Много по-добре е да си приказваш с едно дърво в гората, отколкото с едно дърво, облечено с дрехи. Такива ги говореше Марко Семов. Приказки не много за пред хора, но народът му вярваше.
Преди двадесетина години от редакцията ме пратиха да го търся. Беше пак по това време. Жежко, юли. На 11-и имал рожден ден. Роден е през 1939-а. Така че тръгвай за Видима! Той е там.
И той наистина беше там. В старата си бащина къща, чиято ограда се миеше от реката.
Видима е родното село на професора, журналиста, мъдреца...
Нека не изброяваме повече. Тогава по титли, служби и постове малцина можеха да го стигнат. В интерес на истината обаче, трябва да кажем, че през 2005-а, когато го посетихме, селото вече беше град, квартал на Априлци. Това обаче не бе направило хората му по-важни. Дори старата местна забележителност, романтикът Тодор Кайзера, си остана същият. Всяко лято той тръгвал пеш за морето. По пътя ядял каквото е останало по бостаните и бахчите. Връщал се наесен почернял, осолен, а историите му били потни и червисани като полска курортистка.
Един лекар, млада съдийка и член-кореспондентът Марко Семов бяха новите “забележителности” на Видима. Но съселяните му, щом го видеха, продължаваха да прескачат титлите и званията му и да го наричат просто Марко.
По онова време професорът бе написал 50 книги и бе подхванал петдесет и първата. За Китай, откъдето се върнал наскоро. “Писма от България” станала рекордьор по тираж, а скромната на вид и по обем “За Япония като за Япония” предизвикала скандал, който никой не очаквал, най-малко праведният автор
Преди това той спокойно чукал на машината, уверен, че под пръстите му не се ражда шедьовър, а един средностатистически пътепис, в който най-забележителното е страната, за която разказва. Но неочаквано около томчето започнал да се вдига непривичен шум. Никой от замесените в издаването му не можел да си обясни защо. Двама критици похвалили писмовното дело Марково, един академик го развенчал.
В крайна сметка книгата била прибрана и изгорена, което я превърнало в библиографска ценност. А грехът на автора, както прогресивните специалисти забелязали, бил, че загниващият техен капитализъм е по-хубав от цъфтящия наш социализъм. Такива внушения, според цензорите, могат да заблудят някой по-наивен читател и той да хареса Япония повече от родината си. Затова авторът трябвало три пъти да си посипе главата с пепел и да кротува.
Но има си хора, дето не разбират от дума. И се спъват, фигуративно казано, все в един и същи камък. И то пред цяла България. Този път белята станала направо на екрана на Българската национална телевизия. Водещият на предаването “Диалози” Марко Семов накарал големия съветски актьор Леонов да коментира изречението: “Приехме ненормалното в живота за нормално”. То било реплика от пиеса, в която гостът играел. Артистът се смутил: “Това вие го казвате, не аз” - отвърнал и млъкнал.
За зла участ Тодор Живков в този ден и час бил пред телевизора
Видяното никак не му харесало. Още на другия ден той споделил недоволството си с когото трябва, а Марко Семов се оказал на улицата. Трясъкът на хлопнатата зад гърба му врата на телевизията бил последното, което чул. За да се разтоварва от енергията или може би за да не се взриви, Марко играел почти денонощно баскетбол в едно училище в “Младост”. Телефоните млъкнали, приятели ласкатели и почитатели изчезнали. Старите бохемски компании продължавали все така безгрижно да се веселят, но вече без него. Това продължило седем месеца, докато старото и добро Национално радио не го приютило.
Според Марко Семов и книгата е като човека: може да се роди с късмет и това е добре за автора
Лошото е, когато се роди нещастна. Нещо такова се случило с “От зимата нататък”, писана още при социализма. Прототип на главната героиня била самата Леа Иванова. Разказвали се епизоди от живота й в лагера “Белене”. Веднъж пазачът слушал една песен по радиото: “Чико от Порто Рико”.
- Това съм аз - казала арестантката Леа.
- Ти, ама друг път - контрирал милиционерът.
И правилно. В неговите представи жените, които пеят по радиото, въобще не приличали на тази до него.
Друга случка: войничето, което я пазело, тананикало нейна песен.
- Искаш ли да продължим заедно - предложила арестантката.
И сега отново за късмета. “От зимата нататък” не била орисана да бъде сред щастливките. Въпреки съблазънта на забранената тематика и сложното време, в което била издадена, книгата не станала бестселър. Не блеснала под светлините на прожекторите, авторът не взел “Гонкур”, Нобелова или Димитровска награда. Всичко минало тихо като в читалня. Само съпругът на Леа Еди Казасян разгадал от начало до край написаното между редовете и благодарил на автора.
Според народопсихолога проф. Марко Семов българите имат едно много хубаво и в същото време много лошо качество - много са търпеливи.
Любопитството обаче ще запази нацията жива - убеден бе той. Ако от нещо тя трябва да се отърве, то това е неуважението към закона и чувството, че у него живее началник, депутат, министър.
През годините Марко Семов не стана нито депутат, нито министър. До смъртта си на 18 януари 2007-а (година и половина след нашата среща) той продължи да се занимава с това, за което Господ го е пратил на този свят: да бъде журналист, преподавател, да пали патриотичния дух на младите, да се рови в дълбините на българската душевност и да пише книгите си. Въпреки всичко...
Село Видима като класна стая
Видима беше голямата любов на Марко Семов. Там той написа първата си книга - “Шарени сенки”. Започнал я в деня, в който погребал майка си. Хайтов и Радичков го похвалили. Съюзът на писателите отминал хвалбите на живите класици и не го приел в редиците си - нека чака.
Според мастития български учен Видима е класната стая, в която е получил първите уроци по народопсихология. Местните селяни били учителите му. Бедността си личала по очите. През тях се четял вестник. Такива хора революции не правят и партизани не стават. Имало само една акция на Троянския партизански отряд, при която бил обран кашкавалът на местната мандра.
По-късно войната превърнала кобилата на Семови в героиня. Тя била мобилизирана и се помъкнала по фронтовите обози. Това продължило, докато не дошло онова писмо, в което се съобщавало, че животинката загинала, изпълнявайки дълга си към отечеството.
Исак ГОЗЕС
