От малка са ме учили, че няма нищо срамно в това да се извиниш, когато си сбъркал. Научих на това децата си, опитвам се да го предам и на внуците. Сега ще започна с искрено извинение към големия бразилски писател, към когото някои родни интелектуалци си позволиха пренебрежително отношение през годините.
Цял свят го чете - продал е над 50 милиона копия от книгите си, преведени на повече от 56 езика, в над 150 страни. Книгата на рекордите на “Гинес” го признава за автора, поставил автограф върху най-голям брой преводни издания на “Алхимикът” за 45 минути. Рекордът е постигнат по време на международно подписване на книги на Франкфуртския панаир на книгата през 2003 г. Уважавани медии твърдят, че негова книга е на второ място по цитиране след Библията, но у нас му пришиха етикета “писателят на манекенките” и го пратиха в графа “псевдофилософия и псевдопсихология”.
В нито едно интервю, което съм прочела, няма и намек за претенция в тази посока. Напротив - признава, че пише, за да намери отговор на въпросите, които го преследват.
“Започнах да пиша не за да убеждавам някого, да обяснявам някому какво да прави и как да го прави. Всъщност пишейки, разказвах за самия себе си”, споделя в интервю Коелю.
Не твърдя, че Коелю е велик. Не твърдя, че всеки трябва да го харесва. Просто отказвам да приема презрението като единствената интелектуално достойна реакция към популярен творец.
Бързам да кажа, че съм чела няколко негови книги и не съжалявам.
Да, не е елитарна литература, но пък докосва душата
И оставаш с усещането, че този непокорен бразилец върви крачка пред теб и казва онова, което ти самият аха да изречеш. Сякаш ти казва “Ти не си сама”. И ти подарява едно от най-важните чувства - усещането за несамотност.
И се питам защо с лека ръка обвиняваме милиони читатели в лош вкус, вместо да се запитаме какво и как този автор прави, щом толкова хора се разпознават в него?
Роденият на 24 август 1947 г. Паулу познава самотата от първо лице. Не самотата, която навява меланхолия и те кара да мечтаеш, а болезненото усещане за “сам сред свои”. Заможните му родители изпращат 7-годишния си син в йезуитско училище, където за първи път се проявява желанието му да пише книги.
Но мечтата му да стане писател не среща разбиране в семейството “Скъпи мой, баща ти е инженер. Той е разумен човек с много ясна представа за света. Сигурен ли си, че знаеш какво означава да бъдеш писател?”, недоумява майката.
Разногласията между него и семейството му постепенно се задълбочават. Приемайки неподчинението му като признак на лудост, родителите настаняват младия Паулу в частна психиатрична клиника, където преминава курс на лечение, включващо електрошокови сеанси. Не веднъж, не два пъти - на три пъти непокорният син трябва да отстоява убеждението си, че не е болен.
През цялото време той вярва, че човек не трябва да прави това, което хората очакват от него, а да следва собствените си разбирания за живота. След третия курс на лечение семейството му най-после се примирява с мисълта, че той няма да има “нормална” професия. По-късно самият Коелю оправдава постъпката на баща си и майка си
“Те не искаха да ме наранят. Просто искрено не знаеха какво да правят. Единственото им желание беше да ме спасят, а не да ме унищожат.”
На семеен съвет е решено Паулу да постъпи в юридическия факултет. Година по-късно обаче той прекъсва следването си и се присъединява към движението на любителските театри през 60-те години. Пътува из Южна Америка, Северна Африка, Мексико и Европа.
След това се връща в Бразилия и започва да пише текстове на песни за известни бразилски изпълнители.
Разногласията с родителите и времето, прекарано в психиатрична клиника, далеч не са единствените тежки изпитания в живота на “алхимика на думите”.
Пътят му е труден, но и необикновено пъстър. Коелю се присъединява към движението на хипитата, употребява наркотици, изучава произведенията на английския мистик Алистър Кроули и дори нелегално издава списание, посветено на духовността. Увлечението по окултизма го подтиква да създаде “Алтернативното общество”, което проповядва идеята: “Прави каквото искаш - това е целият закон”. Година по-късно бразилските военни прекратяват дейността на обществото и задържат всички негови участници, сред които Коелю и първата му съпруга. В крайна сметка Паулу е обявен за невменяем и освободен - миналото му в психиатричната клиника този път се оказва в негова полза
Нужно му е много време, за да преодолее страховете си и да се освободи от ужасните спомени.
Когато решава, че повече не иска да живее “както е прието”, 35-годишният Коелю тръгва на поклонническо пътуване по Камино де Компостела - около 800 км преход по светите за католиците места.
“И в някакъв момент от моите скитания по Испания аз изведнъж разбрах: или завинаги забравям онова, за което съм мечтал, или тръгвам по пътя към него сега, веднага! И тогава изгорих своите кораби, мостове и всичко, което се изгаря в такъв момент... и започнах да правя това, което трябва. Седнах да пиша първата си книга. Аз не си оставих избор. И всичко стана много просто.”
В няколко интервюта Коелю споделя, че един от най-трудните въпроси за него е този за истинската любов. Той самият се е женил четири пъти, така че със сигурност има върху какво да разсъждава.
“Любовта е такова чувство, което няма свойството да се натрупва. Новата любов не взема нищо от опита на предишната. Ние с Кристина сме женени вече много години, тя е моята четвърта жена. Надявам се, че тя ще остане с мен до края на дните ми. Това е единственото, което аз знам, че искам. Но не знам... Нищо не знам.”
И Коелю прегръща своята детска мечта, готов да плати цената - а това включва и риска да се провали или да не намери издател.
След това историята е позната: книга, втора, трета... Още втората му книга - “Алхимикът” - превзема класациите.
Ако някой е чел нещо от Коелю, най-вероятно е именно тя - книгата рекордьор и по продажби, и по броя на езиците, на които е преведена.
Аз лично предпочитам “Край река Пиедра седнах и заплаках”. Нямам обяснение защо. Мога, но не искам да споделям емоциите, които ме връхлитат, когато я разлиствам отново. Егоистично предпочитам да ги запазя за себе си - така, както може да направи всеки читател.
Да отвори непредубедено някоя от книгите на Паулу Коелю и да си позволи да бъде слаб, чувствителен, влюбен в живота. Да се потопи в реката на забравата, но да не забравя, че някой някъде има нужда от него.
И да си позволи да бъде себе си - както го прави самият Коелю
“Какво ще стане по-нататък? Аз не знам. Кой съм аз? Аз съм само един бразилски писател, който пише на португалски. Аз не съм пророк, не съм учител, не съм мастер. Аз просто правя това, което искам и съм длъжен да правя. Старая се да съм самият себе си.
Единственото, което знам, е това, че аз не мога да мълча. Аз трябва да говоря. Където и да ме канят, пред когото и да говоря, аз ще продължавам да се боря за търпимост.”
Мариана ДОБРЕВА
