Неговият път в изкуството съчетава удивителна световна кариера, педагогика и дълбока лична философия за музиката, благородство, интелект, искреност. Той принадлежи към онзи тип музиканти, за които виртуозността никога не е самоцел, а средство да се стигне до смисъла на музиката.
Проф. Пламен Джуров го нарича буреносен, активен, свеж, артистичен, контактен. Според проф. Мариана Евстатиева-Биолчева той е друга порода човек - симбиоза от музика, артистизъм и присъствие. На сцената и извън нея излъчва достойнство и спокойствие, без демонстративност. Едва ли има по-галеща с мекотата си цигулка от неговата, по-дълбоко обмислена и прецизна.
В интервю за подкаста “Час ЛИК” на БТА Минчо Минчев разкрива невероятната магия на цигулката и говори за музиката не само като професия, но и като етика и начин на мислене.
- Проф. Минчев, какво е цигулката за вас?
- Цигулката е невероятна магия, но докато стигнеш до тази магия, има ужасяващо много работа, сълзи, разочарования. Ако нямаш воля, намери инат. Ако можеш да комбинираш и двете, това ще ти помогне много. Винаги съм си погалвал цигулката, преди да я прибера.
- Концертната ви дейност вече завърши.
- Да, и слава Богу! Защото беше толкова интензивна, толкова много липси на време за семейство, за деца, приятели носеше. Но от две години, откакто с моята съпруга се прибрахме в София от Германия, се оказа, че пак нямам време
Защото неща, които човек не е изживял и изпитал, прочел, видял, чул, сега са такава притегателна мощ и сила, че пак нямам време...
- Водите майсторски класове в момента. Как разбирате, че пред вас стои талант?
- Вижда се талантът по отношението, по звука. Ние работим със звук - ако този звук не е с много, много, много високо качество, резултатът няма да бъде добър и никой няма да каже: искам пак да чуя този музикант. И след толкова много години мога да кажа, че ако човек не е щастлив и не вярва на педагога, с когото работи, трябва да се махне оттам.
- Да се върнем малко назад във времето. Кога за вас цигулката се превърна в живот, а не просто в талант?
- Моят баща беше лекар, но свиреше на цигулка. И аз с две моливчета като съвсем малък го имитирах. Това беше и причината дядо да ми направи цигулка, макар че нямаше нищо общо с дърводелството. Той беше учител по професия, рисуваше прекрасно, написал е сборник с разкази за Балканската война, участва в театрални групи, сам си е направил архитектурния план на къщата, която построява. Всъщност той ми прави първата цигулка като играчка и аз казвам, че с тази играчка продължавам да си играя цял живот
По-хубаво от това, да свириш хубаво, няма. Аз съм бил и продължавам да бъда ужасяващо критичен - първо към себе си и след това към хората, с които работя. Критичността ми към човек е тогава, когато съм убеден, че може да го направи. Страшно важно е едно музикално дете да си намери правилния инструмент. От мен пианист например не може да се направи. Сестра ми е прекрасна пианистка, с нея сме свирили заедно страшно много и къде ли не.
- Кога усетихте, че сте разпознаваем вече?
- Потвърждение за моята разпознаваемост и известност получих от катаджиите. Като ме спираха и ми погледнеха книжката, веднага питаха къде е цигулката. Вече ме знаеха по летища, по гари, във влакове.
Отварял съм кутията на цигулката да я погледнат хората от любопитство, че това е първият Страдивариус, който дойде в България
От цялата ми същност и сърце съм благодарен на Людмила Живкова! Защото тя беше човекът, който се зае с нелеката задача да се намерят достатъчно средства да се закупи този прекрасен инструмент. Той сега е в ръцете на Светлин Русев.
- Успяхте ли лично да благодарите на Людмила Живкова?
- Не посмях, просто не посмях, защото знаех колко е ангажирана и колко е ценно времето й. Тя всъщност беше в основата и на това с Емил Чакъров, Бог да го прости, да бъдем освободени от военна служба, като бъдем прехвърлени към Министерството на културата. Тази жена повярва в моженето на Емил, в моето можене и не би трябвало да съжалява, че е станало това, което е станало.
Дай Боже да доживея в нашето съвремие управляващите да осъзнаят, че чрез култура бихме могли много, много, много да просперираме и да осветим България по друг начин.
