се движат по ръба между болничното му зелено и бялата вар нагоре.
На седмия ден ми казват, че ще има държавни изпити на студенти и при мен ще дойде дипломант. Да съм му отговаряла на въпросите, щяла да го изпитва комисията върху конкретен пациентски случай. Влиза мъж с костюм и брада - мъж, за когото най-точно би било да се каже, че е напет. Запознаваме се, казва ми името си, не го запомням. Пита ме какво ми е, чете картона ми, казвам му всичко, което съм чула от лекарите - какво са ми назначили, какво се вижда на снимката, защо ми дават антистенокардин. Трябва да ме преслуша - вдигам горнището на пижамата (сатенена, зелена, със същия цвят като морето днес), става ми неудобно младият доктор да ме гледа гола, но какво да се прави - лекар, все пак. Преслушва ме, идва комисията изпитват го, отговаря уверено, повтаря всичко, което съм му казала. Час по-късно надниква, за да ми каже, че май са му писали шестица. Тръгва си, след три дни си тръгвам и аз с антибиотиците, витамините и живота си извън болницата.
Няколко години по-късно.
В редакцията на списание "Едно" сме, едно от най-любимите ми работни места изобщо в тоя живот. Вълнуваме се много, защото се чака да дойде Калин Терзийски. Между нас, младите тогава автори на списанието, името му се носи като мантра. "Този, който е учил Карбовски да пише", се разказваше тогава. Да уточня, че Карбовски тогава беше култов автор, символ на свободния дух, непокорник, чешит, на когото искахме да приличаме и когото следяхме до кръв в списание "Егоист". Та ще дойде Калин Терзийски, който бил по-добър от Карбовски, бил автор, бил писател, бил невероятен!
Звъни се на вратата на редакцията, аз се случвам в коридора, останалите не чуват звънеца. Отварям, там стои пак така един напет мъж, този обаче не е в костюм. Има брада, широко отворено чело и очи, които гледат като през пелена. Знам кой е - Кайо е. Колената ми треперят. Каня го в голямата стая при другите, отварям вратата, лицата им се надигат иззад компютрите. Тихо е, всички го гледат като че е от кристал. Той оглежда наоколо, като че преценява ситуацията, обръща се към мен и в тишината на този свещен миг, високо и бавно, бавно, както той си говореше, обявява "Пък аз на теб съм ти виждал цiците!" О!
Толкова се смущавам, че отговарям като типична отличничка "Не е възможно! Аз помня всички, които са ги виждали и ти не си между тях!" Всички прихват да се смеят, аз се псувам на ум как па веднъж не се сетих да кажа нещо остроумно навреме! После Кайо казва "Значи не си запомнила един млад студент по медицина, който си взе държавния изпит, благодарение на теб и сатенираната ти зелена пижама."
Така се оказа, че този Калин Терзийски и онзи млад доктор са едно и също, все така напето и брадясало, лице.
В годините с Кайо се засичахме тук-там. Обидих му се веднъж, защото беше се държал невъзпитано с една жена. Казах му го обаче. Нищо не сме си скрили и спестили с него. Имаме няколко фундаментални разговори от софийски кръчми, само двамата. Някои, когато пиеше, някои - когато не пиеше. Когато пиеше, все казваше, че скоро ще умре. Съобщаваше го драматично, в пауза. Мълчим, музи летят наоколо, а той "Мария, аз скоро ще умра!"... Първо му се връзвах. После вече не. "Ще умреш, ми - викам - все някой ден всички умираме." Не, вика, аз скоро, скоро...
Та затова сега, ако пак не е намислил нещо... Ако не е едно от неговите съобщавания на предстояща смърт... Ако този път е голямото пътуване...
Ако е така, Кайче, лек ти път, страхотни повелителю на думите! Знам, че се изкачваш нагоре по тях с лекота, защото те винаги са ти служили. Пък аз благодаря за онази слушалка в болницата при двете женички - старата бабинка и миньорката - в чието обкръжение чу как тупти сърцето ми. Благодаря за нещата, които в този живот си разказахме. Благодаря ти и за това, че си един от онези, които наистина са ми видели цiците. Не, че е нещо кой знае какво. Ама за мене е. По един надболничен, отвъд голотата начин. По същия, по който днес морето, Ахмет Аслан и ето това стихотворение от началото се свързаха със смъртта ти.
Лек път! Някога ще се видим."
Гери Турийска:
"Ние, поетите често описваме смъртта си. Сигурна съм, че Калин Терзийски ще живее с думите си, не само в сърцата на своето поколение. Светла памет и благодаря за силата!
Изпращам го с този цитат от стихотворението му "Съвсем в началото". Цялото го има в Гугъл. Прочетете нещо негово днес. И утре. И така нататък...
"Ще се изсуша внимателно
Такъв, какъвто съм
В процесът на гниене
Ще се хербаризирам
Чрез пълно изсушаване ще убия гнилата плесен
И ще стана чист като мумия
Да, това ще направя – мумия на себе си
И ще я поставя в музей
В кварталния музей на Смисъла
И там ще идват пресни, недокоснати от гнилото
Чисти очи и умове на хора пълни с мисъл
И въображение (и младост, естествено)
И много вълнение...
Моята мумия ще бъде полезен
Инструмент
Или нещо като суха, здрава основа
За смислено, поетично разсъждение.
Това измислих
Сега надявам се ще мога
Да го споделя
Със моите приятели – поетите
Преди да сме изгнили."
Борислав Борисов:
"Не искам да повярвам, че моят първи ментор в писането - писателят Калин Терзийски е починал Той беше причината да повярвам в себе си и да ме научи в тънкостите на писателския занаят. Благодарение на него после се запознах и с Иво Сиромахов и животът ми тръгна в някаква ясна посока…
Калин беше една измъчена, но уникално добра душа. Той не беше за този свят наистина… И вместо да си кача снимка с него, днес качвам това, което е той за мен! Ментор и човек, от който съм се учил. Първият човек, който ми каза “Браво, имаш талант!”
В ръцете си държа неговата любима моя книга, която той ми подари на едно събитие. А другото е сертификата, който той ми връчи, че съм минал курса при него по писане. Това е преди толкова много години…
През годините сме се виждали. Бил съм на негови изложби. Последно го видях в Банкя… Седнахме на една пейка и си говорихме и говорихме… Той много обичаше да говори и да споделя. И се разбрахме да се видим отново да пием по чай. Тогава той не пиеше алкохол и казваше, че се чувства като нов човек. И затова - чай Познайте дали пихме чай… Не
От време на време си пишехме. Питах го как е, добре ли е… Но винаги имаше една мъка в него. Наистина не беше за този свят. Остана някак неразбран. Сякаш огромния му талант, който преди години оцениха в Европа, тук остана недооценен.
За мен Калин ще остане човекът, който постави животът ми в релси. Който даде тласък. Който ми каза “Браво”. Който беше приятел и ментор едновременно…
Почивай в мир, приятелю… Много жалко, че замина от този свят. Можеше още много да пишеш и още много изложби да направиш…
Тъжно ми е…"
Ася Стефанова:
"Започна нов роман, Кайо, къде ще го допишеш, приятелю?!?
Калин Терзийски...дано да си в по-добрият свят, няма да забравя усмивката ти! Почивай в мир!"
Иво Христов:
"Бог да прости Кайо Терзийски. Писател с публика, самобитен художник, глашатай на безцеремонната истина, честна и измъчена душа. Приятел.
Преди време сподели, че е в затруднение. Предложих му помощ. Отвърна ми:
- Благодаря ти, но Калин никога не взема, само дава.
Достоен човек. Ще липсва."
Здравка Евтимова:
"Отиде си Калин Терзийски! Огромно талантлив, горд,непреклонен, буен, разрушаваш себе си. Прекрасен, мощен писател. Рядко се раждат такива. Рядко човек разрушава себе си така. Никой не пишеше като него, могъщо, без поклони.
Сбогом, приятелю.
Чети на Господ и на другите горе прекрасните си творби! Показвай им как се пише! Книгите ти няма да умрат!"
Рафи Бохосян:
"Кайо, Кайооо.. Почивай в мир приятелче, въпреки, че беше един от най-непримиримите хора, които познавах!
Благодаря ти за приятелството и думите, които остави след себе си!"
