"На половината път до теб" от Дженифър Голд идва на 7 май у нас

На 7 май издателство "Хермес" представя новият трети роман на Дженифър Голд - "На половината път до теб".

Авторката има магистърска степен по писане. Използва личния си опит от пътуванията до Гърция, Италия, Таити, Тайланд, както и други екзотични дестинации, които използва за фон, за да разкаже емоционални житейски истории за любов, втори шанс и преоткриване на себе си.

Живее със съпруга си и двете им котки във Вашингтон. Обича документалните поредици и разходките сред природата. Държи книгите й да имат хепиенд, но само когато е реалистичен.

Ето малко и за новата й книга:

"Ан, която мечтае за писателска кариера, се запознава със загадъчния Тод във Венеция и се влюбва в него. Въпреки че и той не е безразличен към нея, Тод я отблъсква и заминава за остров Миконос. Ан получава неочаквано наследство, което й позволява да го последва в Гърция. Там се запознава с неговия приятел, литературния агент Кийт, и тримата се впускат в незабравимо лятно приключение.

Кийт загатва на Ан, че Тод все още не може да се отърси от наскоро преживяна лична драма, но не споделя повече подробности. Връщат се в Щатите, пътищата им се разделят и Ан написва дебютния си роман, който се превръща в сензация. Но така и не успява да напише следващ.

В продължение на десетилетия Ан и Тод се разминават и срещат в различни точки на света, но дали ще съумеят да преодолеят разстоянието помежду им?

Сега, след повече от трийсет години, Ан най-накрая е готова с втората си книга и дори се съгласява да даде интервю за популярен подкаст, за да я промотира. Но категорично отказва да коментира личния си живот. Младата журналистка Маги обаче е твърдо решена да накара любимата си авторка да открехне завесата на най-съкровените си преживявания, без дори и да подозира, че ще се окаже част от нейната история.

Отзивите за новия роман на Дженифър Голд са повече от добри:

"Забравете за втория шанс: тази епична любовна история ще ви накара да повярвате, че за любовта може да има трети, а даже и четвърти шанс. Красиво изследване на изцеляващата сила на прошката между любими, роднини и приятели. Дженифър Голд умело ви разбива сърцето, след което го сглобява отново, парченце по парченце." – Алисън Хамър
 

"Многопластова история, изпълнена с пиперливи семейни тайни и привидно непреодолими препятствия. В историята се крие още една история, изпълнена с неочаквани разкрития и обрати" – Трейси Гравис Грейвс“

"Заплетена емоционална история за любовта, скръбта и втория шанс, „На половината път до теб“ поставя  важни въпроси за съдбата, семейството и прошката." – Кристин Хармел

А ето и малък откъс:

"Когато пристигнах във Венеция, се беше стъмнило и ръмеше. Сърцето ми туптеше с ритъма на дъждовните капки. Докато излизах с куфара си от гарата, стомахът ми се свиваше от несигурността, която изпитвах. Бях прекарала лятото, обикаляйки из Франция с парите от наследството, което бях получила, и за първи път изпитах носталгия.

Може би бях изтощена от дългото пътуване или бях притеснена, защото не знаех къде се намира хотелът ми, или може би ми беше омръзнало да разчитам единствено на себе си.

Тръгнах под дъжда, който се беше усилил, приветствана единствено от широката калдъръмена улица. Вълните пълзяха към улицата, съскащи от дъжда и искрящи на слабата светлина. Лодките се поклащаха върху тихите вълни. Дори в мрака Венеция ме очарова.

Магазините за сувенири затваряха и собствениците им се сгушваха под тентите, докато ги заключваха. От време на време срещах двойки туристи, които криволичеха, скрити под чадърите си. Представях си, че повечето туристи са в хотелските си стаи и се любят или наблюдават дъжда, който се стичаше върху стъклата на прозорците, с книги, разтворени в скута.

Романтика. Тя проникваше през дрехите ми като дъжда – сякаш всички я усещахме и не обръщахме внимание на лошото време и на тъжното си минало, защото бяхме във Венеция.

Пристигнах в хотела, мокра до кости. Но когато нощната администраторка ме въведе в стаята и ми каза Buona notte[1], изведнъж осъзнах, че италианският е най-красивият език на планетата.

По изгрев слънце на следващата сутрин занесох бележника си в едно кафене с изглед към осеяния със златисти оттенъци канал. Писането винаги ме успокояваше, особено в чужбина, защото ми даваше възможност да правя нещо с ръцете си и ми помагаше да изглеждам доволна, когато бях сама.

