Кева Апостолова: Бойко Борисов е за “Оскар”, Ахмед Доган за “Аскеер”

Кева Апостолова е драматург, театровед, поетеса и гл. редактор на сп. „Театър”. Тя е съпруга на покойния актьор и директор на театър „Възраждане” Георги Георгиев, който беше въздигнат за кмет на първия протестен град у нас, наречен Градът на истината. Кева и Жоро бяха една от най-интересните двойки интелектуалци на България. През техния дом е минал цветът на българския елит. А поводът да потърсим Кева с днешна дата е голямото й признание...извън родината.

- Кева, твои стихове бяха преведени на френски и публикувани в шест френски литературни списания, а неотдавна ти бе представена в Годишника на Сорбоната - на страниците си за модерна световна поезия. Това е голямо признание. Как се случи и коя е преводачката Анелия Велева-Фат?
- Стана като „на кино”. Така, както се бях заровила във финансовите проблеми на списанието – все няма пари, все не достигат; така както никой не проявяваше интерес към стиховете ми; така, както не бях издавала поетична книга от десет години и вече се бях примирила с мисълта, че съм приключила като бездарна поетеса - един ден във Фейсбук ме потърси непозната жена, поетеса, омъжена за французин, живееща във Франция от години – Анелия Велева-Фат. Каза ми, че са й попаднали мои стихове, че е впечатлена от тях и ми поиска разрешение да ги преведе и да ги предложи на френската литературна преса. Помислих си – колко мила и любезна жена, освен красива, защо да не й кажа „да”, и без това нищо няма да стане. Започнахме непрекъснат контакт и станахме близки. Тя изпрати сиховете на шест списания. Около месец беше пълна „тишина”. После започнаха нейните съобщения едно след друго... И шестте списания казаха „да” . В рамките на няколко месеца получих тези списания с преводите ми, дори се пошегувах с Анелия, че ми е натъпкала шкафовете с френски списания. После ме сюрпризира с идеята си да изпрати стиховете и на годишника на Сорбоната, като сподели, че едва ли ще стане нещо, тъй като става въпрос за тежка академична общност, сред която трудно се пробива. След няколко седмици обаче от Сорбоната също казаха „да”. Вече имам „тухлата” на годишника вкъщи. Освен стиховете ми, има и рецензия за тях от проф. Лоран Фурко, в която той прави паралел между мен и родоначалника на френската модерна поезия Лотреамон – един от поетичните богове на планетата! Това е моят невероятен „френски” случай.

- Ти беше ли в Париж?
- Не. Анелия беше поканена на премиерата, присъства заедно със съпруга си Патрис, който е пианист, в зала „Ришельо” на Сорбоната. Анелия и Патрис ми бяха на гости през май тази година, когато най-после се видяхме на живо. И последната новина е, че преди няколко дни тя подписа договор за самостоятелна книга с мои стихове с парижкото издателство за философия и модерна поезия "L'UNE & L'AUTRE". Заминавам за Франция в средата на октомври и се надявам да се върна с книгата.

- Кои български поети преди теб са имали тази чест да са публикувани в годишник на Сорбоната ?
- Доколкото Анелия успя да направи собствено, не официално проучване, защото живее в Бретан - само... Христо Ботев! Преди години Анелия е успяла да представи в пресата стихове на Калина Ковачева – една много обичана и ценена от мен поетеса, която за съжаление си отида от този свят.

- В новата си стихосбирка „Ембриони в слънцето” има цикъл, посветен на покойния ти съпруг Георги Георгиев...Той бе не само актьор, режисьор, директор на театър „Възраждане”, но и бунтар. Според теб би ли участвал в протестите, ако беше жив?
- Мисля, че не. Нямаше да участва, не защото харесва червеното правителство, а защото какво идва след него?! – отново енигматичният Бойко Борисов. Жоро, в края на живота си преди пет години, анализира всичко – минало-настояще-бъдеще и си отиде смазан от лоши предчувствия, които вече се реализират. Изпитваше безсилието на обикновения , интелигентен, демократично настроен българин пред стената, която червените непрекъснато ремонтират. Тогава, в Града на истината бяхме измамени. И сега младите ще бъдат измамени – червеното в България е все още много изобретателно. Боя се, че след 23 години децата на младите протестиращи сега, отново ще вървят по вече отъпкания маршрут: Орлов мост- Парламент- Президентство- Министерски съвет- Съдебна палата...Дано животът опровергае предчувствията ми.

