След като създава културно чудо, с което България се гордееше, скалъпен процес осъжда “бащата” и директор на Международния фестивал за българска популярна музика “Златният Орфей” Генко Генов на двадесет години затвор - за шпионаж и злоупотреби.
След 10 ноември 1989 г. е реабилитиран. Всичко било съдебна грешка. Няма дори извинение. Но могат ли да се забравят осемте години зад решетките?!
Имах честта да бъда приятел с Генко
Часове съм слушал историите му - “орфейските” и затворническите. Той беше невероятен разказвач. Така се стигна до “Хорът на убийците”, публикуван във вестник “Рок меридиан” през 1991 г., а по-късно в неговата автобиографична книга.
На 28 юли Генко Генов трябваше да навърши 98 години. Не успя. Но това, което научихме от него, не се забравя. Нека си припомним тази история така, както той ми я разказа точно преди 36 години.
“Никога не съм си мислил, че ще живея на улица “Развигор”. Още по-малко на номер 1. Там се намира следственото управление на МВР. Аз, като порядъчен човек, винаги съм странял от такива институции. Но така или иначе, съдбата ме отведе там. Не по мое желание и за цели шест месеца. Прощавай, свобода. От там ме пращат в прочутото Седмо отделение на Софийския централен затвор за още девет месеца. Междувременно потвърдиха двадесетгодишната ми присъда и ме преместиха в Осмо отделение, където лежат главно убийците. По размера на присъдите, никой не отстъпваше на другия. Така че ни чакаше доста дълго съвместно съжителство.
Осмо отделение може би и заради суровите си обитатели винаги се е славило с висок авторитет сред останалите затворници. Но оказа се, че имало и проблем. В него не се развивали никакви форми на художествена самодейност. А предстояли прегледи.
- Сега ще покажеш какво можеш, “Златен Орфей”.
Иронията на началниците въобще не ме засегна. Ситуацията ми даваше шанс. При това огромен. Вече щях да имам възможност да се срещам с хора, да работя и да получавам нормална храна, като на всички тези, които се трудят. Надявах се, че е дошъл краят на деветте месеца режим на хляб и постна чорбичка.
Пратиха ме в шивалнята. Но нямах късмет. Машините бяха заети и всеки докопал се до този простичък уред го пазеше като живота си. Направиха ме чирак. Докато разшивах тропоски, тайно търсех актьорите за бъдещия си спектакъл. Всички обаче гледаха мрачно и само като споменех намеренията си, се изсмиваха злобно. Думите ми се блъскаха в стената, в която нито престижът на отделението ни, нито ролята на художествената самодейност за неговото утвърждаване имаха някакво значение.
На никого не му беше до песни
В същото време началникът на отделението вече престана да ме нарича шпионин и предател. Той имаше своя грижа: Предстоеше тридесетгодишнината от победата на Съветския съюз над хитлеристка Германия.
- Трябва да направиш нещо - настояваше. - Давам ти право да пишеш пощенски картички на жена си, а тя да ти доставя необходимите материали. Кореспонденцията ще минава през мен. А за репетициите ще ти помогна.
В следващите дни заповед задължи всички да се явят на първата сбирка. От сто дойдоха двадесет. На черна дъска с тебешир нарисувах петолиние и нотите на гамата. Пред погледа на началника започнахме да учим - до, ре, ми, фа... Това, което чувах от колегите си обаче, бе твърде далеч от нотната стълбица. Те гледаха мрачно и тъпо. Опитах с шега да разведря обстановката. Успехът беше твърде слаб. Отказах се от солфежа и дадох тон за песен: “Ставай, страна огромная”. На три гласа. Настъпи оживление. Третият глас обаче се губеше. Отказах се от него. Останаха два.
От любопитство или интерес започнаха да идват нови хористи. Формацията попълваше редиците си. Затегнах дисциплината. Стигнахме почти до режим на професионалисти.
Рових се в затворническата библиотека, но напразно. Това, което ми трябваше, го нямаше там. Написах сценария на програмата сам. Навън от оградата на затвора имах незаменим помощник - жена ми Дариана. Тя обикаляше композиторите и предаваше исканията ми. Филип Кутев се хванал за главата, когато му казала, че искам аранжимент на “Полегнала ми Тодора” за двугласен мъжки хор. Отвърнал, че съм полудял, след като си представям, че тази нежна женска песен може да се пее от груби мъжки гласове. Разбира се, отказал и аранжимента си направих сам.
От други приятели композитори поисках да нагласят “Моя страна, моя България” за хор, оркестър и солисти. Цяла оратория. Всички отказали. Само Райчо Любенов попитал:
- За кога?
- За утре сутринта.
За уречения час имах аранжимента. Дотук всичко беше добре, но нямаше музиканти. Един малко свиреше на тромпет, а двама искаха да се научат на китара. Намерихме им самоучител за начинаещи и момчетата старателно започнаха да репетират. Подкрепи ни и един акордеонист, който лежеше в Единадесето отделение. Според сценария спектакълът трябваше да завърши с хоро. Нуждаехме се от носии. Жена ми напразно обикаляла, обещавали, но само Георги Калоянчев успял да измъкне от Сатиричния театър десет калпака. Така със затворнически дрехи, но накривили калпаци, самодейците излязоха на сцената. Добро съчетание на фолклор и криминалистика.
Според сценария трябваше да има и филмови кадри от войната, победата, строителството на новия живот, ентусиазма. Дариана отишла при директора на Документалната студия Сашо Величков. Той единствен я поканил да седне, изслушал я и наредил да й дадат всичко необходимо. При това най-доброто, с което разполагат.
Дойде денят на прегледа. Тръгва музиката, въртят се кадрите, а аз, докато дирижирам, виждам, че някои плачат. Пеят и плачат.
Същите мрачни, отчаяни, смачкани от нелепата си съдба мъже ронеха сълзи като девици
Песента човъркаше душите им. Магия някаква. Иди, че я разбери.
Успехът надмина очакванията. Комисията, специализирана да журира по затвори и видяла всички техни програми, бе категорична - ние сме най-добрите сред сродните заведения. Получихме първа награда.
Началникът беше много доволен и дори ми разреши свиждане с право на храна. Истински лукс. Очакваше ме добро бъдеще, защото той направи предложение пред ръководството на затвора да бъде открита бройка за завеждащ художествената самодейност, която аз да заема. Вместо това обаче много скоро ме командироваха в затвора за политически престъпници в Пазарджик. Там вече никой не се интересуваше от художествена самодейност.”
Исак ГОЗЕС
