Има нещо, което ме “родее” с оперната дива. Свързва ни общо начало - моето житейско и нейното професионално. Което означава, че я обичам цял живот... И в онези години, когато слушах само естрада, не превключвах станцията на радиото, щом запееше тя. Защото не просто пееше - хващаше ме за ръка и ме повеждаше в нейния приказен свят.
Когато Райна Кабаиванска се появява на сцената, настава една особена, плътна тишина, която предхожда нещо голямо. Достатъчно е едно движение на ръката, за да стане ясно, че пред очите ни не се играе роля, а се живее съдба.
Кабаиванска не е типичната оперна “звезда”. Тя сякаш винаги е била обгърната от самота, от работа, от безкрайно търсене на съвършенство.
Голямата певица е родена в Бургас на 15 декември 1934 г., но израства в София. Нищо в детството й не подсказва, че ще стане легенда. В къщата им се говори за книги и музика, но без особени претенции. Майка й пее, баща й обича операта - чудно ли е тогава, че малката прави първите си стъпки към музиката съвсем естествено. Учителите й разказват, че още на 12 години тя успява да долови нюансите на мелодия, които убягват на възрастните. Това не е въпрос само на талант, а на умение да “чуваш” света около себе си. Като ученичка бъдещата звезда свири на пиано и пее в хор “Бодра смяна“
И съвсем естествено попада в Консерваторията. Това са годините, в които хората са гладни за култура, за духовност. Кабаиванска не разбира напълно италианските арии, които пее, но ги чувства с кожата си. Уроците са не само за техника, но и за дисциплина, за търпение, за това как да се раздаваш на сцената, без да губиш себе си. Именно в този период се формира характерът на бъдещата звезда, който й позволява по-късно да издържи на задъхания ритъм на световните сцени.
Тя успява да култивира в себе си едно изключително ценно качество - способността да остане човечна и близка дори когато сцената я поставя в позицията на примадона. Всяка сутрин - упражнения. Всяка вечер - партитури. И между тях - мечтата за големите сцени, за възможността да учи при големите майстори.
Завършването на Консерваторията носи и първото професионално разочарование на талантливата певица.
Назначена е в Софийската опера като... хористка
Огорчението играе ролята на катализатор за вземане на важно решение - Кабаиванска осъзнава, че пътят към Италия не е просто идея, каприз, а необходимост.
През 1958 г. печели стипендия за специализация в Рим. На гарата, преди да тръгне, баща й я прегръща и й казва: “Ако не се върнеш, поне да има защо”.
Когато пристига в Италия с “Ориент експрес” и четири куфара, малцина вярват, че момичето от София може да се нареди до великите. Но тя прави това, което българите умеят в най-добрите си мигове - превръща упоритостта в изкуство.
Не знаех нито дума италиански, но знаех нотите по-добре от молитва, ще каже по-късно Кабаиванска. Първите стъпки извън България са плахи, но решителни. Попада в съвсем различен свят - строг, дисциплиниран, изпълнен с очаквания, но и с възможности. Тя осъзнава, че ще трябва да се адаптира, да учи нови езици, да се запознае с различна култура, да усвои правилата на живот в чуждата страна.
В първите месеци спи в малки стаички с пиано, яде хляб и ябълки, записва се в “Санта Чечилия” и учи до изнемога. След като я чува, младият диригент Франко Ферара й казва: “Тази българка има глас, който мирише на болка. Такива гласове Италия помни”.
Разказват, че при първите й репетиции с Херберт фон Караян диригентът спрял оркестъра, свалил очилата си и казал тихо: “Signora, вие не пеете - вие разказвате живота”. Постепенно бъдещата звезда осъзнава, че сцената не е просто място за изява, а лаборатория за дисциплина и концентрация. Всеки урок, всяка репетиция е изпитание. В Миланската “Ла Скала” Райна Кабаиванска намира своя втори дом.
“Когато вляза в театъра, се чувствам по-добре. Там е моят свят”, споделя тя в интервю, като подчертава колко важна за нея е сцената, където може да се изяви и да се усъвършенства. И никога през дългата си кариера не си позволява да бъде просто “глас” на сцената, а остава личност, която контактува, наблюдава и реагира.
Постепенно идват и първите договори, първите ангажименти - Милано, Торино. Неапол.
