Обикновено когато погледнем внуците, усещаме колко бързо лети времето. Кога им бършехме нослетата, кога те започнаха да бършат сълзите ни? Защото на тези години и от тъга, и от радост - все плачем. Но сещайки се за големите имена на родното изкуство и култура, времето сякаш спира и ето ги пред нас - живи, енергични, силни. Поглеждаме календара и не вярваме на очите си - минали са толкова години, а те са още в сърцата и паметта ни. И ще живеят, докато някой ги помни.
Помните ли Гец? Онзи - стройният, строгият, с веригата, с автомата? Онзи - побелелият, попрегърбеният, но с пламтящ поглед? Гец, който отдаде живота си на любимото изкуство и остави сърцето си на сцената? И аз го помня, набори, и това е моят поклон за 100-годишнината от рождението му.
Ние, белокосите, сме отраснали с него - и на големия екран, и по телевизията имаше ли героичен образ, играеше го той. Не защото нямаше други талантливи актьори, а защото на него най-много му пасваха ролите на силни, непреклонни мъже с естествено и непринудено излъчване.
Преди 30 години Гец се присъедини към трупата на Звездния театър, в която блестят имената на плеяда всенародни любимци от сцената и екрана.
Както на небето, и тук той беше орисан да е в благородна конкуренция с най-изявените за времето си творци
И благодарение на характерната си мъжествена осанка и огромен талант и трудолюбие стана една от най-влиятелните фигури в родното кино и телевизия, един от най-често сниманите български актьори, работили под ръководството на най-изявените ни режисьори.
В една публикация преди години този висок, леко прегърбен, тъмнокос актьор с очи, в които се смесват мъжество и детска наивност, беше наречен Гец великолепни!
И други на пръв поглед гръмки определения като “легендарен”, “голям”, “велик” му прилягат, защото беше ненадминат и искрен във всяка своя роля. И носеше цялото си великолепие с неподправената естественост на най-обикновен българин, въпреки че беше звезда - една от най-ярките, блестели на театралния и филмовия ни небосклон.
Георги Георгиев-Гец е роден на 4 октомври 1926 г. в с. Разпоповци, сега квартал на Елена. От дете заживява с неповторимата атмосфера на местното читалище и на ентусиастите самодейци и съвсем логично след завършване на еленската гимназия заминава за София.
Самодеецът от балканското село мечтае да стане професионален актьор
Приемат го в тогавашното Държавно висше театрално училище едва на третия път. По време на следването си Георги Георгиев работи като строителен работник и сътрудник на вестници. Единствен от випуска си става знаменит и признат творец. След завършването си става част от трупата на Народния театър “Иван Вазов”. На този театър и на вярната си публика Гец отдава целия си талант и любов. Както споделя след години неговата съпруга Цена, в кратка бележка, оставена до леглото й, тръгвайки рано на снимки, големият актьор по ботевски написва: “Цена, знай, че след киното най-много обичам теб и децата!”.
И театърът, и киното му отвръщат с много любов под формата на незабравими роли в незабравими филми и постановки. Години наред режисьорите се надпреварват да предлагат на Гец главни роли.
Има сезони, в които играе в 20 постановки
Но Гец е неуморим - изпипва до последния детайл всеки образ, изпълнява сам всички опасни сцени.
За да се стигне до смутните години след Промяната, когато на най-голямата театрална сцена се развъртя най-безумната политическа метла, която изпрати в забвение любимците на публиката, доайените на трупата, душата и сърцето на Народния театър. Най-големите български актьори бяха пенсионирани и отстранени от националната трупа.
Няма друг театрален директор, който толкова да се вживее в ролята на Нерон, че да опожари храма, в който е бил призван да служи, както този, чието име няма да спомена, защото възпитанието и преклонението ми пред Таланта не го позволява. Няма друг театър в България, който да е бил ограбен толкова безапелационно и нагло както този, който носи името на Патриарха на нашата литература. Колосите на българския театър посрещат унижението с достойнство, но за разбитите им сърца няма лек
“Това беше голям удар за него, преживя го дълбоко - спомня си преди време един от синовете на Гец, покойният вече режисьор Иван Георгиев. - Даже не искаше да минава покрай Народния театър. След пенсионирането си се превърна в пътуващ актьор. Най-трогателните ми спомени за баща ми са как си сгъваше дрехите замислен и потегляше с куфара на път. Не винаги в добро здраве, правеше това някак си примирено, но болката му беше голяма!”.
Въпреки болката Гец приема поканата на бизнесмена Барбуков, който основава пътуваща трупа и подава ръка на станалите “излишни” театрални звезди.
В едно от редките си интервюта след пенсионирането големият актьор споделя: “Поколението, от което съм аз, моите приятели, колеги бяхме пенсионирани или съкратени. Сега част от нас играят в отделни трупи, други - както съм аз, към някои театри в страната, а трети се отказаха от сцената. Завинаги. Дали го направиха от огорчение, дали от нещо друго - не зная... Откровено казано, тази ситуация е неприятна. Но в замяна на това, ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам”.
Защото така е научен - след всеки успех да мисли за следващата роля. Защото най-интересно е началото, развитието, изграждането.
Работата над ролята е по-приятна, по-интересна от резултата
Да промениш ритъма, да промениш стереотипа на живота си и начина си на работа на тази възраст е голямо предизвикателство. След десетилетия, в които актьорът е имал единствената задача да работи върху ролята, сега всичко чака тях, среброкосите аркашки. Сами си търсят пиесата, след това режисьор, място, където ще работят. Цяло щастие е, ако намерят оборудвано помещение, в което да репетират. Непрекъснато са в движение. Сами си носят реквизита, касетките, понякога и магнетофона. В повечето случаи в театъра, в който пристигат, не използват помощен персонал и сами си редят сцената, играят с костюми, каквито сами са намерили или ушили. Но при създалата се ситуация - това е положението. Доволни са, че публиката ги чака с нетърпение и дълго не ги пуска да слязат от сцената.
В живота никога не съм познал отчаяние!, казва Гец
А поводи за отчаяние - дал Бог. Гец изпита ударите на догматичната ни критика и както бе нарочен за един от официалните любимци на бившия режим, изживя горчивината от забраната на някои от най-съкровените и ярки творби, в които е участвал с присъщата си амбиция и всеотдайност.
Гец си отива от този свят изключително огорчен. Защото ей така, без смислено обяснение, го изхвърлят като непотребна вещ. Стари били, трябвало да дадат път на младите - и толкова. Но Георги Георгиев - Гец обича публиката и все се надява, че нещата ще се оправят и зрителите отново ще го видят на сцената и на екрана.
За съжаление, и последните години от живота на Гец са доста тежки. Въпреки това до смъртта си той не е играл пред салон, който да не е пълен и с правостоящи.
Последното и фатално пътуване на Гец е за Стара Загора. Големият актьор издържал до края на представлението и паднал зад завесата. Не успял дори да се поклони за овациите.
Любимецът на публиката умира след шестмесечна кома на 2 септември 1996 г.
Но и днес завесата не пада - защото го помним.
Мариана ДОБРЕВА
