Художникът Никола Манев обещавал на изгорите си, че чак като стане на 80 ще се оженят. Да не бързат!

„Живея в светлина” – тези думи на известния ни художник Никола Манев(1940-2018), станаха заглавие на документалната книга  за живота му, написана от неговия приятел , журналистът Исак Гозес . Излиза в памет на художника за 80 годишнината  от рождението му:  28 август 1940 г. А от 8 септември,  книгата ще може да се купи в книжарниците.  

„Това е разказ за дългия житейски и творчески път на  именития художник  роден в Пазарджик,  завоювал успехите си в Париж, преминал през галериите на Европа, за да се върне в София, Чирпан, Варна  и да остави шест галерии в родината си с подарени свои картини, от които 40 платна   в най-голямата в Чирпан, където ще бъде и бъдещата премиера на документалната книга за живота му”-обясни авторът Исак Гозес. 

Журналистът е бил близък приятел на художника  през последните двадесет  години от живота му. За да напише книгата си, той се е срещнал с почти всичките му роднини, другари, колеги, семейството му. Гозес има шест издадени книги, четири от които са биографии на видни личности. Носител е на наградата за публицистика „Черноризец Храбър“.

-Исак, имате лекотата да се запознавате бързо с хората. Изработва ли се това качество необходимо за  професията ни,  или е ваш вътрешен талант?
-Не знам. По принцип съм доста притеснителен. Бях агроном на село и намах накакво намерение да ставам журналист. Дотогава не бях писал дори и писмо. Веднаж в стопанството, в което работих,  дойде съветска колхозна делегация. Сред гостите бе една изключително  красива краварка- челничка. Тя толкова ме вдъхнови, че написах дописка до окръжния вестник. Много се изненадах, когато я видях отпечатана. В нея обаче, краварката-челничка почти бе изчезнала, говореше се повече за българо-съветската дружба. Така се запалих да пиша. След няколко години вече бях редактор в  окръжния вестник „Сливенско дело“. Може  и да съм имал талант за това, но понякога го усещах като принуда.



-Вие никога не се хвалите,  а ако отворим интернет, почти няма известен творец в различните изкуства, когото да не сте интервюирали.
-Имал съм този късмет. Писал съм очерци, правил съм интервюта с почти всички големи български артисти. Било е празник за мен. Най-притеснен бях при първата ми среща с Лили Иванова. Обожавах я и не можех да повярвам, че тя стои пред мен и си говорим. Аз обаче нищо не чувах, добре, че всичко се записваше от диктофона . Беше като сън.

С „магьосника” -  илюзиониста  Астор се видяхме след като дълго бе живял и работил в Америка.  Докато ми разказваше какво се е случило там, изпихме по няколко водки. Те дадоха начало на приятелството ни, което продължава и  днес. Актьорът Георги Джубрилов, който бичуваха като много червен социалист, ми призна, че е далтонист и не различава червения цвят.

Интервюто ми с художника Георги Павлов-Павлето излезе в деня на неговата смърт.  Предният ден  той беше жив и отговаряше на въпросите ми.

А колкото до хвалбите, не виждам никави причини да се тупам по гърдите. Върша някаква работа, която смятам, че е полезна. Като хлебаря, обушаря, лекаря. Старая се да го права добре, но не винаги се получава. Веднаж бях написал нещо за един стар, заслужил летец.  Явно не съм бил съвсем точен, защото получих писмо от негови колеги, в което пишеше, че съм най-големия „чукчи”, който пише на тази тема.   Не обичам да съм  в центъра на вниманието и особено да ме хвалят. Тогава ми иде да потъна в земята от неудобство. Добре, че се случва  рядко.

-Как се появи Манев на вашия хоризонт?
-По точно, аз се появих на неговия и той ме  забеляза. Все пак, когато се запознахме той беше много известен, за разлика от мен. С появата му, където и да е, веднага го забелязваха. Не само защото бе висок, хубав  и рошав и  никога не употребяваше гребен. Има си такива хора, които веднага бият на очи. Той беше от тях. Разказвал ми е, че в Америка винаги  сервитьорите носели  сметките на него, бедняка, без цент в джоба, въпреки че масата е била пълна с милионери.

Явно сме си допаднали, за да бъдем заедно двадесет години. Скарвали  сме се два пъти и не сме си говорили по три месеца. В единият от случаите причината беше  жена. Да се чудиш на акъла й:  остави великия Манев и дойде при мен. Разбира се, за малко. После се вразуми и си намери трети, сериозен и улегнал мъж. При това чужденец. Така нещата си дойдоха на мястото и всички си останахме приятели.