Руслан Мъйнов е човек, който никога и за нищо на света не се разделя с усмивката си. Тя е негова запазена марка и на сцената, и в живота. Независимо че в личен план са му се случили много сътресения, след тях обаче той е станал само по-силен, но със същата пленяваща усмивка. Звездата на “Комиците” и “Столичани в повече” не е от тези, които обичат да споделят пред медиите емоциите, чувствата и личните си истории, любови, битки и драми. Въпреки това сега го прави пред “ШОУ” - така, както никога до момента. Вероятно защото "това не беше просто някакво интервю, а се получи истински разговор".
- Руслане, ролите на сцената и тези, в които ти се налага да влизаш в живота си, имат ли допирни точки?
- Човек трябва да умее да прощава, независимо какви хора среща в живота си. Аз съм успявал, за щастие, да прощавам неща, които са ми били причинявани във времето – свързани с много сериозни проблеми, с битки, които съм преодолявал. Не съм забравил това, което ми е направено, но съм простил.
Иначе относно ролите в театъра, в киното - нещата са много различни. Например в „Столичани в повече”, защото сега върви последният сезон на сериала, това са роли, които изискват голяма органика. Ти трябва да си истински, затова не можеш изцяло да се откъснеш от себе си. С „Комиците” не беше така. Там можеш да си позволиш много ярка гротеска.
Иначе аз държа винаги да съм откровен с публиката. Да няма лъжа. И аз самият да не бъда лъган. Въпреки че има хора, които трудно понасят истината...
- Четох някъде, че си отказал да се включиш в сцени с огън в последния сезон на „Столичани в повече” - заради страх, породен още в детството ти в Украйна... Вярно ли е това или е поредното писание, зад което стои наистина добро въображение?
- Не е вярно, въображението е свършило работата (смее се). Аз много обичам огън от малък. И все нещо паля. В детството ми много пъти съм се изгарял – по различни причини.
Имам белези къде ли не по мене
Имаше даже една случка – преди около 7-8 години, с едни боклуци. Реших, че ще ги запаля, полях ги с бензин и като се запалиха, стана страшно! Изгорих си лицето, ръцете... два месеца стоях вкъщи. Но пак нямам проблем с огъня. Нямам страх, нито фобия от него. Напротив - продължава много да ми харесва да си играя с огъня. Имам вкъщи камина, която много обичам да паля. А това, което се сещам в детството си – живеехме в прекрасна къща. Бил съм малък. И съм си играел с дървата – палил съм си огън. В един момент явно съм чул, че майка ми идва, и от страх да не ме види какво правя, грабнах всичко и влязох в бараката до къщата. И, вече спокоен - няма нищо, всичко е наред. След 10-ина минути обаче комшията с кофите вече тичаше към бараката. Стана олелия, викове, шум. Оказва се, че аз не съм доизгасил огъня и той се е дозапалил отново. Но всичко свърши добре и което е по-важно – няма нищо общо с това, което пишат сега.
- Кое е най-тежкото изпитание, което съдбата ти е поднасяла до момента?
- Ами аз се надявам искрено животът да ми предложи още много изпитания и след години да мога да избера и да кажа – това беше най-голямото... Но трябва да знаеш, че няма нищо случайно на тази земя. За да ти дойде до главата, значи ти си го заслужил с нещо и сега трябва да си платиш. Или просто е поредното изпитание – защото ние сме на тази земя за това – или да ни изпитват, или да си изкупуваме някакви други грехове. И това е хубаво. Ужас щеше да бъде, ако ние знаехме какво ще изживеем. Както Христос, който е знаел какво го чака... Неслучайно ти ми каза още в началото на нашия разговор един израз – дежа вю. Сега ще ти споделя нещо, което ще осмисли значението му. Преди много години, още докато живеех в Украйна, нямах и представа, че ще кандидатствам в България, че ще уча тук – сънувах един сън. Някакви хора, някаква стая, чува се музика, влизат, излизат... Събудих се и се чудя: какви са тези хора, какво сънувам изобщо?! И един ден какво се случва – минават години, вече съм студент във ВИТИЗ и се случва някакъв купон в читалня в Студентски град. И аз се плеснах по челото – видях всичко от съня си - така, както се беше случило! Хората, шумът, всичко! Казвам – ето, сега ще влезе еди-кой си и той влиза... Представяш ли си?! Няма нищо случайно! За да го сънуваш години преди това, значи има нещо, което наистина е заложено.
- „2010 г. беше най-зловещата година за мен. Така и не мога да проумея защо ми се стовариха толкова много трагедии за толкова кратко време. Може би съдбата ми дава знак, че трябва да променя нещо в живота си.” Това се твърди, че са твои думи. Ако наистина е така, вероятно зад тях се крият и изпитанията за теб, за които в момента говорим?
- Някой отново е поупражнявал въображението. Аз не бих се изразил никога по този начин, с тези думи, ти чуваш сега как говоря, какви думи използвам. И правилно каза, че са думи, за които се твърди, че са мои. Никога не мога да кажа, че се чудя защо ми се е случило нещо. Вярващ човек съм и приемам философски случващото се.