- Твоето мнение като театрален критик - има ли „театър” на сегашните протести? Говори се за платени наети „актьори”...
- Цялата българска история е силно театрализирана: Ботев и „Радецки”, Левски и бесилото, Людмила Живкова и зодиакалният триъгълник „България- Индия-Мексико”, прочутата „театрална” реплика „Най-добре танковете да дойдат”, накокошиненият театър на Бойко Борисов, новородената аматьорска звезда Мая Манолова... Но аз обичам и се прекланям пред отчаяния театър на Едвин Сугарев – на метър съм след него да се просна на земята от безсилие пред дебелоочието, наглостта, безсрамието на властта, пред безмилостното й отношение и липсата на каквото и да е реално съчувствие към народа. Аз, както и много други демократично настроени писатели, участвах в протестното четене в подкрепа на отчаяния гладен жест на Еди – един великолепен поет, журналист, публицист! Що се отнася до наети актьори – очевадно е, че има, бюджетът за тази дейност сигурно надвишава милион пъти бюджета на сп. „Театър”.

- Като познавач на драматургията и актьорите, според теб кои са най-добрите „актьори” сред политиците ни?
- Бойко Борисов е за „Оскар”, Ахмед Доган за „Аскеер”. А Едвин Сугарев не е актьор, той е българският Икар с уморени крила в битката за височините на България !...

- Защо наричаха съпруга ти Малкия ГЕЦ и как гледаше на това „Големия” Гец?
- Защото и двамата се казваха Георги Георгиев. Те се обичаха и взаимно ценяха. Моят Жоро много му се възхищаваше и казваше за него, че ако ГЕЦ се беше родил в Америка, е щял да бъде световна звезда...

- Гец си отиде огорчен след уволнението от Народния театър. Има ли реална вина за тези хора - за него, за Славка Славова, Таня Масалитинова тогавашният директор на театъра Васил Стехфанов?
- Ами той е подписал заповедите, не аз. Сигурна съм обаче, че като професионалист едва ли е бил много щастлив, когато е слагал подписа си. Явно чиновникът-администратор в него е надделял в онзи момент. Проф. Васил Стефанов е голям театрален ерудит и тесен специалист по история на българския театър, но като личност и поведение в театралната ситуация, контролирана изкъсо от ЦК на БКП, той се огъваше. Такъв беше и проф. Владимир Каракашев. Аз ги възприемам като хора, жертви на времето си, макар че техните имена са свързани с творчески страдания на големи наши театрали като Иван Радоев, Стефан Цанев, Кольо Георгиев, Вили Цанков, Леон Даниел...Да, по времето на проф. Васил Стефанов бяха уволнени актьори - цвета на Народния театър от генерацията на Славка Славова...Аз бях особено близка със Славка, имахме намерение да пиша книга за нея и знам колко тежко понесе да са извън театъра и тя, и Таня Масалитинова...

- Защо съпругът ти Георги Георгиев озаглави книгата си „Половината истина”? Какво съдържаше „другата половина” от истината?
- До последно се колебаеше как да се казва– дали „Половината истина” или „Райграс”. Спря се на първото. Между другото, на гроба му посадих не цветя, а райграс - вечно зелен...

