Никога не съм се питала защо синът на най-обичания български актьор избра да реализира таланта си в чужбина. Мисля си, че бремето на родителската слава е още по-тежко на родна почва. Особено племе сме това българите... Докато по света се гордеят с творческите си династии, ние все мърморим, че някой е нещо заради известен баща, майка или вуйчо-владика.
Каквато и да е причината за заминаването му, важното е, че той се върна при корените, в родината, която винаги е носил в сърцето си. И сега имаме възможност да припомним на читателите за него - порасналото момче, което загуби звездния си баща едва на 13 г.
- Господин Карамитев, имало ли е момент, в който сте се чувствали повече “гражданин на света”, отколкото българин?
- Благодаря за този въпрос! След много години работа и живот в чужбина открих за себе си, че да си истински българин означава да си гражданин на света. Има една стара българска поговорка, която гласи - “Да преминеш девет планини, та да отидеш в десета”. Ето това се случи при мен. Аз започнах да изучавам нашата българска история през погледа на чужди историци, философи и дори най-обикновени хора. Това се случваше в две много различни по култура и традиции страни - едната Италия, а другата САЩ.
Имах щастието и възможността да видя, прочета и чуя много различни мнения, но първото нещо, което застана пред мен, беше, че всички тези хора и изследвания бяха единодушни, че сме с голяма душевност, която не са срещали при други народи и с нещо по-различни. Тук трябва да подчертая какво беше според тези чужденци “по-различното” - това, че ние се проявяваме като граждани на света. Много бях изненадан, защото очаквах негативен отговор, а се получи точно обратното. Така че, с две думи ще кажа: Като истински българин, се чувствам гражданин на света!
- Как човек носи България в себе си, когато живее далеч?
- Всеки човек е една планета. Както планетите са различни, така и ние хората сме различни.
Всеки носи България по различен начин в себе си
За мен лично това беше фолклорната музика, нашият хумор и неразкритите исторически факти, които съществуват, но трябва да бъдат открити и разпространени.
- След толкова години в чужбина какво ви върна в България?
- Не бях планирал да се връщам в България. Житейско изпитание ме върна точно тук: съпругата ми беше тежко болна и единствената алтернатива за облекчение на нейните страдания дойде от България. “Вкъщи и стените помагат”! Когато дойдохме в София, усетих, че това огромно изпитание ми се дава, за да разбера нещо важно - това, че е време да се върна там, откъдето съм дошъл.
- Какво липсва на българина - пари, талант, дисциплина или нещо друго?
- Според мен многогодишната намеса на чуждестранни историци и управници в живота на българите е довело до ниско самочувствие - укривани са много исторически факти, с които бихме могли да се гордеем
Затова и не сме имали смелост и възможност да пропагандираме собствените си таланти и световни открития. Липсват ни свестни политици. Не ни липсва нито дисциплина, нито талант, нито пари.
- Какво ви тревожи най-много в днешното общество?
- Днешното общество е изградено от млади хора. Аз лично съм “влюбен” в тези прекрасни слънчеви същества, които греят тук и навсякъде по света - отворете който и да е сайт и веднага ще откриете някакъв български шампион! Това се случва всеки Божи ден! Няма какво да ме тревожи в днешното общество.
- Има ли днес личности в българската култура, които могат да обединяват хората?
- Разбира се, че има! Една от най-новите е ДАРА! Рамо до рамо с нея вървят и нашите спортисти, учени, музиканти, артисти, писатели, аниматори, бизнесмени и т.н. и всички, които живеят в България и извън нея. За мен това е едно преоткриване на нас самите и на света.
- Как живее човек с фамилия, която носи толкова емоция за няколко поколения българи?
- Емоционално! Как иначе може да се живее - няма как да бъде по друг начин!
- Кога осъзнахте тежестта и привилегията да носите фамилията Карамитев?
- Предполагам, че още като малък съм усетил, че има различие (за хубаво и за лошо) в отношението на други хора към мен. Това е нещо, с което съм се “запознал” от ранна възраст. За тежест не бих могъл да кажа, защото не го приемам по този начин. По-скоро за Светлина, за Радост.