Ще ти обясня обаче за тази година, с която започва цитатът. През 2010 г. си отидоха много мои близки хора. Аз бях на 33 години – възрастта, за която се казва, че е преломна, хората стават различни след това. Първо почина много близък мой приятел. Дълги години работихме заедно, после станахме и приятели. Малко преди да си отиде, беше в много тежко състояние... Два дни преди да си отиде, този свят напусна и моя близка приятелка. Просто изведнъж.
Ей така - падна и умря
Той беше на 36, тя беше на 31 години. Месец след това си отиде и баща ми от коварна болест. След това друг приятел се обеси... Накрая и отец Любен – от манастира „Св. Мина” загина в катастрофа. Разтърсих се из основи. Загубих страшно близки хора, осъзнах с каква лекота се е случило всичко това. Ние не си даваме сметка как хора, които ни обичат, са до нас. Как са ни опора. Приемаме ги едва ли не за даденост. Но знаеш, че можеш на този човек да му се обадиш по всяко време на денонощието, той да ти се обади – за всичко. И когато толкова много хора си отидат, имаш чувството, че си стоял на някакви кокили и в един момент те са се изпотрошили и ти си паднал. Мина време, събудих се една нощ в 3 часа и до 6 сутринта вече бях написал една песен – и музика, и текст, и всичко – за всички тези хора, които са си отишли. Просто дойде и го направих.
Никога не мога да кажа, че не знам защо се е случило това... Аз съм напълно наясно, че човек си отива от тоя свят, когато вече си е свършил работата, която е трябвало да свърши. Приятелят, когото загубих например, беше толкова чист, толкова извисен, нямаше място повече тук. Приятелката, която си отиде – Ели Станишева, беше незряща, но беше направила толкова много неща в този живот, колкото хора, живели на по 80 години, не са успели да направят. Имаше сдружение, организираше концерти, конкурси... Правеше уникални неща и една неделя просто си отиде. Нито е боледувала, нито нищо. Получи инсулт. Разбираш ли... Ще ти цитирам Любо (Любо Нейков, б.а.), въпреки че и той може да го е чел отнякъде: „Живял съм малко, но бързо”. Много ми хареса тази мисъл. Има хора, които за кратко време постигат толкова много неща, колкото други не са успели и за целия си живот. Човек идва на тази земя с определен план и живее, докато не го изпълни. Има хора, които са на по 90 години, молят се на Господ да си отидат, но не му се дава. Защото има да плаща още... Разбираш ли?!...
- И с баща ти ли се е получило така? И, знаеш ли, че понякога хората назовават много пъти във времето начина, по който вероятно ще си отидат от тази земя – в някакви ситуации, в отделни фрази, но не го съзнават?
- Абсолютно съм съгласен с теб. Ти знаеш за себе си защо го казваш, но аз ще ти кажа нещо подобно – баща ми непрестанно повтаряше за дядо ми:
„Баща ми умря на 60 и аз ще умра на 60”
И го говореше това, когато беше още на 30 и няколко години. И впоследствие си отиде точно на 60 години! Разбираш ли... Не че е пророк - но той просто си знаеше, че така ще стане.
- В такива моменти близките хора се обвиняват най-много – за всичко!
- Така е. Но няма защо да се обвиняваме. Нещата не зависят от нас. Ако ти е писано да си отидеш, ти ще си отидеш. Ако ти е писано да се излекуваш, Господ ще ти прати човек, който да ти помогне.
- Ако имаш век, ще си намериш и лек!
- Това е. Това е. Абсолютно е това. На приятел на баща ми синът му беше станал наркоман. Младо момче, но на два-три пъти почти си беше отишъл. Много сили бяха положени през годините. В един момент момчето реши, че няма да продължава с наркотиците. Спря. Повярва в Господ и спря. И отиде да живее в манастир. Отиде там и... някакъв кърлеж го ухапа. Заразява го с нещо лошо и след една година момчето си отиде. Така че ти не можеш да избягаш от Господ. Ако ти е писано, ти се случва.
- Вярваш ли, че баща ти продължава да ти помага там, където е сега?
- Имах един много интересен случай, свързан не с баща ми, а с приятеля, който си отиде. Един ден ми се обажда леля му, с която се сближихме във времето, и ми казва, че някаква жена – тяхна близка, която аз не познавам, й се обадила, за да й каже, че го е сънувала как казва: „Така ми се яде от онова пиле с майонеза...”. А аз имам една такава проста и бърза рецепта, която правя. Лелята на приятеля ми знаеше за нея. Но другата жена със съня няма как да знае за това!. Аз, разбира се, направих пилето, раздадох...
- Как е майка ти? Помня, че преди години тя бе дошла тук, в България, с намерението да остане да живее при теб, но отново се върна в Украйна...