- Вие двамата бяхте част от артистичната бохема, която спазваше традицията на вечерното общуване. В някогашния ви малък дом са идвали едни от най-известните интелектуалци на България...
- Харесвам много този въпрос, защото ме връщаш назад... Николай Бинев – галантен и презрителен към всичко, що е обикновено, и неговата Домна Ганева; Анани Явашев – красив, привлекателен, толерантен и неговата Дида ( доктор Даниел); стихията Петър Слабаков и неговата тогава Кина Дашева; Жана Стоянович и нейният тогава Толя Полянски; неотразимият Иван Стоянович и неговата Ани Бакалова; внукът на Гео Милев Андрей Аврамов и неговата тогава Надя Савова; Северина Тенева и нейният тогава Асен Агов; Галя Бъчварова; Мути Вулов и Мура; Роксена Кирчева; Невена Хаджиева; Лучия Чиширанова ; Венцислав Кисьов и Калина Попова; Илка Зафирова и нейният тогава Оскар Кристанов; Марко Семов и Сия Савинова; Николай Поляков и неговата Ивелина; Коко Азарян и неговата тогава Арша; Леда Тасева и нейният тогава питон Иван Андонов, после Йоско Сърчаджиев и Райна Томова и още, и още... И най-важното – всеки идваше с любимата си бутилка, а ние добавяхме от нашите...Спореше се жестоко за театър, за книги, за филми, за наши и световни имена в областта на арта ... И все се въртяха имената Леон Даниел, Вили Цанков, Сартр...Ако е рекъл Господ, ще напиша книга за тези забележителни имена. Всеки един от тях, имаше своите големи постижения. Тогава бях най-младата, Жоро ме вкара в света им. Аз дойдох при тях с албум, пълен с техни снимки, които си бях купувала като ученичка в будките в Михайловград. Израснах между тях и се оформях като театрал, благодарение и на тяхната атмосфера, която създаваха около себе си. При тях имаше пълна хармония между личност и творчески резултати. Обичах ги, попивах ги и им сервирах кашкавал, изрязан на цветчета и топли варени кренвирши, който те много обичаха...

- Чест гост е бил и Иван Стоянович...Вероятно познаваш министър Петър Стоянович от малко момче...
- Министър Петър Стоянович, е всъщност Пепи – голямото дете на Иван Стоянович и Ани. В традиционните събирания на 31 декември по обяд у Жана Стоянович , Пепи, Дими (брат му Димитър Стоянович, също като него историк) и сина на Жана - Иван, ни изпълняваха литературно-музикална програма, подготвена и репетирана с Иван Стоянович, пълна с черен хумор, фолклорна и градска еротика, и детска невинност. Пепи завърши във Виена история, като през цялото студентство работеше допълнително, за да се издържа...Той е изключително интелигентен и добронамерен, обича животните и по-точно кучетата, независимо дали са породисти. Още не съм му направила официална визита в министерството, за да искам малко пари за списанието, та да приключа годината, но както вървят нещата в скоро време ще ме види при секретарката си.

- Кева, напоследък си заминаха от нашия свят много интелектуалци. Чия смърт те е покрусила най-дълбоко?
- Не се прежалват Наум Шопов, Тодор Колев, Крикор Азарян, Жана Стоянович, Славка Славова, Леда Тасева (която участваше в първата ми пиеса „Багажът” в Театър „София”), Андрей Чапразов, Черкелов, Кондов...С всички тях, а и с още много други, бях повече или по-малко близка... Изброените по-горе имена бяха родени да правят театрален арт на високо равнище и го правеха. Но,..живеем в държава, за която още питат къде се намира!... Напоследък ме разтърси смъртта на Чочо Попйорданов. Съжалявам, че с него не станах по-близка, а само на равнище „госпожо Апостолова”. Много съчувствам на баща му Иван, който участваше активно в ремонта и театрализирането на сегашната сграда на „Сфумато”.

- От твоите интервюта като журналист и гл. редактор на сп. „Театър”, оставала ли си изненадана от нечии изповеди - на кого и за какво...
- Ако някога намеря средства, бих издала книга от разговорите си с тях - ще имат документална стойност. А за книгата ми „Театър, театър, театър”, където поместих разговори с Маргарита Допуринова, Андрей Чапразов, Катя Зехирева, Юрий Яковлев, Домна Ганева, Елена Стефанова, проф. Желчо Мандаджиев, проф. Сашо Стоянов, съм запазила касетките със записите. Още всичко е мътно из официалните ни държавни институции и ме е страх да ги подаря дори на националното ни радио.

