Поредна антибългарска провокация от Скопие придружи 116-ата годишнина от рождението на Никола Вапцаров, пише Флагман.
В публикация на „Нова Македония“ поетът бе представен като „македонски патриот“, чиято принадлежност към българската културна традиция била „невъзможна“, защото „България го е убила“.
Това твърдение обобщава един от най-удобните митове в македонската политическа реторика – заменянето на историческата сложност с пропагандна опростеност.
Текстът не просто изопачава биографията на Вапцаров, а демонстрира ясно продължаваща линия на антибългарска политика. Вапцаров живееше в българска държава, пишеше на български език и бе част от многопластовия свят на Пиринска Македония – пространство, чиято идентичност не може да се вкара в удобни идеологически калъпи.
Да се твърди, че един човек „не е българин“, защото е осъден в епохата на политически репресии, означава да превърнем личната трагедия в инструмент за национална употреба.
Това е морално изпитание, а не исторически спор – изпитание, което съвременните общества би трябвало да надраснат.
Формалният повод за публикацията – годишнината от рождението на поета – се оказа перфектна сцена за демонстрация на политическата линия на кабинета на Мицкоски и медийните му говорители. Тя идва след местните избори, на които ВМРО – ДПМНЕ спечели 21 от 33 общини – резултат, който очевидно окуражава агресивната националистическа реторика.
Не трябва да се подценява и контекстът. Театралният момент два дни преди изборите – размахването на българския флаг от сръбската певица Цеца Величкович пред македонска публика – внесе допълнителен заряд в обществото.
Жестът, било спонтанен или режисиран, усили националистическите импулси, от които управляващите в Северна Македония и Белград черпят легитимност. България със сигурност не спечели нищо от това. Според автора на анализа дори може да се твърди, че този акт индиректно повлия върху високия резултат на ВМРО – ДПМНЕ.
А какво би казал Вапцаров, ако можеше да погледне днешния ден?
Може би би се натъжил, че думите му – изстрадани, човешки, заредени с надежда – се превръщат в гранати в дребни политически битки.
Може би би се възмутил, че паметта му се използва за разделение, а не за разбиране. А може би би замълчал – с онази човешка тъга, която прозира между стиховете му.
Вечна му памет.
И нека духът му остане далеч от механичните политически етикети, с които и днес някои се опитват да го присвоят – било то в български или македонски контекст. Вапцаров трябва да бъде четен, осмислян и почитан, а не употребяван.