- Майка е добре. Да, дойде при мен преди време, но се върна. Не можа. По друг начин й е пречупена тук действителността. Взаимоотношенията са други. Тогава тя беше на 50 години. Живее в Измаил, Украйна, чувства се добре. Не иска да живее при мен, не иска при сестра ми – която е близо до Киев. Иска да си е сама и аз я разбирам. Самостоятелна е, с акъла си, с ръцете си. Неизбежно е - един ден тя няма да може да е сама и ще трябва да живее – или при мен, или при кака. Казал съм й – когато реши - веднага!
- Честно казано не знаех, че имаш сестра...
- Да. Тя е по-голяма. Има две деца – големият й син учи в Медицинския университет, малкият е на 5 годинки. Не работи нищо, само с тях се занимава.
- Знам, че не искаш да говориш за връзката, която имахте с Алекс Сърчаджиева. Но ми направи впечатление един твой отговор, вероятно единственият, който си давал по темата през годините. Обясняваш, че раздялата ви се е случила по много хубав начин... Цитирам те: „Бяхме 5 години заедно. Разделихме се... така се получи. В живота идва един момент, когато след толкова дълга връзка хората или трябва да се оженят и да направят семейство, или да се разделят. Аз мисля, че най-добрият вариант за нас с Алекс беше вторият. Разделихме се като двойка, като гаджета, а не като хора, защото ние и до ден-днешен се чуваме и си помагаме. Разделихме се по много хубав начин. Просто според мен й беше много рано да се омъжва, защото тогава тя тъкмо завършваше театралната академия. Тепърва й предстояха роли, филми, тепърва трябваше да се налага като актриса. А аз искам семейство и жена, която да иска вече да гледа деца, да иска стабилност, спокойствие. На мен ми е нужен такъв човек. Ако бях останал с Алекс, много неща щеше да пропусне тя покрай тази връзка. И мисля, че щеше да доведе до големи конфликти във времето”...
- Ти живееш с един човек дълго време – в случая 5 години, и си наясно, че трябва да вземеш решение - или да се събереш и да живееш с този човек, или, ако има нещо, което те притеснява, не ти пасва или нямаш сериозни намерения, да се разделиш с него. Защото в противен случай отнемаш ценни години на този човек. Ти го затваряш. Не може и не трябва да бъде така. После ти ще си виновен за последствията. Затова са такива и думите ми от цитата. Александра днес е омъжена, има си детенце, щастлива е
и дай Боже да е щастлива!
Много се радвам за това. Тя е търсена, талантлива, хубава!
- Наистина ли с Александра днес сте добри приятели? Защото много често, когато двама души се разделят, сякаш спират да се познават след това...
- Разбира се, че сме приятели. Винаги е било така. Но има и нещо друго – много е важно хората какви отношения са имали, докато са били заедно. Второ – много е важно как са се държали един с друг. Ако някой се е карал, повишавал е тон, държал се е по този начин, това е елементарно, издава слабости, глупост. Хората не остават приятели, когато самото им общуване преди това е било такова. Такова си е и останало. Както е и сега – не се получи едно от онези интервюта, в които целта е само да се измъкне нещо. Тук с теб се получи разговор – много смислен и пълен с откровения, а аз от години не споделям.
- В последните години няколко пъти съм те чувала да споделяш, че искаш много да станеш баща...
- Да, вярно е това. Искам. Имам такива планове. Но не е фикс идея, в никакъв случай! Аз знам, че това ще дойде, когато му е времето. Ще дойде и такава жена. Ще се случи по най-добрия, по най-подходящия начин. Не съм останал сам във времето, разбира се.
- В началото на годината се похвали, че си успял да свалиш цели 25 кг. Чрез някаква нова система за хранене...
- Да, успях да сваля тези килограми и сега се чувства прекрасно. По принцип всеки дебел човек е болен човек, даже и да няма видими такива усещания за себе си. Даже и да не го осъзнава. Жените, когато дебелеят, дебелят навън, докато мъжете пълнеят предимно навътре. И виждаш много често мъж, минал 40-те, уж слаб, но с корем. Аз успях да се справя с този проблем чрез системата за хранене „Зоната”. Това не е диета – а система, начин за хранене. Разработена е така, че организмът да не е лишен от абсолютно нищо. Комбинация от протеини и въглехидрати. Целта е да го има балансът. Когато ядеш само въглехидрати, ти се повишава нивото на инсулина. Това пък на свой ред води до трупане на килограми. И гледам да пия много, много вода – поне по 3 литра на ден.
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
ДОСИЕ:
Руслан Мъйнов е роден на 15 ноември 1976 г. в украинския град Измаил. През 1994-та идва в България и записва актьорско майсторство във ВИТИЗ, в класа на проф. Надежда Сейкова. Много скоро е забелязан от екипа на "Хъшове", а след това става част и от екипа на "Шоуто на Слави", където за 7 години изиграва стотици незабравими скечове. Той е и един от водещите на "Господари на ефира". През 2007 г. се включва и в колектива на Любомир Нейков, Кръстьо Лафазанов и Христо Гърбов в телевизионното шоу "Комиците". Участва в театрални постановки, зад гърба си има издадени и пет музикални албума. През 2008 г. участва в българския дублаж на анимационния филм "Хортън".