- Наскоро в интервю научих, че когато умира Андрей Чапразов, в хладилника му намират само празни бурканчета от кисело мляко - живял е в огромна нищета...Народният артист, лауреат на Димитровска награда за „Сирано дьо Бержерак” и пр. Не е ли жестоко това?
- Андрей Чапразов, и не само той от големите, си отидоха в едно разбишкано време, разхвърлено, в една невиждана луксация на държавата, поради големите обществено-политически промени тогава...Нямахме време да се сетим за тях от митинги, граждански неподчинения, стачки, живи вериги, нощни бдения със свещи, щафетни гладувания, събаряхме комунизма, а като се прибирахме вкъщи премръзнали, ни взривяваха телевизионни съобщения за смъртта на толкова обичани театрални хора!...Много сме виновни пред тях и тяхната памет!...

- Разкажи повече за сина си Гого...
- Синът ни Георги Георгиев-Гого е актьор, който се занимава с дублаж. Много добре работи, талантлив е, красив е, има хубав тембър и безупречна говорна техника, романтичен, Шилеров тип актьор е... Грижи се за хубавата си женичка и двете си момченца. Макар, че аз съм отделно семейство, той помага и на мен. Страхотен е!

- Кева, ти си един от най-продуктивните съвременни драматурзи - пиесите ти се играят на много сцени у нас, има и номинирани артисти, играли в постановки на твои творби. Коя е най-сполучливата от творбите ти, според теб?
- Всичките ми обикновени пиеси са поставяни на сцена. Само най-добрите - „Света Петка” и „Стояна и Ангел” още не са. Написала съм ги, издала съм ги в отделна книга през 2006 година, разпространена е по театрите , но никой не им обърна внимание. Аз какво мога повече да направя? Дано в бъдеще имат по-добра съдба.

- Видях страхотни отзиви за твоята пиеса „Христос и Магдалена” в издания на Ню Йорк...
- „Христос и Магдалена”, която също още не е поставяна в България, се постави от Антония Катранджиева в международната й трупа в Ню Йорк. Спектакълът дори беше поканен и се игра и в ООН. Най-големите нюйоркски вестници пуснаха много хубави отзиви за постановката, но нито един наш вестник не прояви интерес към тях.

- Като драматург, как гледаш на телевизионните риалити, където ролята на драматурзи поемат продуцентите?
- Под слънцето има място за всякаква „твар”, аз съм либерална личност. Телевизионните реалити имат своя легитимен жанр, своите цели и средства, своите доброволни участници и консуматори - тогава защо да ги хулим?! Плебс-жанрове има и в музиката, и при художниците, навсякъде. В музиката например има и постижения – нека споменем Еминем!

- Какво те провокира да напишеш религиозната мистерия „Св. Петка”? - има ли личен момент в тази провокация?
- По онова време Стефан Цанев и Маргарит Минков бяха написали много силни пиеси за Жана Д’Арк. Виках си, ако бяха французи или англичани, за тези текстове светът щеше да говори... И си казах, че искам да напиша пиеса за жена, живяла по времето на Жана Д’Арк , но по българските земи. И една сутрин се събудих с идеята да пиша за Света Петка. Обадих се на тогавашния секретар на Светия синод Дометиан и го помолих да ми съдейства да ме пускат да чета по темата в библиотеката на Светия синод и на Духовната академия. Две години се подготвях за пиесата, написах я, издадох я, корицата е оформена от Невена Коканова – тя нарисува света Петка с молив, много изящно, съвършено... И дотам. Май още не съм „прочетена”. Което означава, че имам бъдеще!.. /смях - б.а./

- Наскоро излезе книгата ти „Лора Кремен”...
- Лора беше много любима моя актриса и моя приятелка, обичах я, тя почина миналата година във Франция, там живя през последните двадесет години. Чрез спомените и изследванията на нейни колеги, приятели, почитатели се оформи целият й портрет, с всичките й силни и слаби страни. Ще правим премиера на книгата през септември в „Сълза и смях”, където тя беше звезда.

- В „Безсмъртно танго” едната от героините ти развива деня си „като бонбонче”. Как изглежда твоят най-специален ден?
- Заключвам се, изключвам комуникациите със света, пускам всички пердета, светвам всички лампи в апартамента, зареждам масата в кухнята с плодове и зеленчуци, с една голяма бутилка кока кола, пускам си музика и...пиша. Защото тогава при мен започват да идват,..идват,..идват... различни хора и неща...

Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА