Господ бе дарил Георги Братанов с много таланти, но му отне очите

Далеч преди Георги Господинов да напише „Времеубежище“ и да спечели „Букър“ наскоро отишлият си от този свят талантлив писател Христо Карастоянов каза за него: „Щом Георги Братанов го е харесал, значи е много обещаващ млад човек.“

Самият Господинов нарича Братанов: свой първи учител. На същия късмет са се радвали  и много други поданици на словото, получили първите си литературни съвети  от него.

Сърцето на Георги Братанов се пръсна  на 5 май 2000 , минути след края на едно литературно четене. Отиде си достатъчно прославен, издаван, награждаван, уважаван и обичан.  Наричаха ги „син на светлината“ , въпреки, че от много години  живееше в тъмнина. Господ го беше  дарил с повече таланти, от колкото обикновено дава на простосмъртните.  Той рисуваше, и се готвеше да стане художник, свиреше на няколко инструмента, композираше, пишеше поезия, романи, публицистика. Наистина щедър бе Всевишният, към него. Отне му само едно-очите.  Тогава бе само на 34.

А на 15 март, сигурно  в някоя небесна таверна, вдигат наздравица, но вече  за неговите осемдесет. Не можа да ги навърши на земята. Отиде си  само на 66.

Георги Братанов е само на десет, когато в Ямболската махала „Аврена“ издава списанието си „Звънче“.  В него е „публикувано“ почти цялото му творчество: стихове, разказчета и един роман с продължение. То представлява тетрадки от десет листа в тираж няколко броя.  Следващото му творение  е вестник, който разнасял по пощенските кутии. Боядисвал го с калиев перманганат, истинско откритие за полиграфията.

По това време в Ямбол дошъл маститият автор-класик  Ст. Ц. Даскалов. Георги мерил с поглед голямата му рошава глава, сравнявал я със своята и тъжно констатирал: От мен писател няма да стане, оставам поет.

Само след две години  момчето  губи майка си. Баща му се жени за друга, зла  мащеха, която жестоко го тероризира. Спасението идва от един съсед, старшина и кларнетист във военната  музика. Така осиротялото момче става син на полка. На 14 години облечен в нова, ушита специално за него униформа, то вече е  мъж, който  свири на всички възможни инструменти. Любовта му обаче, е тромпета. По празниците, манифестиращите  пред официалната трибуна, негови връстници, го гледат с любопитство и дори малко завист.  

 На 9 септември 1959 година,  тогавашния ден на свободата,  слънцето пече  безпощадно. Както винаги Георги е в оркестъра, който свири на празничния парад. Изведнъж пред очите му притъмнява и припада. Не вижда нищо. Глоукомен удар.  Напрежението си, горещината и надуването на тромпета са си казали думата.  Следва операция. Сполучлива, но за момента. Той вече знае, че рано или късно ще дойде мигът, в който светлината ще изчезне завинаги.

Затова бърза.  На кандидат студентските изпити се представя толкова успешно,  че го приемат в шестнадесет специалности в два университета. Избира журналистика в Софийския и веднага се захваща за работа. Сътрудничи в радиото, в списание „Лъч“, пише във вестниците. С група поети отиват на литературно четене в малкото крайгранично село Синапово. В препълнената зала е и Руска, детска учителка и бъдещия най-голям съдбовен подарък за Георги.  Двамата за заедно седем години преди да се оженят. Руска знае, какво нещастие очаква съпруга й, но забранява това да бъде тема в стиховете му.

Дебютната  книга на Георги Братанов е литературно събитие. „Ще ви потрябвам“  носи на автора си  първите си награди.  Той и се радва, въпреки, че я вижда през мъгла. Защото месец по-късно, на 7. О7, 1977 година ослепява напълно. И последната светлина вече е процедила през очите му.

Със илюстрацията на следващата му книга се заема един млад и талантлив приятел: Иван Газдов. Рисунките на бъдещия мастит академик обаче, никак не се харесват на факторите. Определят ги като бой на негри в тъмна нощ и те така и не виждат бял свят.

Книгите на Георги обаче,  все по-често се появяват по рафтовете на книжарниците. „Молитва за дъжд“ е космическа творба. За да я напише, с очите на Руска е прочел десетки научни статии. Прехвърлял е редовете й денонощия през главата си, докато започне да я диктува. Маститият Съюз на българските писатели отваря вратите си за дарованието от Ямбол.  99 на сто от членовете, между които Левчев, Багряна, Младен Исаев, гласуват за приемането на Георги в редиците му.

Известността започва да си прави шеги с поета.  Потвърждава го  тази история.  Георги Братанов ми я разказа точно преди четиридесет години. Предавам я така, както я чух от него:

 „Пътувах за София, но се оказа, че влакът е до Пловдив. Слязох. Тъмно е и студено. Приближава се милиционер и ме осветява с фенерче. После нарежда с твърд глас:

-Последвайте ме!

 В милиционерската стаичка е топло и приятно: Вие нали сте поетът Георги Братанов-пита органът на реда.- Виждал съм снимките ви по вестниците.

Оказва се, че служителят на реда е поет и по този повод получавам чай и коняк. Следва литературно четене. Милиционерска поезия и пиеса. Умело прикривам скуката си, защото навън е студено, няма чай и коняк. След пет часа  се разделяме. Вече съм в нощния влак и ставам свидетел на една поразителна любовна история. Дремех прикрит с балтона си, когато чух глас, явно насочен към някаква дама.

Аз съм поетът Георги Братанов. След малко еорги в редиците му. гласът започна да рецитира някакво мое стихотворение. Дамата се разнежи. Класическо сваляне.  Намесих се предпазливо в разговора, за да не разваля работата.  Нито аз познавах тях, нито те мен. И така до София. Накрая дамата го гледаше влюбено. И основателно. Все пак той бе поетът Георги Братанов. А аз случаен непознат, с каквито са пълни нощните влакове.:

И още нещо ми каза  Георги  Братанов само няколко месеца преди да полети, към онази мечтана от него планета, в който светлината никога не угасва:

„ За мен смисълът на живота е да създавам литература.  Имам самочувствието  на  български поет. Превеждат ме в чужбина. За мен писането е свещенодействие.  Човек все пак има нужда не само от хляб,  огън и вода. Не ме притеснява фактът, че поезията не се търси от милиони. Тя не е футболен мач или сапунен сериал. За нея трябва висока нагласа и сетива.“

Нито веднъж, до края на живота си Георги Братанов не взе бял бастун, какъвто използват незрящите:

- Аз съм български поет, казваше, и не мога да си позволя да ме съжаляват.

 Редове от биографията

Роден е на 17 март 1944 г. в град Ямбол. Следва Журналистика в Софийския държавен университет. През 1962 г. се отпечатват за първи път негови творби. Последователно работи като журналист и редактор във ямболския вестник  „Народен другар“, кореспондент е на вестник „Народна младеж“ и на програмите „Хоризонт“ и „Христо Ботев“ на БНР. Бил е председател е на Окръжния клуб на младата художествено-творческа интелигенция и уредник в дома музей „Васил Карагьозов“.

 В периода 1990 – 2000 г. е главен редактор на списание „Зари“, орган на Съюза на слепите в България. През 1977 г. загубва напълно зрението си. От 1984 г. е член на Съюза на българските писатели. На 5 май 2000 г. умира от инфаркт.

Георги Братанов е автор на тридесет книги с поезия, белетристика, сатира, драматургия, публицистика и книги за деца. Негови творби са публикувани в изданията: „Ще ви потрябвам“, „Молитва към човека“, „Нощни светове“, „Превъзмогване“, „Баладични часове“, „Мираж“, „Хипноза“, „Ключ за горната земя“, „Топъл дъжд“, „Изтича времето“, „Върхът на дъното“, „Доминанти“, „Осветени пространства“, „Нежна революция“, „Неравноделен живот“, „Зъбер“, „Кабиле спи“, „Таверна „Демократики“, „Пластове“, „Заключен сред безкрая“, „Кафене „Балкански рай“, „Кон за кокошка“, „Вселената на есенния миг“, „Чуждо време“, „Врата към небето“ и др. Стихове на Братанов са превеждани на руски, английски, испански, френски и финландски език. През 2000  година е  учредена  ежегодна награда за поезия и проза „Георги Братанов“. От 2002 г. Младежкият дом в град Ямбол носи неговото име.

Подготви: Исак ГОЗЕС 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук