Имам чувството, че познавам Андрей и прекрасното му семейство цял живот. Наскоро празнувахме 56-годишнина на техния брачен живот. Не е за вярване - с Наталия са заедно от училищната скамейка! Ние побеляхме, децата ни пораснаха, сега внуците ни радват... какво ли не преживяхме заедно. Прехода, раждането и убийството на един уникален по рода си театър, срещи, раздели... Неговият, истинският театър “Възраждане” даде трибуна на най-големите творци на съвременна България в смутните времена на голямата Промяна. Само това да беше направил за културата ни - поклон и шапки долу!
- Андрей, какво все още “режисира” решенията ти днес?
- Съдбата! Тя е, която изпълва живота ни със събития, понякога очаквани, по-често изненадващи, но много е важно да не ни оставя да спрем движението си.
- Днешният театър е място за утеха или за неудобни въпроси?
- Каква утеха в тия времена? Когато оцеляването е най-сериозният проблем на един народ, не само че не може, не бива да е утешаван. В общественото пространство най-често се занимават с “потребителската кошница”. Сигурно е важна, но когато стане “най”, нещата с тая личност-народ не са наред. И това е големият въпрос на днешния ден. Най-живото и най-директно изкуство - театърът, е длъжно да бъде вълнуваща дискусия за духовния свят на отделния човек и на обществото.
- Има ли тема, която те преследва и настоява да бъде поставена на сцена?
- “Съвремието”! Сложна като цветове и безкрайна като мащаби тема. Съвремието ни е сложна плетеница от вечни истини и измамни стойности. Общественият взрив се редува с разочарование и апатия. Отделната личност в един момент е възторжена от чувството за свобода, а после разбира измамата и унижението да бъде ограбвана и манипулирана.
- Може ли театърът да бъде морален коректив?
- Има смисъл да се прави театър само ако между сцената и залата има силна връзка, емоционална, смислена дискусия.
- Какво те провокира да започнеш да пишеш пиеси?
- В мен живеят двама души. И когато режисьорът поиска да каже нещо от сцената, а не го вижда другаде, драматургът сяда и пише. Нищо сложно.
- Какъв щеше да бъдеш, ако не беше станал режисьор и драматург?
- Актьор. Това е най-щастливото изкуство в театъра. Завесата се вдига, драматурга отдавна го няма, режисьорът не може да се обади, дори директорът на театъра няма значение. Актьорът и публиката - това е голямата истина за театъра. Играя на сцената от дете. Бях на девет години, когато проф. Кръстю Мирски ме избра да играя ролята на най-големия син в “Нора” на Ибсен. След шейсет и пет години, на същата сцена пак беше поставена “Нора”, а за най-голямото дете на Нора беше избран моят внук Лука.
- Как управляваш творческите си амбиции в условията на финансови ограничения?
- Успявам сам да финансирам някои мои проекти. В това не лесно прехвърляне на финанси от материалната сфера в изкуството съществена роля има семейството ми. Силното присъствие на голямата майка на семейството - Наталия, наложи съчетаването на най-обикновените житейски преживявания с нещо духовно. Не става дума за нещо изключително, а за общуване с два пръста над битовото. Преди години и двамата останахме без работа, без доходи, с три деца
Хвърлихме се в частната инициатива, за да се изхранваме. А още в началото издадохме стихосбирките на големите български поети Недялко Йорданов и Стефан Цанев.
- Какво е мястото на театъра в прехода от социализъм към демокрация в България през призмата на историята на твоята рожба театър “Възраждане”?
- Театърът винаги е бил най-силно опънатата струна на обществения живот. Едно от първите неща, които прави всяка промяна - революция, преврат, еволюционен скок, - е смяната на репертоара на театрите. Така стана и в нашия преход. Идеологическите схеми изчезнаха, нахлуха теми и форми, потискани до този момент. Но качествена промяна не се получи.
- Как се роди идеята за Студиен литературен театър “Възраждане” в началото на 90‑те?
- Идеята датираше от студентските ми години. Ставаше дума за театър, който да създава спектакли не на основата на драматургия, а на поезия, проза, писма, документи.
В създаването на такъв театър имаше доза експеримент
Спектакълът “Девойката, която ми постла легло” по стихове на Робърт Бърнс се игра в цялата страна, гостувахме във Франция, където определиха играта на актьорите като “кристална”. След толкова години се обръщам назад и съм убеден, че си е струвало.
Голямото семейство
- Как се формира културната памет в обществото?