След като си поръчах капучино и pain au chocolat[2] – навик, който си бях изградила във Франция заедно с пушенето, – запалих цигара и започнах да наблюдавам лъскавите водни таксита, които се движеха бавно, бръмчейки, в широкия канал отвъд сградите. Лодкарите крещяха на мелодичен италиански. Гълъбите излитаха, размахвайки криле. Закотвените лодки подскачаха.

Винаги съм мечтала да бъда писателка. Като дете намирах утеха в четенето и в измислянето на истории. Променях начините, по които завършваха кошмарите ми, и се забавлявах, като съчинявах приказки за храброст, когато се чувствах сама или уплашена, а това се случваше много често.

Бях влюбена в Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд и през годините бях написала много сантиментални разкази. По някакво чудо или от милосърдие някои от тях бяха публикувани в малотиражни литературни списания. На двайсет и пет годишна възраст си бях изградила образ за себе си – вече не живеех в американска бедност, а в европейски блясък.

Представях си как седя в някое кафене, пуша цигара, пиша роман и се забавлявам с щедри, артистични и ексцентрични хора.

Разбира се, лятното ми пътуване не премина според плана ми. Преживяванията ми във Франция ми послужиха като предупреждение, че не съм толкова издръжлива и опитна, колкото си мислех. През тези четири месеца младото ми, изпълнено с надежда сърце беше разбито два пъти: първия път заради връзка за една нощ и втория път заради един мъж, за когото открих, че имаше годеница. (В това отношение не приличах на майка си.)

Лятото ми беше самотно, но бележникът ми правеше компания.

Започнах да си записвам подробностите, които привличаха вниманието ми. Магазините за сувенири отваряха отново, а продавачите подпираха вратите, изнасяха на тротоара закачалки с тениски и се шегуваха помежду си. Местните жители, които бяха заети със заниманията си и разговаряха с приятели, ми помагаха да усетя атмосферата на мястото. През сънливите утринни часове човек може да види града такъв, какъвто е наистина.

– Кафето ви, госпожо – рече сервитьорката и остави закуската ми на масата.

– Grat-zee – отвърнах и загасих цигарата.

Тя ме поправи с весела усмивка:

– Grazie.

Записах думата и я произнесох няколко пъти – grazie, graz-ie, graz-ieh, – докато насочвах вниманието си към закуската. Сладкишът не беше толкова люспест, колкото във Франция, но кафето… Кафето не беше горчиво, нито тръпчиво, както очаквах. Вкусих сладката, мека като пух пяна и усетих острия аромат на силното еспресо, което беше превъзходно. Течността остави топла следа в гърдите ми.

Затворих очи и вдишах хладния морски въздух. Вятърът развяваше косата ми и повдигаше нагоре широките ръкави и яката на блузата ми. През следващия един час наблюдавах Венеция, която се събуждаше. Описах впечатленията си, докато светлината се променяше. Сградите сякаш се опитваха да се сгушат една до друга.

Една охранена котка обикаляше около масите. Почесах я по ушите и вече не се чувствах самотна. След като изпих капучиното, известно време броих туристите, които се задаваха иззад завоя. Повечето вървяха, хванати за ръце, сякаш градът ги караше да бъдат влюбени.

И както установих не след дълго, може би наистина беше така.

На осмия ден от престоя ми във Венеция животът ми се промени завинаги.

Обядвах до фериботния терминал в северната част на града, откъдето се откриваше гледка към остров Мурано. Морето беше бурно и лодките се поклащаха, докато лъкатушеха между пристанищата. Свежият вятър, който нашепваше за есента, охлаждаше потната ми кожа и разлистваше страниците на бележника ми.

Пишех и пренаписвах старателно третата глава на един роман. Още от първата сутрин в онова кафене бях обзета от вдъхновение, но не бях сигурна в каква посока трябва да поеме романът. Думите не съответстваха на представата, която имах в главата си. Бях обзета от сковаващо колебание. Препрочитах страниците, които бях написала, и нанасях поправки.

Пицата, която бях поръчала – гореща, огромна и покрита с прошуто, – пристигна като спасение. Все още бях изпълнена с творчески ентусиазъм и докато режех пицата, подреждах мислено веселите черти на пристанището – чайките, продавачите на билети, шофьорите на водните таксита, забързаните местни жители. По-късно щях да опиша тези подробности.

Вниманието ми беше привлечено от един мъж на моята възраст, който носеше няколко чанти и изглеждаше тъжен. Сигурно току-що беше пристигнал. Потното му чело лъщеше, бузите му бяха зачервени и един кичур от тъмната му коса беше паднал между очилата и очите му. Улицата беше претъпкана с хора, които бяха слезли от едно vaporetto, и се блъскаха в него. Той беше огромен като бик заради багажа и макар че беше далече от мен, усетих, че е притеснен.

Когато мъжът се приближи до разположените на открито маси, едната от чантите, които бяха преметнати през рамото му, се наклони напред и той изгуби равновесие. Спъна се и се блъсна в масата, до която седях. Чашата ми изхвърча от масата и падна в морето.

– О, не! Много съжалявам – рече мъжът, а американският му акцент звучеше странно (и аз ли звучах така?).

– Знам как се чувствате – отвърнах. – Все още не сте се приземили.

Мъжът, изглежда, не хареса шегата ми.

– Виното ви! Колко струва? Ще ви дам парите. – Той остави чантите до краката си – за голямо раздразнение на жената, която се опитваше да мине покрай него – и извади портфейла си.

– Не е необходимо. – Опитах се да срещна очите му, но той отваряше портфейла си.

Мъжът беше висок и слаб и съдейки по начина, по който се държеше – леко непохватно и неуверено, – си помислих, че е обзет от меланхолия. Изобщо не приличаше на мъжете, които познавах. Напомняше ми на стар каменен кладенец. Изпитах желание да надникна в кладенеца, за да разбера дали ще мога да видя тихата, дълбока вода.

Но щеше да е глупаво.

Мъжът се чувстваше неловко, а аз се нуждаех от компания.

– Очевидно сте изморен. Защо просто не седнете? Вземете си от пицата.

Тъмните му вежди се свиха.

– Сериозно ли говорите?

Той беше застанал много близо до мен и аз забелязах, че очите му, скрити зад блестящите стъкла на очилата му, бяха синьо-зелени.

– Да, разбира се, освен ако не бързате занякъде.

– Не бързам заникъде. – Тонът му беше колеблив. Вероятно предложението ми му се стори странно.

– Мисля, че трябва да си починете. – Отхапах небрежно от пицата и добавих: – Честно казано, бих се радвала на компанията на човек, който говори английски.

Думите ми вероятно му подействаха окуражително и най-накрая мъжът срещна очите ми. Не съм сигурна какво видя в тях. След малко той прибра чантите си под масата, отпусна се на стола срещу мен и въздъхна облекчено.

– Вече се чувствам по-добре.

– Радвам се – отвърнах, прибрах бележника в чантата си и преместих настрани бутилката газирана вода.

– Сигурна ли сте, че няма да преча?

– Изглеждам ли като човек, който чака някого?

Мъжът се взря в мен и съдейки по изражението му, предположих, че видя и нещо друго, освен рошавата ми коса и измачканата ми блуза.

– Може би – отвърна той.

Почувствах се поласкана и го уверих:

– Не чакам никого.

– Съжалявам за виното ви.

– Не се притеснявайте, това беше втората ми чаша.

– В такъв случай трябва да наваксам – отвърна мъжът и се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Зачудих се каква е причината за това.

– Американец ли сте? – попитах го и продължих да се храня.

Мъжът кимна.

– От Колорадо съм. А вие?

Сърцето ми подскочи.

– И аз съм американка и съм от Денвър.

– Аз живея в Колорадо Спрингс. Странно съвпадение. – Той поклати развеселено глава. – Колко време ще останете във Венеция?

– Нямам план. Просто пътувам.

– Сама?

Може би според него беше рисковано човек да пътува сам. И може би наистина беше така. Имаше моменти, в които бях уплашена, объркана и безпомощна, но никога не бях изложена на физическа опасност, както се случваше у дома, когато майка ми беше пияна и когато някой клиент ме преследваше до колата ми след края на смяната ми, докато работех като сервитьорка. Имаше нещо успокоително в анонимността на самотното пътуване. Харесваше ми да съм независима, да отида там, където поискам и когато поискам, и да разчитам единствено на себе си, защото нямах доверие на никого.

Опитах се да звуча безгрижно, докато изричах:

– Защо не?

– Това е… смело – отвърна мъжът. – Възхищавам ви се.

Думата ме накара да потреперя.

Напускането на дома ми беше провокирано предимно от страх. Страхувах се от трудния живот, който ме очакваше. Страхувах се да не стана като майка ми. Страхувах се да не заседна завинаги в този начин на живот. Когато получих наследството от баща ми, с когото никога не се бях срещала – от човека, който беше съсипал живота на майка ми, за да спаси репутацията си, – исках да избягам надалече, без да погледна назад.

