Проф. Марко Семов: Когато сами си сваляме гащичките...

На днешният 18-ти януари се навършват 16 години от както ни напусна именития проф. Марко Семов, който вярваше, че първото условие за свободата на всеки народ е да победи търпението в себе си. 

Писател, журналист, сценарист, есеист, народопсихолог, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и член-кореспондент на БАН Марко Семов остава в съзнанието ни с фразата "Ние приехме ненормалното в живота си за нормално".

И за да подържаме спомена жив за авторът на “Народопсихология на българите” в която той увлекателно обяснява, че нашия егоизъм е скрит в историческата ни орисия и в това няма никакво съмнение, а оцеляването поединично, което за дълги векове не е било възможно по друг начин, е станало причина всеки от нас да гледа най-напред себе си.

"Затова ние, българите, се спасяваме поединично, а после, ако останат сили, се заемаме с онова, което е обща беда.

Точно обратно на начина, по който постъпват европейските народи. Те реагират на всяка неправда, дори когато не винаги точно тях засяга", пише проф. Семов.

Ето и още един негов текст от далечната 1998г, впечатляващ с актуалността си към днешната ситуация в България, пише Епицентър.

"Преди близо сто и петдесет години, в състояние на гняв и след типични български неразбории в Цариград около читалищните работи, дядо Петко Рачов Славейков се прибира в стаичката си и люто ранен пише: „Не сме народ, не сме народ, а мърша, това ще кажа и с това ще свърша”.

И наистина ядовете му, след като ги излял в стихове, поутихнали. И нашите дейци за църковна независимост от другия ден я подкарали, както те си могли. Те я подкарали, но и стихът, който дядо Славейков написал, я подкарал през десетилетията.

Сега ха на някого някъде нещо не му е в ред, ха види трибуна и хора пред себе си – току се изстъпи, чел-недочел, разбрал-недоразбрал: "мамицата му и неблагодарен народ... нищо не става от него, за нищо го не бива, малко му е това ..."

За пиесата на Стефан Цанев за Стамболов...

Там има много реплики размишления на изпадналия в трудно политическо и личностно положение голям политик и вече действащ диктатор – реплики различни, но една от тях бе люто обругаване на българския народ.

И за мое голямо изумление внуците на същия този народ, за който се отнасяше фразата, като се емнаха да ръкопляскат, като че ставаше дума за англичани, за италианци или за когото и да било другиго, а не за българи.

Да гледаш, да чуваш и да не вярваш, че можем да стигнем до радост и аплодисменти, когато криво или право един политик ни наругава...

Съмнявам се такова нещо би ли могло да стане във Франция, която люто се брани – преди всичко от себе си, а после и от чуждите, когато някой с нещо посегне на френски народ, на френско самочувствие, на френско минало.

Или в Русия, или дори в съседна Гърция...

Виж, ние го правим с наслаждение. Ние да се хванем да се самооплюваме и да се емнем да се саморазмазваме – да ти види окото работа...

В книгата си „Тревоги”, която излезе не много преди смъртта му и тъй си остана незабелязана, както и много други работи днес, големият български родолюбец акад. Ангел Балевски привежда следния пример:

Идват чужденци и ни казват: Вие, българите имате големи технически заложби. Ние им отвръщаме – а, нямаме ...

Вие, българите, имате добри заводи. Ние пак – а, нямаме.

Имате много талантливи младежи. Ние – кой, нашите хаймани ли, бе?

Природата ви е много хубава. Ние – тия пиргули ли ви харесват, бе?

Образователната ви система е много добра. Ние пак – коя, нашата? Какво образование имат хората...

"И те ни гледат и не могат да ни разберат – нито какво искаме от себе си, нито какво искаме от света", заключва Балевски

Нека ме извинят тези именити български учени, които ще дам за пример, но въпросът си е въпрос...

Бяха се събрали веднъж наистина големи български имена в науката. И коментирайки една бъдеща книга, която да включи най-значимите от тях, дали с приноси не само за нашата наука, но и за световната, сложили имената си не само у нас, но и на други места по света, стигнаха естествено до спорове кой от учените колко е заслужил.

А другият, а третият. И понеже в една книга не могат да се включат всички, започнаха се доводи, аргументи, стигна се до повишени октави. Нещо напълно нормално.

И когато човек стои отстрани и слуша, когато вижда умни хора да говорят за други умни хора, изпитва онези чувства, които можете да наречете с всякаква хубава дума и тя все ще бъде верна ...

Препирнята стана остра – в крайна сметка пишеше се една част от научната история на България.

И изведнъж някой се досети какво бил казал Иречек за нас, българите.

Напрежението стихна, друг се сети за мисъл на проф. Балабанов, разговорът се отмести за учените в други страни, за науката в други държави. И никой, струва ми се, не разбра как започна най-напред на шега, а после все по-сериозно и все по-настървено обругаването на онова, което сме били, и въздигането все повече и повече на онези другите, какво те са дали на света и какво кажи-речи нищо сме ние...

И понеже бяха хора, които много знаеха, много бяха чели и много написали, аргументите им валяха не като дъжд, а падаха като шрапнели – кой от кой по-мощен и по-дълбоко взривяващ се...
Нашето си се сви, смали се, стопи се..., комай нищо да не остане от него...

"Оти го ручахме два часа жабето?” – подхвърли някой… Избухна смях. Но аз за себе си нямам отговор – той весел ли беше?

С лекотата с която сме готови да се възвеличим, да се самовдигнем в небесата и да сложим другите в краката си, със същата тази лекота правим и обратното – готови сме при най-малкото подухване на един възкисел антибълrарски вятър да вдигнем другите, чуждото в облаците, а себе си да смачкаме в краката им... Да се самооплюем.

Да се обруrаем, да се сетим на секундата за онова, Славейковото – не сме народ, не сме народ, а...

За българския нихилизъм са писали много и големи автори – от Найден Шейтанов, през Ст. Костурков до Петър Мутафчиев и по-наблизо... Но нихилизмът, както и самохвалството, днес са ни еднакво непотребни и опасни.

Днес трябва повече от всякога да знаем какво сме и къде сме наистина, та в порива на разни европейци да ни преправят, да ни претъкмяват, ние по-добре от тях да знаем къде какво да пипнем в себе си.

Да не изпадаме в телешки възторг пред всяко чуждо парцалче, което ни се развее пред носа. Нито пък да смятаме всяка своя стъпка по земята за стъпка на божества. Обръща се отново целият ни живот – за кой ли път?

От политиците ни зависи много, за да не кажем всичко. Но и от нас зависи какво ще им позволим да променят, какво ще подкрепим от традициите ни, от живота ни от доброто ни като народ да бъде спасено.

Не е нужно да се сърдим, че идват от Англия и ни учат как да садим лозята, със свалени гащички сме, явно на някои им харесва

"Иначе няма на кого да се сърдим, че идват от Англия и ни учат как да садим лозята си, от другаде – как да преправяме образованието си, от трето място – как да окопаваме сливовите си градини. Защото когато сами си свалим гащичките, нататък няма на кого да се сърдим", пише още проф. Семов.

"Европа си е Европа. И Америка си е Америка. Те имат своите интереси, както всяка истинска държава ги има. Нашите интереси могат да ги отстояват само българи. Чужденци – никога.

Но щом като ние самите трудно можем да се разберем, какво да искаме от една г-жа Макгърк.
При това на нея и плащат не да ни разбира, а да не ни разбира...

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук