Чувствено и взривоопасно пътешествие от София до Мексико разкрива "Многото стаи на сърцето" на Кристина Павлова

В духа на творбите на някои от най-иконичните латиноамерикански авторки като Исабел Алиенде и Лаура Ескивел този роман е вихрен танц за възпитание на чувствата

Доброто старо повествование с щипка магически реализъм се завръща  с драматичния и богато нюансиран роман „Многото стаи на сърцето“ (по Габриел Гарсия Маркес) от писателката по сърце и лекар по професия Кристина Павлова.

Допълнено с великолепните илюстрации от знаменития художник Евгений Босяцки, ювелирното издание вече блести по книжарниците. И разказва с магическа лекота, хумор и психологическа дълбочина разтърсваща и незабравима история за разноликата, голямата изпепеляваща любов.

Защо ли нощите не траят вечно? За да дойде денят, ако не са били щастливи...

Дария и Богомил се срещат в лятото на живота си. Първата среща е служебна, ала в страстта, която лумва помежду им, няма нищо делово. Любовта им е знойна като тропическо лято и упоителна като магически реализъм.

Но от силните чувства не стават добри стихотворения… Дария заминава за Мексико в търсене на равновесието и подредеността в живота си, а страниците на дневника ѝ са изпълнени с дълбоко философски размисли за Латинска Америка, за свободата, самотата и пътищата, които избираме. Отвъд два океана наричаната от местните Доктора събира безброй истории за многото стаи, в които живее любовта. А завръщането ѝ в София е завръщане и към едно обещание на Богомил, което е останало неизпълнено – да слушат опера в Париж.

Ала съдбата държи всички ключове и никога не знаем коя врата ще избере да затвори.

Ако навреме научавахме уроците на живота си, сигурно щяхме да сме съвършени и безкрайно скучни.

Възпламеняващи чувства, копнеж, съзерцание и безпокойство – тази книга трепти със силата на експлозията от първите срещи, любовните мигове и мъдрото прозрение, че за постигането на онова крехко равновесие в мелодията на живота са нужни и паузи, и мяра. А „мярата е точна само когато приляга на сърцето“.

В духа на творбите на някои от най-иконичните латиноамерикански авторки като Исабел Алиенде и Лаура Ескивел, „Многото стаи на сърцето“ е вихрен танц за възпитание на чувствата. Литературна прегръдка с дъх на ванилия, ябълки и канела, която ни напомня, че щастието и болката вървят ръка за ръка. Че всеки един от нас носи дълбоко в себе си светлината, която пробива през облаците.

Заповядайте да проверим дали наистина от силните чувства не стават добри стихотворения, казват от издателството, а датата на събитието е 8 май от 18:30 ч. в City Mark Art Center (бул. "Янко Сакъзов" 30) - "за да допишем заедно обикновения делник и с оперна страст да го превърнем в магически реализъм".

Модератор на събитието ще бъде журналистката и водеща Милена Янинска, а в танго от думи ще ни увлекат и талантливите Мария Стоянова и Димитър Лазаров.

Входът е свободен, а повече информация може да откриете тук: https://www.facebook.com/events/711888657810985

*Романът е излизал със заглавие „Изкушени от светлината“ през 2006 г. Настоящото издание е редактирано и допълнено.

Д-р Кристина Павлова е популярен специалист по физикална медицина и рехабилитация; а кариерата ѝ включва и академична дейност в Мексико. Провежда курсове по теория и практика на акупунктурата и научни изследвания върху травми на гръбнака и остра лумбалгия при спортисти, както и комплексни методи за повлияване на болката. Извършва научно-изследователска работа върху методика за физическа подготовка и тренировка на танцьори и балетисти.

Из „Многото стаи на сърцето“ на Кристина Павлова

Денят беше упойващ като събудена любов. Мирисът на липа обгръщаше минувачите като милувка и ги караше да тананикат без причина. От земята лъхаше усещане за зной, укротен от снощния дъжд за кратко, колкото да събуди забравените аромати и цветовете на деня, затискани от жегата. Дъждът се беше излял като стаявано желание, с гръм и много вода. Земята пое в недрата си милувките на небето, ту нежни и ромолящи, ту диво страстни, освобождаващи с гръм и мълнии скритата енергия на привличането.