Заминаването ми беше отчаяно действие. Изобщо не смятах, че съм смела.

Все пак една част от мен, която беше свита, се изду от комплимента му.

Сервитьорът дойде и поздрави мъжа, а той поръча същата пица като моята и две чаши вино.

– От виното, което тя пиеше – добави смутено.

– Не трябваше да го правите – рекох, след като сервитьорът се отдалечи.

– Напротив, трябваше – отвърна мъжът и махна с ръка, за да сложи край на спора.

– А вие? Какви са плановете ви за Венеция?

Той отметна назад кичура, който беше паднал на челото му.

– Всъщност съм на път за Гърция, за да се срещна с един приятел.

Майка ми мечтаеше да посети островите, откакто Джаки Кенеди беше заминала за Гърция през хиляда деветстотин шейсет и първа година.

– Но винаги съм искал да посетя Италия, затова реших да тръгна по-рано и да остана тук една седмица, преди да продължа към Гърция. – Мъжът замълча. – Откога сте тук?

– Прекарах лятото във Франция – отвърнах. – Пристигнах във Венеция преди една седмица.

– Харесва ли ви Венеция?

– Да.                                                   

Погледът му се плъзна по пристанището.

– Красива е до сърцевината си.

Думите му изразиха едно качество, което усещах през цялата седмица. Венеция беше красива не само заради мостовете, калдъръмените улици и пърпорещите vaporetti, но и на по-дълбоко ниво. Тя беше красива заради пространствата, които не бяха част от нея – въздухът над каналите, издълбаното от покривите на сградите небе, носещият се аромат на еспресо и морски минерали. Градът беше романтичен и вдъхновяващ.

– Осъзнавам, че не изглеждам радостен – продължи мъжът. – Колелото на една от чантите ми се счупи – оказа се, че изобретението не е много сполучливо, – и придвижването ми беше затруднено. Тръгнах в грешна посока и се изгубих. Единственото, което искам в момента, е да намеря хотела си, за да си оставя багажа. Целият съм потен и съм непохватен и отнесен.

Засмях се, очарована от думите му.

– Не се притеснявайте – отвърнах. – И аз съм имала подобни моменти.

– Приятно е да усещаш, че си разбран – рече мъжът и искреността му проникна в мен като куршум през стъкло, разбивайки гладката ми фасада.

Отхапах от пицата, смутена от интимността на разговора. Изглежда, че и той се почувства неудобно от факта, че разговаряхме по този начин, макар че не се познавахме. Замълчахме и се престорихме, че вниманието ни е привлечено от приближаващото към брега vaporetto, което беше пълно с туристи и двигателят му бръмчеше, докато вълните обливаха носа му.

– Чудя се как това vaporetto не е потънало – рече мъжът.

Засмях се.

– И аз.

Той продължаваше да се взира в корабчето с нежните си очи. Имаше тясно лице, изящен прав нос и красиви плътни устни. Челото му беше набръчкано, но не заради усилията да се съсредоточи, нито заради раздразнението, което изпитваше в момента, а сякаш беше потънал в дълбоко униние. Раменете му бяха приведени напред – очарователна тромавост, заради която ми се прииска да се сгуша в прегръдките му. Деликатните му ръце бяха неспокойни, а рошавата му коса сякаш молеше да бъде пригладена.

Докато разговарях с него и го гледах, забравих за мъжете, които бяха разбили сърцето ми. Подобно на вълна, която се разлива по осеяния с отпечатъци от стъпки пясък, той заличи щетите. Сърцето ми започна да бие по различен начин. Господи, наистина бях безнадеждна романтичка. Но ми беше трудно да се ненавиждам за това, докато седях срещу него.

Той забеляза, че се взирам в него, и погледът ми се стрелна настрани като плашлива котка.

За щастие, чашите с вино пристигнаха и ни избавиха от неудобството. Мъжът вдигна чашата си.

– Наздраве за случайните срещи.

– Наздраве за случайните срещи – повторих.

Чукнахме чашите си.

– Моля да ме извините за грубостта – рече той. – Седим тук от десет минути, а аз дори не ви попитах за името ви.

– Ан – отвърнах, надявайки се, че ще отдаде изчервяването ми на топлото слънце, вместо на топлите чувства под кожата ми. – Ан Фокс.

Мъжът се усмихна и този път усмивката стигна до очите му.

– Приятно ми е да се запознаем, Ан Фокс. Аз съм Тод Лангли.

[1] Лека нощ (ит.). – Б. пр.

[2] Руло с шоколад (фр.). – Б. пр.