Дебютът й в “Ла Скала” е през 1962 г. в “Тоска”. Публиката е безмилостна, а колегите - ветерани. Тя излиза на сцената без следа от притеснение. Поема въздух и започва: “Mario!”. Залата замръзва. След последния акорд настъпва секунда тишина - онази най-ценна тишина преди бурята от аплодисменти. Тогава всички разбират - родила се е звезда.
От този момент Райна Кабаиванска вече не принадлежи само на България
Тя принадлежи на света. Животът й се превръща във въртележка от летища, хотели, костюми, репетиции и вечери, в които самотата звучи по-силно от аплодисментите. Обожава сцената, но истинският й дом е един куфар с ноти и снимка на родителите й, която винаги стои на нощното й шкафче.
През 60-те и 70-те години операта все още е религия, а певците - богове. Публиката разпознава гласа на Кабаиванска, критиците са влюбени в нея, а директорите на театрите се карат кой да я има в афиша си. Навсякъде българката оставя едно и също впечатление - на жена, която не просто пее, а живее всяка дума.
Емблематични са срещите на голямата певица с утвърдените богове на музикалния Олимп. С великата Мария Калас не са приятелки, но между тях има уважение. Когато се срещат за първи път, Калас я поглежда и с пронизваща усмивка казва:
Вие сте от България, нали? Там има силни жени
Репетициите с Караян са съревнование по взискателност. Великият диригент казва: “Райна, тук трябва да умреш по-бавно”. “Маестро, аз вече умирам”, промълвява тя.
С великия Павароти са не само перфектен дует, но и много добри приятели. И когато прочутият тенор създава конкурса си за млади певци, я кани за жури и ментор. “Кабаиванска не преподава пеене. Тя преподава достойнство”, казва Павароти.
Въпреки статута си на звезда, Райна Кабаиванска никога не е падала в плен на славата. Докато други носят бижута и се движат с охрана, тя пристига на репетиции сама, с тъмни очила и чанта, в която винаги има ябълка и книга. Никога не закъснява, никога не повишава тон. Говори тихо, като човек, който няма нужда да доказва нищо.
Легендите са за учебниците. Аз съм просто човек, който работи, казва в интервю маестрата и няма как да не се възхитим на скромността й.
През 80-те години Кабаиванска се установява в Модена, където ще прекара по-голямата част от живота си. Това е градът на Павароти, на доброто вино и на старите катедрали. И животът й се подрежда като партитура: сутрин упражнения, следобед уроци, вечер - тишина и книги.
С времето започва да преподава в Академията “Киджана” в Сиена и в Нов български университет. От учениците си иска “Да не се лъжат, че сцената е място за тщеславие. Сцената е олтар”.
В личния живот на голямата певица няма скандали. Никога не е била героиня на жълтите вестници. Винаги е държала семейството си далеч от светлината на прожекторите. След смъртта на съпруга си започва да пише писма до него - не за да ги праща, а за да не мълчи. “Няма по-голямо изпитание от това да пееш след тишината на един човек, когото си обичал”, признава маестрата в интервю.
Когато я питат защо не се е върнала окончателно в България, Кабаиванска отговаря просто: “Аз никога не съм си тръгвала”. И казва, че България винаги е в гласа й, в начина, по който изговаря думите, в дисциплината, която носи. Но знае, че
талантът има нужда от въздух, а въздухът често се намира далеч от дома
В навечерието на 91-вата си годишнина Кабаиванска изглежда почти непроменена - стройна, одухотворена. “Не вярвам в младостта като възраст, вярвам в младостта като смелост”, казва тя. И не мисли за миналото, защото “то още не е свършило”.
Както винаги тихо, без фанфари, голямата певица се завръща в България - обикновено за майсторските си класове. Студентите я гледат с почитание, а тя ги напътства с онази мека строгост, присъща повече на майка, отколкото на звезда. Дори когато е строга, Кабаиванска не наранява - тя просто поставя летвата там, където трябва да бъде. И често казва
Пеенето е състояние на душата, не на гърлото
В нейните класове не се говори за слава. Говори се за работа. И винаги казва едно и също: “Изкуството не е украса на живота. То е самият живот”.
Райна Кабаиванска е обичана по целия свят, но остава българка в сърцето си, човек, който носи своята идентичност и топлота където и да отиде. Контрастът между родината и чужбината, между топлината на малкия свят и строгата дисциплина на големите сцени се превръща в основната линия на живота й. Именно това я прави не само легенда на оперното изкуство, но и пример за човечност, ангажираност и достойнство.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
