Ненчо Илчев е от онези артисти, които публиката познава отдавна, но зад добре познатия образ се крие много повече от актьор и илюзионист. Роден в Момчиловци, той не крие привързаността си към Родопите, към семейството и към хората, които са му помогнали по пътя. Днес, на 54, говори с благодарност за живота си, за сбъднатите мечти, за срещите със Стефан Данаилов и Мистeр Сенко, за сина си, който е поел по неговия професионален път, и за музея на илюзионното изкуство, който създава в родното си село.
- Тази година станахте на 54. На 20 години човек гледа предимно напред, а след 50 вече има достатъчно път зад гърба си. Вие като се обърнете назад, какво виждате?
- Виждам един добре изживян живот.
Благодаря на Господ, че съм си сбъднал мечтите
Доволен съм от това, което ми се е случило, и само мога да бъда благодарен на съдбата и на Господ, че са ми подарили този спокоен и доволен живот.
- Остана ли ви някоя несбъдната мечта?
- Мечти винаги има несбъднати, но аз съм от хората, които винаги благодарят, защото на мен 90%, да не кажа 100% от нещата, за които съм си мечтал, са ми се сбъднали. Не мисля, че на много хора това се е случвало и затова мога да бъда много благодарен и щастлив. Винаги съм казвал, че съм късметлия и щастлив човек. Може би хората се страхуват от тая дума, да казват, че са щастливи, но човек трябва да ги признава тези неща.
Трябва да гледаме позитивно на живота. Убеден съм в това. Енергията, която излъчваме, е много важна. Дори когато ти е трудно, една нарочна усмивка и положителната нагласа могат да доведат до нещо по-добро. Важно е човек да бъде позитивен и най-малкото да е благодарен за това, че е жив.
- Колко различен е днешният Ненчо Илчев от онова момче от Момчиловци?
- Мисля, че не съм се променил и винаги съм се стремял да остана същият.
Неприятно ми е, когато животът или успехът променят един човек, и то най-често в негативна посока
Аз съм от хората, които обичат да се връщат назад във времето. Повечето казват: “Гледай напред, миналото е минало”, но при мен е малко обратното. На мен ми доставя удоволствие да се връщам към миналото, може би защото 90% от това, което съм преживял през годините, е било хубаво и положително. Имал съм хубав живот.
Обичам да се връщам към детството си, към Момчиловци, откъдето съм тръгнал, към учителите и хората, които са ми помагали през годините. Не искам да забравям тези неща. Понякога обаче, когато се върна след години на някое място или при хора, към които аз не съм променил отношението си, виждам, че животът вече ги е променил. Може би подсъзнателно очаквам да заваря същото, което е било преди 30 години, а когато не е така, това малко ме натъжава.
И точно това ме е карало още повече да се старая да не се променям. Смятам, че човек трябва максимално да запази у себе си онези качества, които е имал като дете. Те много ни съхраняват.
- Има ли нещо от живота “едно време”, което сме изгубили и бихте искали да си върнем?
- О, младостта, разбира се. Това е може би единственото, което всеки остаряващ човек би искал да си върне. Но ако говорим за самото време, тогава животът беше различен. Разбира се, днес много неща са по-добри и светът върви напред технологично. Аз обаче съм голям почитател на 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век. И не го свързвам политически с някакъв строй, а говоря за времето в световен мащаб. Харесвам музиката, киното, театъра, модата, отношенията между хората, самата енергия на онези години. За мен тогава много неща бяха по-смислени и по-стойностни, отколкото са днес.
- А има ли пък нещо, което сега е по-добро от преди?
- Разбира се, технологично светът е много по-развит и много неща са по-достъпни. Днес всичко се случва по-лесно и имаме много повече възможности. Ето, допреди малко развеждах хора в музея и им разказвах колко трудности са имали навремето илюзионистите и въпреки това са правили това изкуство. Как са изработвали тежките реквизити, с каква любов са работили, макар да не са имали нито днешните технологии, нито съвременния транспорт. И въпреки това са обикаляли, носили са всичко със себе си и са правили представления.
Така че в крайна сметка много неща зависят от самия човек. А хората живеят във времето, в което са - няма как да бъде иначе.
- Казвали сте, че искате да прекарате старините си в Момчиловци. Още ли е такъв планът?
- Да, още е така. Не мисля, че това мое желание ще се промени. Колкото по-често се връщам в Момчиловци, толкова по-приятно ми е. Затова направих и музея тук. Дай Боже да доживея старините си в Момчиловци, да видя готов новия музей и да се радвам на хората, които идват да го посещават. Интересът е огромен и това изключително много ме радва.
- Това е страхотно. Кой експонат в музея е най-ценен лично за вас и каква история стои зад него?
- Всичко това съм го събирал в продължение на 30 години и всеки експонат е минал през ръцете ми. Само аз си знам къде съм ходил из България - по мазета и тавани, за да издирвам, изкупувам и събирам тези неща.
За мен най-ценни са двете маски на Лепас - моят учител Асен Лепов - Лепас, който е работил през 50-те години на миналия век. Той ми подари две маски, с които е работил в цирка през 1956 г., както и един свой оригинален плакат, който ми надписа. Оттам всъщност тръгна всичко.
За посетителите обаче често по-впечатляващи са други експонати. Например бобината на Никола Тесла, която е единствената запазена в света, правена за Мистер Сенко и донесена в София през 30-те години. Хората се впечатляват от такива неща, но за мен най-ценни остават по-сантименталните експонати - тези, които са свързани с моята мечта и с хората, които са ми помагали по пътя.
- Какви хора посещават музея - повече деца или повече възрастни?
- Много ме радва, че музеят е интересен за хора от всякаква възраст. Съвсем наскоро дойде група от Козлодуй, в която имаше и малки деца, и много възрастни хора. И беше любопитно да видя колко различен е интересът на едните и на другите.
За по-възрастните музеят е връщане към младостта - към артисти и представления, които са гледали на живо, към истории от тяхното време. На децата пък им е интересно самото изкуство, защото илюзията е много атрактивна - случват се неочаквани, почти приказни неща. Всичко е шарено, красиво, въздействащо.
За нас, илюзионистите, често казват, че сме “красиви лъжци” - защото лъжем красиво. И точно това очарование виждат и децата, и възрастните.
- Представете си, че след много години едно дете влезе в музея и попита: “Кой е бил Ненчо Илчев?”. Как бихте искали да му отговорят?
- Един човек, който много е обичал това изкуство и с много любов и сърце е събрал тази колекция, за да съхрани историята на българското илюзионно изкуство и на хората, които са го създавали преди нас.
Иска ми се децата да знаят, че и много преди нашето време е имало български илюзионисти на изключително високо, дори световно ниво, които са носили награди на България. Тези хора са съществували, а чрез музея днес могат да бъдат видени и запомнени.
И един ден същото ще се случи и с хората, които продължават това изкуство сега - и за тях ще се говори след години. Светът е един кръговрат и всяко поколение продължава делото на предишното.
- Смята се, че фокусите са най-вече за децата. От опита ви пред публика вярно ли е това, или възрастните им се радват също толкова?
- Мисля, че възрастните се радват дори повече от децата. Странното е, че в България това изкуство често се приема като нещо предимно за деца. Възрастните водят децата на представление, а аз от сцената виждам, че понякога самите те се забавляват много повече.
Когато един възрастен човек гледа фокуси, сякаш излиза наяве онази малка частица от детството, която е запазил дълбоко в себе си. И точно тогава отново започва да се удивлява.
Децата, разбира се, също са прекрасна публика - може би най-честната. Играл съм и пред съвсем малки деца, включително в детски градини, и там най-трудното е да задържиш вниманието им. Те нямат задръжки - ако не им е интересно, просто стават и си тръгват. Затова, ако успееш да ги задържиш, значи наистина си ги спечелил.
- Вие в момента обикаляте страната с “Голям праз - среща на поколенията”. Как се роди идеята?
- Идеята е на продуцентите и много се зарадвах, когато ми предложиха да участвам, защото според мен хората имат нужда от такъв тип забавление. Навремето имаше т.нар. естрадни програми, които помня още от детството си - Калоянчев и други големи артисти пътуваха из страната с подобни спектакли. Сега идеята е същата, просто времената и артистите са други.
Интересното в “Среща на поколенията” е именно събирането на различни поколения артисти. Ние с колегите от “Комиците” сме обикаляли България заедно в продължение на много години, а междувременно се появиха нови, млади и талантливи момчета и момичета, които сега прохождат в професията. Така на една сцена се срещаме ние, 50-60-годишните, и младите на 20-30 години.
Всеки носи нещо различно - младият човек има друго усещане за хумора и различна енергия, а по-възрастните артисти имаме повече опит. И публиката също е от различни поколения. Точно тази среща се получи много приятно. А за мен беше хубаво и да бъда отново с приятели, с които вече 30 години обикаляме България, и едновременно с това да срещна младите хора, които сега тръгват по този път.
- А идват ли при вас по-младите колеги да искат съвет?