Моите родители не са били престъпници, за да чувствам тежест от това, че съм техен син
1975 г.
- Имало ли е момент, в който славата на фамилията ви е затворила врата вместо да я отвори?
- Имало е и честно казано, не е било рядкост, но не им обръщам внимание и не искам да ги помня. Затова няма и да ги коментирам, но не са малко.
Фамилията ми не е водила битки, за да говорим за слава. По-правилно би било да се каже популярност. Популярни сме с това, че сме творци със свой почерк - не имитираме и не копираме. Обичаме работата си и хората, както и нашата култура.
- На кого приличате като характер и мироглед - на баща си или на майка си?
- На себе си. Със сигурност мога да кажа, че съм получил и от двамата по нещо. Случвало се е да чуя различни хора, които живеят и в чужбина, и в България, че приличам на единия или на другия - няма лошо. Моето мнение е, че аз съм различен от тях и приличам най-много на себе си
- Какво научихте за свободата извън България?
- Научих, че е хубаво човек да пътува и да прави сравнения. Тогава човек е свободен. Дори и да не можеш да пътуваш, можеш да си свободен, ако надмогнеш проблемите и разбереш, че животът ти има значение и за теб, и за другите хора. Може да не са аплаузи, може да не е безкраен празник, но всеки има своята функция на този свят. Затова сме тук, за да свършим някаква работа. Първостепенна задача е да направим правилния избор.
- Защо според вас толкова българи продължават да търсят реализация навън?
- Както казах, нужно е хората да видят и да разберат света. Някои ще останат извън България, някои ще се върнат. Пак ще кажа две неща:
Нашите управници не вдъхват доверие у хората
Това е от дълго време. Второ - хората искат да се реализират, да живеят добре и ако имат деца и внуци, да им оставят нещо хубаво. Хората търсят. В това търсене някои от тях го търсят извън страната. Дали ще го намерят - това зависи от техния избор и от Бог.
- Кога обществото ни започна да губи чувствителност?
- Не знам точно. Мисля, че 30 и кусур години не са малко, за да се притъпи обществената чувствителност. Но се случват случки - като победата в “Евровизия”, националните отбори по бадминтон, волейбол, художествена гимнастика, Формула 2 и много други, които разтърсват тази чувствителност и тя се възражда наново.
- Днес липсват ли големи, значими личности?
- Не бих казал, че липсват. Има ги, стига да можем да си отворим очите за тях.
- Според вас младите днес по-свободни ли са или по-изгубени?
- Младите хора затова са млади - защото се формират. Вече казах, че аз ги обожавам - с всичките им недостатъци
Те сега растат - няма съвършен човек. Има някои, които “са си повярвали”, има и такива, които непрекъснато търсят.
Във „Време разделно“
- В какво днес вярвате повече, отколкото преди 20 години?
- В любовта. Когато правиш нещо с любов - винаги има добър резултат. Трудно е, но не е невъзможно.
- Вашето лично определение за достойнство?
- Това е да вярваш в себе си и да приемеш предизвикателството да се развиваш по твой път! Има една такава песен на Франк Синатра - “I did it my way”.
- Какво прави един актьор велик, а не просто успешен?
- Не знам.
Лично аз вярвам, че Бог може да те направи велик актьор
Без негова помощ нищо не е в състояние да ти помогне.
- Кой е най-важният урок, който животът ви даде?
- Мисля, че това е самият живот - осъзнах, че ми е даден, за да го живея по достоен начин. Как става това - всеки намира своя път.
- Имало ли е миг, в който сте се чувствали истински сам?
- Имало е много пъти... Дори си мисля, че понякога това ме кара да се мобилизирам и да върша работата, която имам да свърша още по-добре, защото знам, че няма кой друг да я свърши.
- Самотата е полезна или пагубна за твореца?
- И двете. Ако си слаб (като отношение към самия теб), самотата може да е пагубна. Във всеки случай зависи от човека. Някои се мобилизират, някои изпадат в собственото си самосъжаление. Това второто не го пожелавам на никого.