„На тази земя трябва да се живее, затова земята и небето обуздават взаимното си привличане, за да дадат шанс за живот на по-обикновените неща, иначе тая стихия би се оказала пагубна.“

Жената се спускаше по стръмното на улицата, облечена в изискан тоалет, с огърлица от перли. В този утринен час, когато всички отдъхваха от горещините, появата на дама във вечерен тоалет привличаше погледите и будеше недоумение.

Потокът минувачи се сливаше в един щастлив мъгляв фон на смътни усещания и предчувствия – жената не отбелязваше хората, а само движението, ароматите, възбудената глъчка и нарастващия шум на предстоящия работен ден.

„Защо ли нощите не траят вечно? За да дойде денят, ако не са били щастливи...“

А ако са били...

Още чуваше песента от радиото в колата, на път за срещата: „Не ни достигат няколко часа от нощта, за да се налюбим... И кръв във вените, за да поеме горещината на чувствата ни...“ Кой ли щастливец беше излял чувствата си в песен, за да не се удави в тях...

От силните чувства не стават добри стихотворения. Страстта не се побира в стъпка или в рамка, а прелива като вода от устата на жаден. Поглъщаш я, но никога не е достатъчна.

Мъката обаче винаги е в повече. Добре че има ден, за да очакваш съмването, ако се задушаваш от самота в някоя безлунна нощ. Или от ударите на сърцето си, ако са те залели с обида и горчивина.

Вечното равновесие, спасяващо света.

Черно и бяло, горещина и дъжд, ден и нощ, светлина и мрак, мъж и жена, любов и разум.

„Като в музиката – тишина и звуци, за да оформиш фразите“ – казваше учителката по пиано в онези свежи утрини на нейното детство, когато единственото противоречие в светлината на душата ѝ беше между желанието да просвири Шопен и изкусителната глъчка на децата от махалата, които удряха топката под техния прозорец. Те отвличаха вниманието ѝ от урока с предчувствия, обещаващи дворове с момини сълзи за крадене, назрели джанки и препускане с колелото.

Госпожа Хлебарова обаче я поглеждаше внимателно и докосвайки я леко с деликатните си, неповторими, едновременно изящни и силни ръце на пианист, я връщаше при Шопен с думите:

– Моето дете, всички търсим съвършенството. Някои го намират по-лесно, други – никога. То е в равновесието. То ни носи мир със себе си, с чувствата и разума. Трябва да оформиш изящно паузите, за да може на фона на тишината да се появи музикалната фраза в целия ѝ блясък и великолепие. Добрите музиканти владеят както виртуозността на изпълнение на мелодиите, така и паузите. Така е и в живота... – казваше тя и потъваше в нещо свое, дълбоко, което променяше за миг изражението на очите ѝ. Tе ставаха странно меки, а тя изглеждаше по-млада и по-уязвима, не като учителка – като жена.

Дария си спомни този епизод може би защото от отворените прозорци на кооперациите се носеха звуците на пиано. Някой отново се учеше да свири и всичко се повтаряше...

„Дано този някой има повече късмет с равновесието...“ – мина ѝ през ума.

„Много рядко в живота ти се дават нещата с мяра – песента от колата. – Мярата е точна, когато приляга на сърцето ти...“

Латиноамериканска му работа... чувства, бури, дъжд и страсти, всичко по много и до смърт. Как ли се справяха с тангото? Там трябва да вкараш толкова страст в премерена стъпка. Може би някой беше измислил тангото като танц за възпитание на чувствата.

Тя все още предпочиташе непремерената, страстна салса, сигурно и затова нейният Шопен излизаше по латиноамерикански – порой от звуци и искрящо опиянение от живота, без особена мисъл за форми и правила.

Ако навреме научавахме уроците на живота си, сигурно щяхме да сме съвършени и безкрайно скучни.

Днешният ден нямаше нищо общо с равновесието.

В този миг го видя.