- Да, идват и питат за съвет. Отнасят се към мен с много уважение, респект и любов. Най-голямото удоволствие е, когато някой млад човек ми каже: “Заради теб се запалих по това, гледайки те по телевизията”. Няма по-хубава оценка от тази.
- Имате вече и пораснал син, на 20 години. Той какво учи?
- Поел е по моя професионален път. Щях да кажа “за съжаление” или “за радост”, защото знам колко е трудна тази професия. Аз не съм го насочвал, той сам го пожела. Даже, ако трябва да съм честен, опитвах се да го разколебая, защото знам колко труден е този път и колко голяма роля има късметът - дали ще попаднеш на точното място в точния момент.
Аз съм имал този късмет. Но ако човек го няма, може да остане много разочарован. Всяка година излизат много млади артисти, а реализацията се случва на двама-трима. Ако не попаднеш сред тях, е много трудно. Затова тази професия не е за препоръчване, ако не я обичаш безкрайно и не си изцяло отдаден на нея.
Исках по-скоро да го предпазя, но той има огромно желание. Виждам, че има способности, талант и потенциал. Дано има и шанс.
- Вие казвате “късмет”, но аз си мисля, че по-скоро истинското ви желание да правите това ви е довело дотук.
- Огромното желание също е много важно. Може би успехът е съчетание от тези неща - желание, труд и късмет да попаднеш на точните хора, на точното място и в точното време. При мен това се е случило и винаги съм го оценявал.
Никога не съм си казвал: “Успях, защото много работех” или “защото съм много талантлив”. Не мисля, че непременно най-талантливите успяват.
Често успяват тези, които най-силно искат нещо и се борят от сърце да го постигнат
Без да искам да обиждам никого, забелязал съм, че много от успелите хора в театъра и музиката са тръгнали от провинцията. Може би това ги прави по-амбициозни. Аз като дете в Момчиловци съм възприемал като нещо невероятно дори възможността да видя Тодор Колев. А за някое дете в София той може да е бил човекът, който през ден влиза в дома им. Представяте ли си каква е разликата?
- Аз също съм от провинцията и си спомням как, когато дойдох в София през 2005 г. и виждах известни хора по улиците, си казвах: “Леле!”. А за софиянци това е било нещо съвсем обичайно.
- Абсолютно. Някой може да каже: “Аз съм израснал до къщата на Мистер Сенко, той се е познавал с баба ми и ми е правил фокуси”. А за мен срещата с Мистер Сенко е била нещо огромно. Пазя писмото му като очите си.
Или когато Невена Коканова ме целуна - не давах на майка ми да ме измие сигурно два месеца. Това усещане е съвсем различно. Такива преживявания много силно мотивират човек, който страшно много е искал нещо и трудно е стигал до него.
- Точно затова според мен тези хора често постигат повече. Надявам се и синът ви да има вашия успех.
- Дай Боже! Ако го видя реализиран и щастлив в тази професия, аз ще бъда най-щастливият човек. Опитвах се единствено да го предпазя от страданието, ако не му се случат нещата така, както мечтае.
- Няма как да предпазим децата си от всяко разочарование. Важното е да намерят собствения си път. А какво започнахте да цените повече, след като навършихте 50?
- Времето. Разбрах колко е ценно и колко е важно човек да го използва пълноценно. Като се обърна назад, виждам колко много моменти и дори години са минали в занимания с незначителни неща.
Сега за мен е важно човек да си позволява да се радва на живота и да си дава почивка. Да не бъде прекалено амбициозен и непрекъснато да си казва: “Още трябва да работя, още пари трябва да изкарам”. Има много по-ценни неща от успеха и парите.
Виждал съм го и при колеги - цял живот работят и натрупват, а накрая всичко това се оказва ненужно нито за тях, нито за хората около тях. А всъщност човек е можел да си каже: “Два месеца няма да работя. Ще отида с близките си някъде, ще бъда с тях”. Тези неща са много по-ценни, но за съжаление често ги осъзнаваме късно.
-Страхувате ли се от остаряването?
- Не, изобщо.
Не се страхувам дори от смъртта, наистина ви го казвам
Мисълта, че един ден идва краят, не ме плаши.
Когато виждам, че животът ми е имал смисъл и че съм успял да направя нещата, които съм искал, това ми носи спокойствие. По-скоро бих се тревожил да не бъда в тежест на близките си.
Не разбирам и стремежа на човек на 60 години непременно да изглежда като 40-годишен младеж. За мен това е смешно. Човек трябва да приема възрастта си. Всяка възраст има своето очарование. Дай Боже да сме здрави, да не тежим на близките си и да оставим нещо след себе си.
Моята голяма цел е да довърша музея докрай, да го видя такъв, какъвто си го представям, и да знам, че съм го оставил след себе си.
- Кога се очаква новият музей да бъде готов?
- Би трябвало до около две години. В момента сградата се строи. Предполагам, че до година ще бъде завършена, а след това ще трябва още време за вътрешното оформление.
Музеят ще бъде много интерактивен. Поръчваме восъчни фигури на големите илюзионисти, ще има сцена със 100 места, както и различни неща, с които посетителите сами ще могат да опитват фокуси. Мисля, че ще стане много хубаво.
- Това е чудесно. Определено има какво да оставите след себе си.
- Много се радвам, защото никой не очакваше такъв интерес към тази колекция. Когато отворих първия музей преди около 5 години, дори аз не знаех как ще бъде приет. Но след половин-една година започна истински наплив.
Ето, днес е почивен ден и музеят не работи, но аз съм тук и от сутринта вече съм развел няколко групи. Не мога да им откажа, когато кажат: “Дошли сме специално от Варна” или “Идваме от Козлодуй само за да видим музея”.
Стефка, която всеки ден е тук и води беседите на всеки кръгъл час, ми разказва колко много хора идват. А когато чета отзивите и виждам колко позитивни са те, съм щастлив, че всички усилия през тези 30 години са имали смисъл.
Когато някой каже: “Тръгнах от Варна специално за да видя музея в Момчиловци”, това има съвсем друга стойност.
В София има всичко, но един такъв музей дава причина на хората да посетят Момчиловци и целия район. Дано има повече подобни проекти в цялата страна. Когато едно нещо потръгне, покрай него тръгват и други. Трябват желание и упоритост.
- Ако имахте възможност да направите един истински фокус - не илюзия, а чудо - какво бихте променили за България?
- Може би най-вече бих искал да няма войни. Това много ме натъжава. В XXI век ми се струва страшно безсмислено да загиват толкова млади хора заради нечие его или лични интереси. Харчат се огромни средства за оръжия, танкове и дронове, а тези пари биха могли да помогнат на толкова много хора, които имат нужда.
Бих искал да не се случват и всички тези неща с младите хора, за които непрекъснато чуваме. Родителите често нямат време за децата си, липсват грижа и внимание. Иска ми се хората да бъдат по-усмихнати, възпитани, щастливи и най-вече по-отговорни.
В България много говорим за правата си - “Аз имам право на това, аз имам право на онова”, но преди правата трябва да има и задължения, и отговорност. Много неща могат да се оправят просто ако се спазват правилата и законите.
Наскоро бях в Швейцария. България с Родопите според мен е дори по-красива, имаме и море, което Швейцария няма. Имаме всичко. Но там не виждаш хора да крещят по улиците, мотори и коли да профучават с огромна скорост. Още си на 20 метра от пешеходната пътека и колата вече спира. Хората са спокойни, улиците са чисти, няма фасове и боклуци. Това не става с чудо - става, когато хората спазват определени правила и разбират, че освен права имат и задължения.
Точно това постоянно казвам и аз - все чакаме държавата да направи това или онова, но първо направи нещо ти.
- Почисти пред собствената си къща. Защо винаги чакаме държавата или общината?
- Абсолютно. Наскоро играх в една много хубава комедия по българска литература и накрая се появява Бай Ганьо от отвъдното. Казва нещо такова: “Затова сте на това дередже - защото във всеки един от вас дреме частица от мен. Може да махате писатели и поети, защото не са ви удобни, но Бай Ганьо няма как да го махнете, защото той живее във вас”.
И това е жестока истина. Ако човек сам не реши да промени нещо в себе си, никой отвън не може да го накара.
- А в този ред на мисли - какво ви предадоха вашите родители, баби и дядовци? Какво от онези ценности се опитвате и вие да предадете на сина си?
- На първо място, вярата. За мен тя е много важна. Баба ми беше вярваща и мисля, че истинската вяра много помага на човек
Но говоря за чистата, вътрешната вяра, а не за показната - не просто да отидеш на празник в църквата, да запалиш свещ и да смяташ, че с това всичко е наред.
До вярата човек трябва да стигне сам. Тя трябва да е вътре в него и да го води. Важни са още отговорността и любовта. Убеден съм, че ако едно дете е обичано и обгрижвано, шансът да тръгне в погрешна посока е много по-малък.
Любовта, отговорността и грижата към един млад човек обикновено го водят към нещо добро. Това за мен са едни от най-важните добродетели, останали от онова време.
- А става ли вярата по-важна за човека с възрастта?
- Според мен или я носиш в себе си, или не. Не мисля, че тя идва непременно с възрастта. Аз съм я получил от баба ми и от майка ми и винаги съм я носил.
Бях много обгрижван и обичан от родителите си и това страшно много ми е помогнало. Майка ми и баща ми бяха зъботехници в Смолян, далеч от артистичните среди, но въпреки това подкрепиха мечтата ми да стана артист.
Можеха да кажат: “Няма да се занимаваш с такива глупости, ще станеш лекар или инженер”, както често се случва. Те обаче направиха точно обратното.
Като бях малък, ми помагаха с декорите и костюмите за моите представления. Водеха ме на театър и на цирк в София. Баща ми намери адреса на Мистер Сенко, а майка ми ме заведе да го видя на живо. Ако не бяха те, много от тези неща нямаше да ми се случат.
Подкрепата и любовта, които съм получил от родителите си, брат ми и баба ми, са едно от най-безценните неща в живота ми. И точно това човек трябва да предава нататък.
- Искам да ви попитам и за Стефан Данаилов, който е бил ваш преподавател във ВИТИЗ. Кой е най-важният урок, който сте научили от него?
- Пак стигаме до най-важните човешки неща - да бъдеш добър, отговорен, да обичаш хората около себе си и професията си.
Стефан Данаилов ни обичаше като свои деца и много се грижеше за нас. Затова всички негови класове го обожаваха. Не познавам човек, учил при него, който да каже лоша дума. По един или друг начин той е помогнал на всеки. Дори хората, които впоследствие не са станали актьори, продължават да го обичат.
Беше и много честен. Казваше ни, че това е професия и трябва да бъдеш точен, отговорен, коректен, да спазваш правилата. А за таланта имаше една дума - “дадине”. Или го имаш, или го нямаш. То ти е дадено отгоре. Можеш да завършиш 5 или 10 висши образования, но ако нямаш таланта, няма как да стане.
И беше достатъчно откровен да каже на някого: “Не се занимавай с това, не е твоето”. И това също е ценно. Но най-вече ще помня колко ни е помагал, колко ни е обичал и как се отнасяше към нас като баща.
- Излиза, че любовта и подкрепата ви съпътстват през целия ви живот.
- Абсолютно. Затова на тези години би било много несправедливо от моя страна да кажа, че съжалявам за нещо. На мен животът ми е дал с пълни шепи. Имал съм късмета да срещна много големи и ценни хора - и в личния си живот, и в професията. Ето, говорим за Стефан Данаилов, но той е само един от тях.
Много съм благодарен и щастлив от начина, по който се разви животът ми. Може би точно затова нямам и особен страх от това, което предстои.
- Турнето завършва на 16 декември в НДК. Какво сте подготвили за финала в София?
- В София ще бъдат събрани абсолютно всички участници. По време на турнето се налагаше да се сменяме - някой отсъства, друг го замества, защото сме много хора. Но за финала в НДК ще бъдем всички и спектакълът ще бъде в най-пълния си вариант.
А догодина вече се подготвя нов “Голям праз” в друг вариант.
- Има ли възраст за чудеса?
- Няма възраст. Чудо може да ти се случи винаги. Има хиляди примери за това. Човек никога не знае кога животът ще го изненада. Може да станеш на 60 или 70 години и да ти се роди внуче - и това да бъде поредното голямо чудо, на което да отдадеш цялата си любов и енергия. Така че според мен за чудесата възраст няма.
- Нашите читатели са хора с много житейски опит, повечето са над 55 години - както подсказва и името на вестника. Какво бихте искали да им кажете?
- Най-вече да са здрави. Когато човек има здраве, всичко останало може да се случи.
Иска ми се да им кажа и да не се отказват. Във всяка възраст има щастие и красота. Много е важно човек да не си казва: “Аз вече съм стар, няма да ходя никъде, няма да правя нищо”. Откажеш ли се сам, тогава наистина започваш да остаряваш.
Човек трябва винаги да намира причина да живее активно и да има нещо, което го вдъхновява. Ето например Лили Иванова - на тази възраст продължава да прави двучасови концерти и да носи огромна енергия на сцената. Това е сила на духа.
Затова бих пожелал на читателите ви именно това - да пазят духа си силен, да не се отчайват, да знаят, че още могат да направят нещо, че могат да бъдат полезни на близките си. Да се усмихват повече, да излизат, да живеят.
Цветелина ТОТЕВА