- Има ли роля или проект, който ви е разбил емоционално?
- Да. Преди време участвах в една пиеса на Артър Милър, в която играех неудачник. Имах подобна роля и във филма на Людмил Тодоров “Приятелите на Емилия”, където играех млад човек, който иска да сложи край на живота си... Това, колкото и да се пазя, по някакъв начин ме е разбивало емоционално.
- Каква е най-голямата заблуда, която хората имат за вас?
- Нямам представа какво мислят хората за мен.
Аз лично се научих да ги обичам, дори и тези, които не ме харесват
- Животът ви е изправил пред тежки лични загуби. Страданието прави ли човек по-дълбок, по-добър?
- Да, определено. Страданието променя човека. Тук е мястото да кажа, че няма нищо случайно на този свят. Това е момент, в който трябва да направиш незабавно избор, а не да отлагаш. Ако отлагаш - страданието продължава, а не е хубаво да страдаме дълго време. Поне аз не вярвам, че е редно.
- Прощавали ли сте нещо непростимо?
- Много пъти, много пъти!
Зад камерата
- Има ли истории, които още не сте готов да разкажете?
- Със сигурност има! Обичам да разказвам, затова станах режисьор. Но някои истории ще бъдат споделени с хора, които обичат да гледат филми - правейки филми, ще ги разкажа.
- Кое е най-красивото нещо, което сте преживели далеч от камерата и сцената?
- Мога да кажа, че днешният изгрев на слънцето е едно от най-красивите неща, преди да пусна камерата.
- Кога за последно се почувствахте истински щастлив?
- Имах разговор с човек, който ми сподели личен проблем и ме попита какво да направи. След като му отговорих, разбрах, че съм свършил добра работа!
- Направихте документален филм за Апостол Карамитев. Имаше ли болезнени моменти при работата върху този проект?
- О, да! При всеки филм, по който съм работил, има болезнени моменти. Специално този филм беше голямо изпитание за мен поради това, че аз научавах много факти и събития, за които не съм и предполагал. Имах късмета и щастието да чуя хора, които са работили с него. Аз познавах баща ми от това, което съм виждал - как той се проявява като личност в обществото и как работи вкъщи. Не съм бил свидетел на това как е работил на снимачната площадка, защото никога не ни е водил, мене и сестра ми, на такова място. Виждал съм го на репетиции в театъра.
- Помогна ли работата по филма да подредите “пъзела” на семейната ви история?
- Да, подредих пъзела, но... тук е моментът да отбележа, че няколко години след като бях завършил филма, събрах сили и видях досиетата на майка ми и баща ми и се наложи да пренаредя пъзела на семейната история, особено за познати и “приятели”. Най-важното е, че открих, че няма от какво да се срамувам!
- По какъв проект работите в момента?
- В момента работя по няколко проекта, но един има предимство. За да не го съсипя, ще ви разкажа за него, като стане готов. Надявам се в скоро време.
- Какво ще пожелаете на читателите на нашия вестник?
- Искрено им пожелавам отлично здраве, радост и добрият късмет да е техен спътник!
Щрихи към биографията♦ Момчил Апостолов Карамитев (известен на Запад като Макс Фрийман) е български и американски режисьор и актьор. ♦ Роден е през 1960 г. в София в семейство на актьори - Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова. ♦ Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, след това кино- и телевизионна режисура в Рим. ♦ Специализира кинорежисура и кинодраматургия в “Ню Йорк Юнивърсити” в Ню Йорк. Носител е на: ♦ Награда за най-добър режисьор 2024 г. на Chrristian Film Festival за късометражен филм “Златният Храм”, Virginia, USA ♦ Награда на Министерство на културата за опазване на културно наследство за документалния филм “Апостол Карамитев” ♦ Награда на Българската филмова академия за най-добър тв документален филм “По стъпките на предците ни в Окситания” и др. ♦ Понастоящем живее и работи в България. |
Мариана ПИЩАЛОВА
