In memoriam: Павел Писарев се срещна с Дьо Гол, влезе в ателиета на Пикасо и остана приятел на Людмила Живкова

Преди да си тръгне от този свят, именитият журналист и публицист наистина свърши работата, която си бе наумил

На 88 години почина Павел Писарев. Според всички, които го познаваха, той имаше най-странната, а може би и невероятна биография. Животът му бе белязан от противоречия, битки, но и от нежната прегръдка на съдбата.

Въпреки, че е син на царския офицер поручик Николай Писарев и германката Ерна Клаус, далечна родственица на любимеца на Хитлер - Манфред Фон Браулич, младокът е избран за комсомолски секретар, а през 1953-та е приет в редиците на БКП. Така става първият комунист във фамилията си. Жени се за внучката на Васил Коларов и кариерата му тръгва нагоре.

От 1970 до 1971 г. е директор на БНТ. Между 1971 и 1976 година е генерален директор на „Българска кинематография“. В периода 1971 – 1983 г. е заместник и първи заместник-министър на културата. Има научна степен по социология. От 4 април 1981 до 5 април 1986 г. е кандидат-член на ЦК на ЦК на БКП. През 1990-та отново е директор на БНТ, но тогава този много желан, иначе стол, е твърде горещ, а под прозореца на кабинета мнозина искат оставката му. Тръгва си без драми и с усмивка, като всеки мъдър човек.

Началото на житието Писарево обаче, едва ли предполага това, което ще му се случи по-нататък. Завършва политикономия и избира спокойната научна кариера. Между другото, пише няколко статии във вестник "Работническо дело". И точно това променя съдбата му.

Неочаквано го вика главният редактор Енчо Стайков, който не само го кани на работа в редакцията, но и настоява да търси и други като него: "... Защото нали ги виждаш, тук всички са партизани и политзатворници, като четат заекват и пишат с грешки. Искам умни хора, може да са малко мързеливи, но по-добре така, отколкото прости и работливи - казва му маститият шеф на комунистическия официоз. Така в редакцията на партийния орган попадат още Владимир Костов, поетът Владимир Башев, Марко Семов.

Малко след това, макар че не знае дума френски, Писарев е изпратен за кореспондент на вестника в Париж. Още преди да замине, той придвидливо си е подготвил десетина статии от руски източници и така поне първите три месеца има какво да пише и изпраща в редакцията.

Веднъж попада на телевизионно предаване, което открива нови таланти. Гост е един млад неизвестен пианист - Алексис Вайсенберг. Какви са вашите спомени от детството - пита го водещата. Следва отговор, който истински я изненедва: "Те са свързани с Панчо Владигеров и една вишня в двора ни в София. Аз съм от България."

На журналистката явно това не й харесва, иска да смени темата, но гостът продължава да говори за Владигеров, Витоша и църквата в Бояна.

По време на престоя си във Франция Писарев има щастието да се срещне с генерал Шарл Дьо Гол и това е подарък от съдбата, но като всеки журналист най-вече мечтае да вземе интервю с друг един колос - Пабло Пиикасо. За целта пътува за Пол дьо Ванс, където е ателието му.

Амбициран да успее, той цял ден обикаля къщата на гения, но напразно. Накрая съпругата на великия испанец – рускинята Олга, съжалява скромният журналист и го пуска в стаята, където свещенодейства художникът. Пикасо обаче, работи и не обръща никакво внимание на неканения гост. Той продължава да рисува, като от време на време сграбва листа, мачка го и го хвърля на пода.

Времето, когато Писарев е бил директор на БНТ ще се запомни със снемането на първия сериал, посветен на Васил Левски - "Демонът на империята". Идеята идва от Тодор Живков, след като е гледал филм за Вилхелм Тел. В главната роля е бъдещият професор Илия Добрев, а режисьор - Вили Цанков. Филип Филипов обаче, важен фактор в театралните върхове, ненавижда Цанков и започва кампания против филма. Включват се МВР и вестник „Антени“. В резултат на това продукцията е съсипана от критиката, а  Писарев - отстранен от директорския пост.

Акцията се осъществява по класическия за него време начин - чрез издигане. Правят го шеф на Кинематографията.

Докато е на този пост се правят по тридесетина филма на година и както директорът твърдеше приживе, никой не е бил спиран. Веднъж при него идва режисьорът Методи Андонов с молба да смени актрисата Мая Драгоманска, изпълнителката на главната роля в новия му филм "Козият рог" с неизвестната Катя Паскалева. Въпреки, че вече за заснети триста метра, шефът разрешава. Така се ражда шедьовъра по разказ на Николай Хайтов, който едва ли има българин, който да не е гледал.

Писарев никога не е криел приятелството си с Людмила Живкова. Определя я като добър и толерантен човек, но признава, че като специалист, завършил марксизъм и политикономия, се е подигравал на някои от нейните увлечения по окултизма.

Когато тя иска да организира тържествено честване на 1300-тата годишнина от създаването на българската държава, съветските ръководители скръцват недоволно със зъби. Как може, когато Москва е само на осем века, вие да готвите такива тържества, казват. Това е ваш проблем, отвръща Живкова и прави това, което е решила.

Много легенди витаеха около книгата "Фашизмът" на покойния президент Желю Желев. В едно интервю от 2004 година Павел Писарев ми разказа следното:

"В началото на юни 1981 година Людмила Живкова ми каза: Ставаш председател на комитета по печата. Там има проблеми, трябва да се издават големите български и чужди автори, които са били забранени. Ето ти първата задача - и ми даде плик с молба да го занеса в издателство „Народна младеж“. Те знаят - продължи указанията си Живкова.

Беше книгата „Фашизмът“ на Желю Желев. Аз само я препредадох. Когато излезе, започна мощна атака срещу автора и издателството, но  Людмила вече беше починала и нямаше кой да я защити.

След смъртта на Живкова, около която Писарев не виждаше никакви загадки и конспирации, враговете й се нахвърлят върху нейните приятели. Останали без защита, те изчезват един по един. Бащата, вече доста е остарял, а тъмните сили около него му внушават, че обкръжението на  дъщеря му я е използвало, за да прави кариера, и дори е виновно за нейната смърт. Разбира се, това е нелепо - отричаше Писарски: Нима Людмила е рисувала картините на Светлин Русев, писала е книгите на Александър Фил и стиховете на Левчев.

Когато навърши седемдесет години Павел Писарев, с обичайната си усмивка, каза:
„На тази възраст от мен не могат да се очакват изненади в сексуалната област, но бих могъл да напиша за времето, в което съм живял.  А то наистина беше интересно.

Преди да си тръгне от този свят, той наистина свърши работата, която си бе наумил. Книгите, които написа, са откровена и честна изповед на един достоен човек, и прекрасен подарък, който ни остави на прощаване.

Исак ГОЗЕС