Заради алчни издатели: Елин Пелин припада от глад, а Иван Вазов...

В литературата също има измамници. Издателите водят класацията на далаверите. Най-голямата са така наречените "допечатки". Когато книгата се харчи, тихомълком пускат допълнителен тираж. Авторът няма как да разбере, че е ограбен с процентите от продажбите, пишат ТРУД.

Хонорарите са друго издевателство. В планетарен мащаб ние водим класацията по ниско заплащане на книжовния труд. Тази мизерия тръгва още от класиците. Иван Вазов, Елин Пелин, Димчо Дебелянов и други майстори на перото цял живот броят стотинките.

Хронично безпаричие мъчи нашите поети и белетристи, създали шедьоври в националната съкровищница на словото. Животът им минава в неравна борба с господарите да изкопчат някой лев повече.

Как е по света?

През 1805 г. Гьоте сключва с издателя Йохан Кота договор за 10 000 талера. По тогавашния курс 1 талер е равен на 3,65 златни франка. Срещу тези пари Кота се задължава да издаде 12 тома на класика плюс всички творби, които ще напише за шест години напред.

През 1815 г. между двамата е подписан нов контракт. Издателят дава 16 000 талера за 20 тома. Когато обаче книгите набъбват на 40, Гьоте иска баснословните 100 000 талера. Лайпцигската фирма "Брокхауз" е готова да му брои половината. След мъчителни колебания Кота отваря касата и плаща цялата сума.

Достоевски продава "Престъпление и наказание", "Идиот" и "Бесове" по 150 рубли за печатна кола. Романът "Юноша" е изтъргуван за 250, а "Братя Карамазови" за 300 рубли. По-скъпо платени са Тургенев и Толстой, които получават за съчиненията си по 500 рубли на кола.

У нас през 1884 г. излиза "Българска христоматия", направила революция в родното образование. Съставители на антологията са Иван Вазов и Константин Величков. Двамата потриват ръце в мечти за обещания хонорар. Трябва да го плати издателят Драган Манчов, но той се ослушва.

Вазов почва да го врънка, пътят му минава все през дюкяна на Манчов. "Бай Манчов, не ми стигат толкова пари да си заплатя дрехите, други път за наема, трети път – за друго, докато най-после незабелязано изтегли цялото си вземане", описва тактиката Величков. "А аз и до ден-днешен останах да очаквам великодушния издател с торбата, пълна с турски лири", добавя самокритично той.

При една от поредните кризи на личния бюджет Елин Пелин два-три дни не слага троха в устата. Последната му надежда е в милосърдието на Димитър Голов, издател на списание "Летописи". "А бе, господин Голов, вие обещахте да ми дадете някакъв хонорар. Дайте ми малко пари, защото съм закъсал", моли се Пелинко.

"Хайде, ти си млад човек, защо са ти пари на тебе?", пита го мазно оня и казва: "Пари нямам, ама се качи на тавана, има стари "Летописи", вземи да продадеш някои и други, да вземеш пари. Колкото вземеш – за тебе са."
Понеже гладният отказва да се качи на тавана, Голов праща слугата. В този момент Елин Пелин припада.

"Като се свестих, намерих се в една аптека; даваха ми някакви лекарства да пия. Значи, последната надежда отиде", спомня си класикът от Шопско.

Дълги години Пелинко е чиновник в библиотеката на Университета. В стаичка до самия клозет от 8 до 12 и от 2 до 6 часа всеки божи ден "кълца месо". С този образ поетизира служебното си задължение – преписване на машина за 96 лева и 41 стотинки на месец.

Елин Пелин

Димчо Дебелянов пък е репортер в цирка. "Последното ми печатно произведение е за атлетските борби в един цирк, гостуващ сега в София", съобщава нежният лирик на приятеля Николай Лилиев. Гъделичка читателския му интерес!

Пролетта на 1910 г. Дебелянов коригира шпалти във вестник "Ден" за 60 лева месечна плата. Допълнително е хоноруван за репортерски задачи като циркаджийската. През декември обаче се забърква в стачка и го уволняват.

"Аз се радвам, че напуснах този обор, кой знае защо направен редакция, и се отървах от коригирането – въздъхва Димчо пред Лилиев. – Сега съм на работа в Метеорологическата станция – пак! – ще получавам около 50 лв., защото е на час работата и имам запорец. Ще си докарвам оттук-оттам още 50-60 лева и ще живея както господ дал", планува бюджета си той.

Горе-долу по същото време теоретикът на българския символизъм Иван Радославов рисува табели, за да пусне няколко монети в празния джоб. През 1905 г. се заседява в столичното кафене "Бакхус". Тук обмисля своите анализи върху изящната словесност.

"Виждам, че стоиш празен цял ден", констатира съдържателят и му поръчва да разкраси интериора. Изпод перото на литературния критик излизат старателно изрисувани послания към клиентелата: "Изтривайте си краката", "Пазете чистота", "Пушете по-малко" и други от сорта. "Това е последното произведение на Иван Радославов", възторгва се негов приятел като влиза в кафенето.

Радославов се опитва да изкара нещо и във вестник "Балканска трибуна". Директорът Иван Икономов разбира, че му дават по 10–15 лева за парче текст. Икономичният Икономов вдига скандал и нарежда да се пресече непростимото разхищение.

Според Кирил Христов единственият прокопсал от литература у нас бил Тодор Влайков. "Но и тайната на тая прокопсия не се крие в неговото писателство, а в редкия му талант да омагьосва наивните народни учители със своите читанки", обяснява феномена поетът.

През 1912 г. Кирил Христов иска да му се плати за патриотичните стихове, печатани във вестник "Мир". Ковчежникът определя да напише разписка за 15, най-много за 20 лева. Кръв нахлува в главата на поета, защото оня се гаври – тегли мерената реч като картофи. "Кажете на господин Пеева, че се отказвам от хонорар", избухва Кирил.

Иван Пеев-Плачков е министър на просвещението и редактор на официоза "Мир". Като разбира какво се е случило, поправя неправдата – брои 50 лева на автора. "Гледайки как грижливо Пеев сгъва и прибира в джеба си разписката, аз си мислех: мъничка, микроскопическа българска душица!", описва финансовата операция Кирил Христов.