- Само не и с принуда и сочене с пръст. Човекът на изкуството има един основен закон - да бъде искрен. Може да си традиционалист, абсурдист, авангардист, експериментатор или Господ знае какъв, но изкуството ти трябва да е родено вътре в теб и тогава всеки ще го разбере. Винаги съм държал представленията ми да пътуват, да се играят из страната. Най-голямото удовлетворение е, когато реакциите на публиката са ако не еднакви, то поне близки и в столицата, и в най-малкия град.
- Какво се губи, когато се подменят историческите факти или ценности?
- Губи се най-важното за един народ - истината. Темата е много обширна, сложна и в голяма степен субективна. Да вземем например петте хиляди жени, деца, цивилни граждани на България, загинали от бомбардировките през Втората световна война. Те нямат дори паметник, никой не ги почита на дата или място. Затова пък има паметник на летците, хвърлили смъртоносните бомби. Никой не споменава кой присъедини България към най-зловещата идеология и практика - фашизма, обявявайки война на демократичния свят?
Пълна забрава за жертвите и мълчалива прошка за тези, които предизвикаха мъченичеството им
И това се прави не поради липса на факти, а просто защото е необходимо на силните на деня.
- Какво можем да научим от миналото, когато наблюдаваме явления на подмяна или забрава на културни ценности?
- Смяната на обществения строй е логична и неизбежна. Не беше възможно да продължи да съществува общество, което подчинява личността на една идеология, когато липсва конкуренция в икономиката и многообразие на идеите. Изкуството обаче е върхът на духовния живот на човечеството и сме длъжни не само да го ползваме, но и да отдаваме нужното признание на можещите
Преди години общината във Варна например закупи и предостави цигулка “Страдивариус” на големия Минчо Минчев, изпрати 15 млади актьори в чужбина да гледат театър, да трупат опит и вдъхновение. В отношението към изкуството се съдържа не само най-високата духовност от живота. То има значението и на национално самочувствие и национална памет.
- В какви области на съвременното общество виждаш подобни процеси?
- Предпочитам да говоря за театъра. Там нещата са ми пределно познати. Запазването на българската актьорска школа е едно много ценно явление. Ако има нещо, което да ми липсва, то е свързано с драматургията. Обществото се тресе от конфликти, мястото на България в Европа и света не може да ни оставя спокойни, екранът и пресата бъкат от образи, от видими и подмолни конфликти, човешки неволи търсят своите решения... И всичко това убягва на пишещите за театър и в репертоара го заместват с чужди интимни теми или неразгадаеми разсъждения.
- Какво дава на един творец, създател на колективно изкуство, общуването с партньорите?
- Може би защото съм играл на сцената, обичам актьорите си. Но характери различни, понякога и тонът може да е по-висок, и общуването да е проблемно. Но както казват старите аркашки - “Вдигне ли се пердето, никой не те пита какво сте си приказвали на репетициите”. Работил съм със стотици актьори, всички заслужават моето уважение и имат място в спомените ми
- Какво творческо предизвикателство би приел вън от театъра?
- Като си помисля, в целия ми живот предизвикателствата сами ме намират. Наскоро композиторът Стефан Димитров поиска да адаптирам един мой текст на песен за негов проект. Според мен текстът на песента “Приятелю” не е особено мащабен или сложен. Но Стефан затвърди името си не само на композитор, а и на мениджър с тънък усет за хитова музика. Покани друго име от поп музиката - Стефан Диомов. Организираха екип, заснеха клип и сега за два-три месеца песента има над 110 000 гледания
Самият аз от време на време си я пускам и се чудя - наистина ли съм написал този текст.
- Как успя да оцелееш като творец и като многодетен баща в условията на “първоначалното натрупване”?
- Семейството! Може да не е целият смисъл на живота ми, но то осмисля всички останали смисли, към които съм се стремил. Може би защото времето реши да постави изпитания пред семейството ни, някои от тях доста тежки и съдбовни, но хармонията, в която живяхме с Наталия и нашите синове, дъщеря, снахи, зет и внуци, се оказа най-голямото богатство. И не си представяй някаква идилия. Има и смях, и сълзи, и прегръдки, и прескачащи искри, победи и поражения, има всичко, всичко. Точно затова го наричам Големия смисъл.
- Какво ще пожелаеш на читателите на нашия вестник?
- Пожелавам им да осъзнаят, че след 55 започва животът. До там са битки, страсти, колебания и неизвестности. И когато целият свят ти е ясен, когато хората не могат с нищо да те изненадат, когато най-голямата ти грижа е да се радваш на преживяното, тихо да погледнеш в огледалото и да си кажеш - Я, че аз съм бил щастлив.
- Благодаря от името на читателите и на екипа на в. “Над 55”.
Мариана ДОБРЕВА
