С прочутия български художник акад. Христо Панев сме земляци и винаги ми се е искало да направя с него интервю. Уви, така се случваше, че все се разминавахме. И ето че при последната ни среща в Димитровград се уговорихме за този разговор, който вярвам, че ще е интересен за читателите на в. “Над 55”.
- Акад. Панев, всички говорят за чудото, което сте направили в родното ви село Крепост. Преди време и ние разказахме на нашите читатели за стенописите, които красят сградите там. Но нека ви върна назад във времето, откъде започна всичко?
- Аз живея вече 55 години във Велико Търново. Брат ми Панчо Панев, светла му памет, живееше в София. И почти ни бяха забравили в родното село, с изключение на наши близки братовчеди, никой не ни познаваше. Докато един млад кмет не ни потърси и каза, че е разбрал, че имаме такова желание. Първоначално мислехме да направим едно пано на читалището, понеже сградата е с много подходяща архитектура, с подходяща дистанция. Отдалече се вижда. Докато го правихме, построиха здравна служба, сграда с великолепен калкан, който също се вижда от площада. Реших, че е много подходяща за пано. И в червения кръст чудесно се вписа един Икар, гръцката митология много ми допада. След това реших, че училището, където са минали детските ми години, има две много подходящи стени за монументална работа. И така започнаха да се множат едно подир друго паната.
- Колко станаха стенописите по дуварите в село Крепост?
- 54 са паната, нещо, което е уникално. Църквата е изрисувана с цяла серия библейски сцени, като се започне с Рождество Христово. Те не са вътре в църквата, а са на оградата, която е на главната улица. И мога да кажа, че почти цялото село се изредиха да ни гледат, да ни благославят, да ни носят кафета. Няма по-голямо удовлетворение от това да виждаш благодарността и уважението на хората, възхищението им. Това няма цена.
Искам да отбележа, че всички тези пана са дарение от нас
- А колко биха стрували?
- Мисля, че стойността им вече е над 1 млн. лева. Няма друго селище с толкова монументални работи. Всички обществени сгради са изписани. Дори кръчмите разказват за бита на селото. В едната позиционирахме сцена на винопроизводството - мома, вдигнала полите, гази гроздовете и виното се лее. А в другата са три сцени, едната е сватбен ритуал, майката с детенцето, и последната сцена е трудова. В къщите на много приятелски семейства сме направили стенописи, в читалището сме нарисували 3 сцени. Родната ми къща цялата е изрисувана.
- Не е ли опасно, че като са на открито, паната могат да се повредят?
- Не, няма опасност. Това е много трайна техника, подходяща за външна фасада, устойчива на дъжд, на сняг... Другото, което искам да отбележа, е, че нито едно пано не е повредено от деца. Когато изписвахме училищната сграда, учениците просто не искаха да влизат в час, за да ни гледат как работим. Толкова им беше интересно. Голяма част от тях са от ромски произход, но са толкова уважителни. Когато правехме паната, всички искаха да ни помагат, да ни мият четките, да ни носят вода... Гордеят се, че учат в най-красивата сграда в България.
- А бабите и дядовците как реагират?
- Спомням си как, когато изписвахме църквата, един от най-възрастните хора дойде и ми целуна ръка. Нещо, което е изключително трогателно. Това няма цена.
- По-често художниците обичат да рисуват красиви млади жени. А четох, че първите ваши скици като юноша са били на баби?
- Първите ми скици, с които се подготвях да кандидатствам в Академията, наистина бяха на баби, които нижеха тютюн. За голямо мое нещастие не ме приеха в Художествената академия. Но след това разбрах, че Бог най-добре си знае работата
Кандидатствах в Търново и ме приеха, където срещнах моята бъдеща съпруга. И вече половин век сме толкова щастливи заедно.
Трима художници в едно семейство
- Вие сте един от най-големите български художници. На 55-годишнината си сте издали стихосбирка с 55 стихотворения и 55 рисунки като илюстрации към тях. Докато рисувате, обичате да пеете. Доколкото знам, на младини сте били и добър спортист. Чудя се как е възможно един човек да е събрал толкова дарби?
- Наистина Господ е бил щедър към мен, дарил ме е най-вече с дарбата да бъда художник. Над 15 години съм играл в танцови състави, като се започне от читалището, от 7-и клас, в гимназията, в казармата, където бях ръководител на танцовия състав. След това 2 години работих в Химкомбината в Димитровград, там също имаше танцови състави. И когато ме приеха във Велико Търново, в университета, а после и 5-6 години в представителния ансамбъла “Победа” продължих с народните танци.
Бях и запален в колоезденето, това за мен беше любимият спорт. В 9-и клас участвах в триетапно състезание за мъже, обиколка на Хасковски окръг, и го спечелих. Аз просто не слизах от колелото, ходех на училище с него, оставях го отвън, тогава не се крадеше.
- А сега понякога карате ли колело, или предпочитате автомобила?
