Всички я наричат Жужа. Всъщност се казва Живка Ганчева. Висока е метър и 30, тежи по-малко от 40 килограма. Съдбата я е орисала да остане мъничка, а господ й е дал талант с пълни шепи. Жужа е винаги усмихната и ведра. Артистична по природа, от малка мечтае за театър.
Влиза във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на големия Апостол Карамитев, за когото винаги ще си спомня с любов.
Удивителното е, че в надпреварата за актьорския клас участват 1700 кандидати от цялата страна, а Жужа излиза първа
Отличничка е, затова още в първи курс попада в професионален театър - Младежкият. Режисьорите бързо си дават сметка, че името й ще донесе на трупата големи дивиденти. Дребничката фигура и лъчезарното излъчване превръщат Жужа в любимка на публиката. Когато изиграва Малкия принц, голямата Таня Масалитинова й признава, че от вълнение не е могла да заспи до 4 часа сутринта. Жужа трупа роля след роля. Блести в “Страхотни момчета” и ред други заглавия. Недостижима е в ролята на Краля в една забележителна постановка на “Тартюф” на Молиер.
Прехвърлила отдавна 55-те, Жужа продължава да младее
Физиката й е крехка, затова и болежките я налягат. В момента живее в Хасково, обгрижвана от сестра си - д-р Павлова.
- Жужа, как се чувствате в южния град Хасково?
- Благодаря на Бога, жива съм. Краката не ме държат, но духът ми е бодър. А милата ми сестра е постоянно край мен. Тя е лекар, всеотдаен медик. На много хора е помогнала, сега обгрижва мен.
- Раснали сте в задружно семейство. Родителите ви не се ли постараха да пораснете?
- Спрях да раста на 10-годишна възраст. Мама и татко ме водиха при какви ли не доктори. Обикаляхме по болниците. Но съдбата си е съдба. Не можах да порасна повече от метър и 30. Така е било писано. Баща ми е от Стара Загора, останал кръгъл сирак още малък. Тежка е била съдбата му. Беше много грижовен и добър човек. Обръщаше ми внимание още от малка. Като се върнеше от работа, винаги ме разпитваше как е минал денят. Свиреше хубаво на китара. Никога не се уморяваше от контактите си с нас, децата. След работа просто ми се отдаваше напълно. Сядаше вкъщи с китарата да ми свири. Прадядо идваше с една малка цигулка, и той свиреше. Забавляваше ме с Чайковски.
Години наред мислех, че това е била детска песничка, чак когато го чух по радиото, разбрах, че е Чайковски...
Питах баща ми защо хората са различни на външен вид, защо има бедни и богати. Исках да узная историята на вещите, които намирах на тавана - грамофоните на прадядо ми. А дядо ми е един от първите есперантисти в България. Мама беше по-сдържана като характер. Всъщност е била загрижена, много чувствителна. Пееше стари градски песни. Майка ми има две сестри и един брат, който работеше в киното на прадядо ми. И двете сестри на мама още от 40-те години на миналия век се занимават с кино в София - монтажистката Блага Малева и операторката Пенка Божкова.
- От малка обичате театъра?
- Да. Записаха ме в детска театрална школа в Кърджали, където отраснах. Театърът в града бе току-що открит. Водеха ни там на спектакли.
Гледах и много филми в киното на моя прадядо Васко, който е открил първите киносалони в Ямбол и Кърджали
За първи път се изявих пред публика в киното. Превъплътих се в ролята на Джими, сираче от Америка. Джими беше негърче и лъскаше обувки по улиците, за да припечелва по нещо. Намира си работа в един магазин за кукли, където богати американци пазаруват за децата си. Разглезено хлапе не харесва куклите и посочва Джими - а той е застинал от страх като кукла на витрината. Майка ми не беше съгласна да играя, не се решаваше да ме пуска на репетиции, ама после взе да се гордее с мен. И преподавателят в школата ме хвалеше. Всъщност той убеди родителите ми, че имам дарба. Беше всеотдаен човек, актьор от кукления театър в Кърджали.
