Съветският съюз разработи необичайно решение за осветяване на своята арктическа граница – фарове, захранвани от радиоизотопни термоелектрически генератори вместо от традиционни енергийни източници. Идеята позволи автоматизирането на светилниците по Северния морски път без нужда от постоянни екипи в суровия климат на региона. След разпадането на СССР през 1991 г. обаче близо 200 такива съоръжения в северозападната част на Русия остават изоставени и започват да се рушат.
Северната граница на Русия се простира по бреговете на Северния ледовит океан на повече от 24 000 километра. През летните месеци този участък е преминаван от Северният морски път – значим международен транспортен маршрут, свързващ Азия и Европа.
През XX век развитието на индустрията доведе до значително увеличение на корабоплаването по този опасен маршрут. Това създаде необходимост от изграждането на множество фарове в региона.
Суровият климат и почти необитаемите райони направиха трудно поддържането на постоянни екипи във фаровете. Въпреки че в областта се добиват ценни природни ресурси, условията за живот там са изключително тежки.
Съветските инженери разработиха автоматизирани фарове, захранвани от радиоизотопни термоелектрически генератори (RTG). Тези устройства не са ядрени реактори, а превръщат топлината, отделяна при радиоактивния разпад, в електричество.
Същата технология намери приложение в космически мисии като „Вояджър“, „Касини“ и „Ню Хърайзънс“. Докато американците използват плутоний-238, СССР залага на по-евтини радиоактивни изотопи като стронций-90, цезий-137 и церий-144, които са отпадъчни продукти от ядреното гориво.
Всеки генератор осигурявал между 7 и 30 волта напрежение и до 80 вата мощност, като работел между 10 и 20 години без нужда от обслужване.
След разпадането на СССР през 1991 г. в северозападната част на Русия са останали близо 200 такива фара, а неизвестен брой продължавали да работят и по източните арктически брегове.
Икономическият срив доведе до изоставяне на много от съоръженията, които започнаха да се рушат.
През следващите години Международната агенция за атомна енергия документира редица инциденти с изоставени радиоизотопни генератори.
През 1999 г. такова устройство е открито на автобусна спирка в град Кингисеп, близо до границата с Естония. Установено е, че е откраднато от фар от лица, които събирали метал за скрап. Две години по-късно трима дървосекачи в долината на река Ингури в Грузия намерили необичайни керамични предмети, които излъчвали топлина. Без да са осведомени за опасността, те се стоплили край тях. Впоследствие се разкрило, че става дума за два съветски радиоизотопни генератора. Двама от мъжете са получили тежки радиационни изгаряния и признаци на лъчева болест.
През 1997 г. Норвегия инициира програма за обезопасяване на опасните съоръжения в северозападна Русия. За приблизително десет години близо 60 радиоизотопни генератора са демонтирани от фаровете на Колския полуостров и заменени със слънчеви панели и никел-кадмиеви батерии. Какво е състоянието на подобни съоръжения в по-източните части на Арктика остава и до днес неясно.
Един от най-известните ядрени фарове е Анива, намиращ се край остров Сахалин. Той е построен от японците през 30-те години на XX век, когато районът е бил под японски контрол. След Втората световна война територията преминава към СССР.
Първоначално фарът е обслужван от персонал, но през 90-те години получава радиоизотопен генератор и преминава на автоматична работа. Светлината му угасва окончателно през 2006 г., когато радиоактивният източник е премахнат и съоръжението е напуснато. Днес полуразрушеният фар представлява една от най-необичайните останки от инженерните начинания на Студената война.