- Вече и автомобил не карам на тези години. Отдал съм се изцяло на изкуството.
- Господин Панев, ваши творби има на много места по света. Дори Путин притежава картината “Българка”. Как стигна тя до него?
- Имах изложба в София, а Путин по това време беше на посещение в България. И понеже аз изявих желание да му направя подарък, лично Стефан Данаилов дойде и я предадох на него.
- А как стана така, че най-високата сграда в света, “Бурж Халифа” в Дубай, също се радва на ваша творба?
- Това беше голяма изненада за мен, преди повече от 15 години. По интернет подбрали 40 художници от цял свят. Не мога да кажа по какви критерии, от България се спрели на мен. Получих поканата с всички необходими документи за пътуването, билети и т. н. В продължение на 10 дни при прекрасни условия рисувахме за най-високата сграда - “Бурж Халифа”, която тогава започваха да строят и предварително подбираха картини за вътрешната украса. Аз съм единственият български художник, който има картина там.
- В семейството сте трима художници - вие, съпругата ви Иваничка Панева и синът ви Габриел. Няма ли някаква ревност, конкуренция между вас?
- Никаква ревност, напротив, радваме се на всеки от нас, когато нарисува нещо хубаво. Разбира се, човек не може да прави винаги шедьоври, както се казва. Но като направи някой от нас добра работа, си правим семеен пленер и обсъждаме творбата. Много сме си полезни в критичен план. При нас конкуренция няма, нито си пречим, нито се конкурираме. Всеки си е намерил жанра и стила.
- А някой от внуците дали ще наследи дарбата ви?
- Моето желание и на съпругата ми беше нашата професия да бъде продължена. Ние сме създали такава база - ателиета, галерии..., но внукът ми се ориентира към друга специалност. Внучката ми записа архитектура, която е близка до нашата специалност. Но при всички случаи ще се занимават и с галерийна дейност. Смятам, че ще продължат нашето дело.
- Тази година станахте на 83 години, за какво не ви стигнаха?
- На един творец времето никога не стига. Но аз съм изключително работоспособен, мога да кажа, че съм работохолик.
Скоро си правих равносметка, оказа се, че съм направил над 80 монументални работи в цялата страна
В училища, ритуални зали... Неотдавна направих едно пано на къщата на Ваня Петкова. Така че продължавам, обичам да правя дарения. Моята философия е такава, че Господ ме е дарил с дарбата и аз трябва да правя също такива жестове.
- Както казахте, с вашата съпруга сте заедно повече от половин век. Как се поддържат живи толкова дълго чувствата, любовта? Имате ли някаква тайна рецепта за това?
- Любовта се променя, от силна страст става ежедневие, потребност. Разбираш, че този човек ти е необходим. Не е истина, че трае 3 години, както разправят, понякога се засилва в семейството. Особено когато навлезеш в пенсионна възраст. Тогава човек вижда и разбира, че домът е неговата крепост.
Вероятно и общата професия допринася за това. Полезни сме си. Щом двамата се движим в една посока, това е много важно.
- Вие сте хубав мъж, тя е красива жена. Някога имало ли е ревност между вас?
- Сигурно е имало. (Смее се.) Но не може да не се правят компромиси в семейството.
- И за финал, какво е вашето послание към читателите на в. “Над 55”, към хората с посребрени коси?
- Няма значение от годините, но особено за възрастните хора най-важното е здравето. Това пожелавам на всички. А иначе ще оцеляваме по някакъв начин.
Щрихи към биографията♦ Академик Христо Панев е един от най-големите и утвърдени художници в съвременното българско изкуство, творец с широко международно признание. Роден е през 1942 г. в село Крепост, Хасковска област. През 1969 г. завършва графика във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Член е на СБХ. Почетен гражданин на Димитровград от 2002 г. Носител на наградата на Велико Търново за 2006 г. ♦ Има награди от Международни салони за иновации: София (1997) - златен медал; Питсбърг, CАЩ (1998) - златен медал; Кипър (1998) - златен медал; Казабланка (1998) - сребърен медал. През 2011 г. става действителен член на Международната академия за изкуство към ЮНЕСКО “Нова ера”. През 2013 г. е приет и понастоящем е единственият български художник - почетен член на Руската държавна академия по изкуства с президент Зураб Церетели. През 2018 г. получава “Златна палитра”, награда от Международната академия по изкуства “Нова ера” към ЮНЕСКО за високи постижения в областта на живописта, графиката и монументалното изкуство и за висок професионализъм в неговите творби на международната сцена. През 2019 г. получава орден “Кирил и Методий” I степен за високи постижения в областта на културата и изкуството. Негови творби се намират в Националната галерия, Софийската градска художествена галерия, в почти всички държавни галерии в страната и в много частни колекции в Австрия, Белгия, Германия, Франция, Швейцария, САЩ, Япония, Мексико, Турция, Гърция и др. Единственият български художник с картина в дубайския небостъргач “Бурж Халифа”. |
Валентина ИВАНОВА