- Помните ли му името?
- Да, Никола Бакалов. На него дължа искрицата, подпалена в душата ми. Попивах всичко. Израснах по ясли и по детски градини, узнах по-късно, че когато ме е раждала, мама е била болна
И сега се чудя на родителите, които с лека ръка зарязват децата си по детските градини и те там боледуват. Детето трябва да расте край майка си и баща си, да има близки баби и дядовци, за да получи добро възпитание.
- Наясно ли бяхте, че ще ставате актриса?
- Наясно бях, но въпроси от рода на “Каква искаш да станеш?” ме плашеха. Притеснявах се заради ръста ми. Е, влязох във ВИТИЗ и късметът ми беше, че попаднах при Апостол Карамитев. Голям актьор, чудесен преподавател, сърдечен човек. Наричаше ме “Слънчице”.
- Кариерата ви в театъра е успешна и богата. Но вие имате и забележителни участия в киното.
- Да, така е. Спомням си една такава шантавия. Телефонът звъни в късна доба. Познах тембъра на Пламен Масларов. “Пламене, ти ли си?”, питам аз. Той потвърди и ми отправи въпрос: “Жужи, нали караш кола?”. Отговорих му, че повече от колело и летни кънки не съм карала. “Няма значение! Ще се наложи да се научиш!”, отсече той. Избрал ме за роля в негов филм.
В първия момент помислих, че си прави майтапи. Шумно бе около него, чуваха се гласове. Събрали се колеги, пийнали, весело им е! Но предложението се оказа сериозно. Режисьорът настоява и настоява да се науча да карам кола. Съветва ме да потърся помощта на сестра ми. На мой ред му отговарям, че сестра ми си има друга работа - тя е дипломиран медик, доктор Павлова. Но отърване няма.
- Разпознахте ли други гласове?
- Да. Васа Ганчева. Нямаше как да я сбъркам. Тя взе телефона: “Ей, сестра Ганчева, аз не мога да управлявам вертолет, обаче ще ми се наложи. Нали знаеш, ние, сестрите Ганчеви, никога не се предаваме”, казва Васа. Набързо ми разказаха сценария. Васа е лелята на героя, в чиято кожа влиза Кръстю Лафазанов. Дамата пристига от чужбина с вертолет. Нужна й е кола в комплект с шофьор. Този шофьор ще бъде и бодигард. Значи, Живка ще е шофьорът бодигард! Заливам се от смях.
Започвам да си мисля, че оттатък жицата всички са полудели, а не след дълго ще полудея и аз
С Васа се знаехме отдавна и много се уважавахме. Приех хвърлената ръкавица, без да му мисля много. Авантюрата си струваше само заради удоволствието да бъда в компанията на тия весели и талантливи хора. Във филма наистина шофирах кола, при това - с една ръка. Автомобилът беше “Крайслер”, с автоматични скорости. Карах по пистите на летището в Божурище, където трафик нямаше. Бях облечена в елегантно синьо костюмче със златни копчета. Носех фуражка. Надянах бели ръкавици и маркови тъмни очила.
Като ме погледне човек, да си помисли: “Добре платен личен шофьор на важна персона”. Ето, чакаме пристигането на господарката! Васа е великолепна. Идва с вертолета, надянала е авиаторска кожена шапка и тюркоазен шал, който се развява. Облечена е в резедаво. Камерата, естествено, не показа професионалната авиаторка, скрита в краката на Васа, която управляваше всъщност вертолета. Филмът стана! Светла им памет на тия талантливи хора!
- Кой беше най-добрият ви приятел през годините?
- Публиката. Винаги ме е разбирала, а аплодисментите й ми подсказваха, че не съм сбъркала в избора на професия. Признавам, пълната театрална зала днес ми липсва. Дано и аз да липсвам на моите зрители, да съм оставила частица топлота в сърцата и душите им.
Ели КИРЧЕВА