- Казвате в едно интервю преди време “и до ден днешен съм си българин, с български паспорт и нямам друго гражданство”.
- Продължавам да го казвам.
- Имало ли е момент, в който да съжалявате, че сте останали българин не само по документи?
- Не! Имаше една голяма акция, след като отидох в Германия да преподавам и станах професор, че не ми трябва тази цигулка. Като никой не разбра може би, че аз продължих да си изнасям всички поети концерти, независимо в коя държава са. Безсмислена акция беше това, само да си джафкаме.
- Васил Априлов, Илия Чубриков, Йоана Буковска, Кристо, Ран Босилек, Тодор Бурмов са само част от вашите съграждани от Габрово. Има ли някой от тях, който усещате по-близо до себе си?
- От тях познавах Чубриков и брат му, защото татко беше техният домашен лекар. Невероятни спортисти, много човечни. Спомням си, че веднъж татко трябваше да прегледа майката на Илия и някой от семейството извади пълна с медали кутия за обувки. Съжалявам, че не се видяхме през последните години, макар че той дойде на мой концерт и каза: “Обади ми се, знаеш ли колко ще се радвам!”. Но така стана, че не се видяхме. Затова напоследък си казвам, че ако искаш да направиш нещо, го направи веднага. Не трябва да се отлага нищо! Иначе Кристо е едно чудо на тази земя. Имах концерт в Берлин, когато беше опакован Райхстагът. Умопомрачително въздействие имаше върху мен тази гледка. Познавах брат му лично, но него не.
- Като малък сте били запален по футбола. Тази любов към спорта има ли я и днес?
- Можем да я наречем пасивна любов. Следя мачове по телевизията. Майка ми казваше: “Тези момчета всеки ден играят, не се ли измарят?” (смее се).
- Какъв е вашият личен огън в музиката и преподаването?
- Любов. Това е да изпиташ удовлетворение от концерта си, което рядко се случва. Това е “дрогата” за мен, имам необходимост да изпитам тази тръпка на сцената. По принцип аз мразя записите си, не обичам да ги слушам.
- Ако животът ви беше музикално произведение, в коя част от него се намирате днес?
- Както и да го гледам, дай Боже да не е в епилога. Много се надявам да не е в епилога. Искам просто да помогна на още хора, да изживея с любимото ми момиче още години заедно с нашите деца и нашите внучки, с нашите приятели, които, за съжаление, стават все по-малко.
Дай Боже това, което ни е отредено, да е смислено, съществено и човечно
Да останем човеци, защото ако не се разбираме и няма уважение между нас, става сиво, безлично и тъпо.
Щрихи към портрета♦ Минчо Минчев е роден в Габрово през 1950 г. Започва да свири на цигулка на 4-годишна възраст. През 1959 г. изнася първия си самостоятелен концерт, след което печели редица лауреатски звания и награди от престижни национални и международни конкурси, най-големите сред които са “Хенрик Виенявски” (Полша, 1967), “Паганини” (Италия, 1970), “Карл Флеш” (Великобритания, 1972 и 1974). Учи при проф. Емил Камиларов, а в периода 1974 - 1976 г. специализира при проф. Ифра Нийман в Лондон. ♦ Свири като солист с много от водещите оркестри в света, сред които Лондонската кралска филхармония, Лондонският симфоничен оркестър, Оркестърът на BBC - Лондон, London Mozart Players, Академията St. Martin in the Fields, St. Goldsmith Orchestra, Радиооркестърът на Романска Швейцария, Оркестърът на Московското радио и телевизия, Букурещка филхармония Дж. Енеску, Амстердамският симфоничен оркестър, Дрезденската филхармония и др. ♦ Работи със световноизвестни диригенти като сър Чарлз Гроувс, сър Александър Гибсън, сър Невил Маринър, Леонард Слаткин, Джон Елиът Гардинър и др. ♦ Изключителната артистична кариера на Минчо Минчев е свързана и с концерти в най-престижните зали по света, включително “Карнеги хол” в Ню Йорк, “Кенеди център” във Вашингтон, Болшой театър и зала “Чайковски” в Москва, “Роял Фестивал Хол” и “Роял Албърт Хол” в Лондон, зала “Херкулес” в Мюнхен и др.… |
Даниел ДИМИТРОВ
