На този ден преди една година ни напусна легендата на българското кино Стефан Данаилов. Той е издъхнал 15 минути след полунощ във ВМА, където лекарите се бореха за живота му от началото на месеца.

Ламбо постъпва в лечебното заведение няколко дни по-рано, след усложнения от вирус. Впоследствие разви дихателна недостатъчност, бе интубиран и се наложи да бъде поставен в медикаментозна кома и да се изтегли събраната вода в дробовете му.

Близките му твърдяха, че големият проблем е откритото по-рано онкологично заболяване.

Стефан Данаилов е роден е на 9 декември 1942 г. в София. Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв. Майка му Евдокия Данаилова (1911 – 1963) е от Ловеч, а баща му полк. Ламби Данаилов (1905 – 1976) от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян.

Легендарният актьор има над 150 роли в киното, театъра и телевизията.

Завещанието на Алфред Нобел

На тази дата през 1895 година Нобел прави завещание, с което неговото състояние отива във фонд за Нобелова награда. Нобел е известен със своята благотворителност и отзивчивост – той прави редица дарения и е особено щедър към способни млади хора.


Искрено вярва, че хората с голямо състояние трябва да оставят само малка част от него на наследниците си, тъй като голямото наследство развращава хората и поражда мързел у тях. 

Това е едно от обясненията за решението му да остави състоянието си за образуване на фонд, чиито приходи да се раздават всяка година на хора, допринесли най-голяма полза на човечеството с откритията си в областта на физиката, химията, физиологията или медицината, създали значителни литературни произведения или с принос в борбата за мирно съществуване на народите.

"Посоченият фонд да се раздели на пет равни части, предназначени за: първата част – за този който е направил най-важно откритие или изобретение в областта на физиката; втората – за този, извършил важно откритие или усъвършенствуване в областта на химията, третата – за този, който е постигнал забележителни успехи в областта на физиологията или медицината, четвъртата – за този, който е създал най-значително литературно произведение, отразяващо човешките идеали, петата – за този, който има най-голям принос за сплотяване на народите, унищожаване на робството, намаляване числеността на съществуващите армии и съдействие за мирни договорености", гласи част от завещанието на изобретателя. 

Ньойският договор

На тази дата пред 1919 година той е подписан от  министър-председателя на България Александър Стамболийски подписва. Някои медии твърдят, че след като го подписал, Стамболийски счупил писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.

Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и няколко села в Кулско с предимно влашко население. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, която скоро след това е дадена на Гърция.

Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка. Освен паричните репарации България трябва да компенсира съседните страни и с известно количество добитък.

Съгласно договора, страната няма право да притежава модерна военна техника, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. България трябва да сведе войската си до 20 хил. души, жандармерията – на 10 хил., пограничната стража – на 3 хил. души, без право на тежко въоръжение. Редовната наборна войска се замества с платена наемна.

Освен това, ако Междусъюзническата контролна комисия прецени, че това няма да бъде сериозна пречка за стопанския живот в страната, България трябва да доставя на Кралството на сърби, хървати и словенци по 50 хиляди тона въглища в продължение на 5 години, като компенсация за щети, нанесени на сръбските каменовъглени мини.

Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година, когато 600 хиляди българи остават отвъд граница на родината. Впоследствие, през следващите три години страната ни посреща около 100 000 бежанци. 

Космически апарат достига повърхността на Марс

Марс 2 не успява да кацне на Червената планета. Той пада на повърхността ѝ през 1971 година. Това е автоматична космическа сонда от програма Марс, изстреляна от Съветския съюз през 70-те години на 20 век. Спускаемият модул става първият обект с човешки произход на повърхността на Марс.

Основните цели на орбиталния апрат са заснемане на марсианскитата повърхност и облаци, определяне на температурата на Марс, изучване на топографията и чертите на повърхността, измерване свойствата на атмосферата, наблюдение на слънчевия вятър и междупланетното и марсианското магнитно поле, както и предаване на информацията постъпваща от спускаемия модул, към Земята.

По случайност относително силна прашна буря на Марс оказва неблагоприятно виляние върху мисията. Когато на 14 ноември 1971 г. Маринър 9 влиза в орбита около Марс, само две седмици преди Марс 2 и Марс 3, учените са изненадани да видят така плътна марсианската атмосфера, „роба от прах ширеща се върху планетата, най-голямата наблюдавана буря“.

Повърхността на планетата е била изцяло закрита. Поради невъзможност за препрограмиране на бордовите компютри, Марс 2 и 3 освобождават спускаемите си модули веднага и орбиталните им апарати използват значителна част от ресурсите си за заснемане на снимки единствено с пращни облаци вместо картографиране на повърхността, както е било предвидено.

На днешния ден през 2005 година във Франция е извършена първата трансплантация на части от лицето. Първата жена, която се подлага на подобна интервенция, е Изабел Диноар. Тя претърпява операция в Университетската болница на Амиен по присаждане на долна част на лицето. До интервенцията се стига, след като през май на същата година Изабел, която по онова време е на 38 години, бива жестоко нахапана от кучето си. 

След като постъпила в болницата в Амиен, обезобразената Изабел била захранвана със сонда. Тя нямала кожа и устни, не можела да диша през носа. По време на петте месеца до операцията тя се движела из коридорите на болницата с маска, за да не плаши хората.

След трансплантацията Изабел започнала да се храни след няколко дни. Тя се научила отново да движи устните си, да говори, да усеща новото си лице. През годините обаче здравето на Изабел се влошило. На два пъти организмът й отхвърлил присадената част от лицето. При втория път тя загубила способността да движи устните си. Лекарствата, които приемала срещу отхвърляне на присаденото лице, благоприятствали пък за развиването на две онкологични заболявания.

Изабел умира на 49 години след тежко боледуване. Оттогава насам в света са извъшени над 30 трансплантации на лице. 

От 2005 г. са извършени над 30 трансплантации на лице в света.