Шокиращо разкритие за убийството на любима на Дебелянов

Книгите могат да убиват. Не в преносния, в буквалния смисъл на думата. Такъв е случаят с романа "Афродита" на френския писател Пиер Луис. Заради него у нас баща застреля дъщеря си. Кървавата драма се разигра в столицата през 1911 година, пише Труд бг.

Преди да разтърси България "Афродита" скандализира французите. Романът е роден от любовта на автора към Сара Бернар.

"С какво се занимавате?", пита го тя при първата им среща. "Поет съм, госпожо", отвръща Луис. Актрисата се усмихва: "Много мило е, че сте поет... Напишете нещо за мене."

Ранната версия на текста е публикувана в списание "Валони". След това четивото излиза и в списание "Меркюр дьо Франс". Първото самостоятелно издание се появява през 1896 г. с подзаглавие "Антични нрави".

Книгата е населена с букет от александрийски куртизанки. Истински "цветя за продан", най-красивите показват само овала на лицето си.

Други носят тънки роби, през които тайнствено прозира тялото. Трети са разсъблечени до кръста.

"Но най-зрелите по възраст – рисува ги авторът, – знаейки, че чертите на женското лице застаряват по-скоро, отколкото кожата на тялото, бяха съвсем голи, хванали с ръце гърдите си и раздвоили натежалите си бедра, сякаш искаха да покажат, че те все още са жени."

Толкова откровена еротика стряска дори фриволните французи. Романът е обявен за опасен, но веднага са продадени 350 000 екземпляра.

"Афродита" тръгва по света в луксозни томчета с аромата на Парнас.

Книгоиздателят Александър Паскалев решава да го предложи и на българския читател. Пита Яворов кой би могъл да направи превода. Поетът сочи Димчо Дебелянов.

През 1911 г. нежният лирик живее под наем на "Патриарх Евтимий" 1. Собственик на къщата е полковник Петър Петрунов, чиято най-голяма дъщеря се казва Елена. Тя впечатлява Дебелянов с матовото си умно лице, с черни като гарванови пера коси и тъмни дълбоки очи.

"Запознах го аз случайно на ул. "Московска" пред университета – сочи проф. Константин Гълъбов, – когато тя се разхождаше по тротоара с мене и моята братовчедка Кръстина Грозданова. Ленчето, или както й викаха, Пина, познавах по-отдавна, още от ученичеството си в Пазарджик, гдето баща й – един много строг полковник – беше командир на полка."

Обвит в тютюнева мъгла, Димчо превежда "Афродита": "Деметриос неволно извика от удивление: тя беше съвсем гола; лишена от бухналата си роба, тя изглеждаше тъй млада, тъй детски неразвита в гърдите, тъй тясна в хълбоците, тъй явно невръстна, че той почувства съжаление, като конник, който се яхва с всичката си тежест на някоя твърде изнежена жребица."

Черновите преписва Елена, която има калиграфски почерк. Освен това е студентка по френска филология, владее техниката на езика. Помага на Дебелянов в намирането на най-точните думи. Двамата се срещат скришом, пазят се от любопитни погледи. Пина е 18-годишна, Димчо на 24. Тя е от солидно столично семейство. Той – поет и бохем, който живее ден за ден и едвам свързва двата края.

Зла орис плъзва от романа на Пиер Луис към техния интимен роман, от литературата към живота. В книгата любовта между скулптора Деметриос и куртизанката Хризис завършва трагично. Трагична е и развръзката при превода.

Вечерта на 9 юни Петрунови имат гости. Дошли са капитан Загорчев, поручик Трувчев и госпожа Тантилова. Почерпка, табла и към 10 часа гостите си тръгват. Тогава между бащата и дъщерята избухва свада. Оказва се, че той е разбрал за връзката на Пина с Димчо. Видял е и няколко листа от превода с нейния почерк.

Суровият полковник изпада в ярост. Вади револвера и маха предпазителя. Стреля един път, после още един път. В девойката и в себе си!

Около полунощ Димчо Дебелянов и Константин Константинов се настигат по "Граф Игнатиев". Отиват до ъгъла, където сега е паметникът на Патриарх Евтимий. Горният етаж на къщата отсреща е ярко осветен, а пътната врата е отворена. Чува се глъчка, шум. Влизат – на стълбите ридае балдъзата на полковника. Качват се горе, стражар стои пред една от стаите.

"То беше спалня със спуснати транспаранти и един лек, остър мирис се носеше из въздуха – свидетелства Константинов. – На едно легло, покрита със завивката си, лежеше Елена Петрунова със затворени очи и спокойно лице, досъщ като заспала, а на белия чаршаф от завивката, тъкмо над гърдите й, имаше мътночервено разлято петно. На една кушетка до другата стена, седнал напреко и опрян с гръб до стената, но полуизвит надолу, хъркаше, друсайки се цял, също със затворени очи, полковникът, стегнат в униформа, но без ботуши. Един голям револвер лежеше на земята."

"Брей!... Какво стана!... Брей!... Какво стана!...", повтаря Дебелянов, докато крачат обратно из нощна София. "О, Мико, ужасни, непоносими часове изживях тогаз!", изплаква по-късно той пред сестра си. Поетът дълго не може да се опомни. След зловещата нощ се мести на улица "Юрий Венелин", където в притъмнена мансарда довършва превода на "Афродита". Нервите му са толкова разстроени, че нощем се връзва за леглото. Да не би в кошмарите да скочи през прозореца.

ТИ смътно се мяркаш
из моята памет
кат бродница сънна
в бездънна гора – 
аз спомням очите
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

"Афродита" излиза в поредицата "Всемирна библиотека" на Александър Паскалев. Книгата е посрещната както еротиката на Иван Ст. Андрейчин, Стоян Попов и Андрей Протич. С пълно отрицание и горещи възторзи. Най-жесток съдник е Димитър Полянов.

Той също бил квартирант на "Патриарх Евтимий" 1. Твърди, че една вечер при него още като гимназистка дошла Елена Петрунова. Помолила го за помощ при написване на домашната работа по български. Полянов усетил нещо гнило и препратил девойката към Константин Константинов или приятеля му Димчо. "Навярно ученичката не само това е търсила", подхвърля пролетарският поет, който уж не проявил интерес.

Съдбите на Дебелянов, Петрунова и Полянов са в геометрията на класически триъгълник. Пина е застреляна от баща си. Димчо загива в Първата световна край Демир Хисар. Полянов оцелява, за да попита ревниво: "Само от желание за хонорар ли, за да може да живее, той избира да преведе "Афродита" от Пиер Луис – един от най-порнографическите романи във французката литература?"

Отговорът е в самата книга, където е вградена сянката на убитата:

На една покойница – обещаният дар.
                                          Преводачът.