Оказва се, че е възможно в България големи таланти да общуват, да се подкрепят, изповядвайки сходни естетически възгледи, да творят с рядко срещана продуктивност, конкурирайки се, без да се мразят и ненавиждат публично.
Това е още по-изненадващо и необичайно за Кирил Христов, познат добре с избухливия си характер и амбицията да се наложи като литературен първенец у нас, критикувайки и нападайки своите опоненти. Но спрямо Вазов той е изненадващо хрисим! Никога не си позволява открита нападка срещу него, нито веднъж не го охулва в печата.
А как е мечтал да има неговата слава на национално признат поет!
В случая наблюдаваме любопитен психологически феномен, който условно бих нарекъл “укротяване на гнева и амбицията”. Кирил Христов осъзнава, че малка България е тясна за втори Вазов, и с неохота приема ролята да бъде в обкръжението му, внимателно да следи творческото му развитие, да пише положителни рецензии (за “Пъстър свят”, 1902, “Службогонци”, 1903, “Песни за Македония”, 1916, “Люлека ми замириса”, 1920) и да чака дивиденти от всенародния любимец.
Запознанството им датира от 1897 г., когато с “Песни и въздишки” (1896) и “Трепети” (1897) Кирил Христов е най-нашумелият млад поет, търсен, четен и обичан от българските тийнейджъри, докато Вазов е просветен министър в кабинета на Константин Стоилов. Логично е управникът да покани на раздумка младия талант в министерството. Притесненият Кирил Христов се ръкува с министъра, обсипвайки го с комплименти за творчеството му, след което Вазов го застрелва от упор с въпроса: ”Котка ли ви д-р Кръстев, котка ли ви?”.
Веднага Кирил Христов разбира, че винаги трябва да е нащрек при срещите си с литературното величие на България, да лавира между враждуващите корифеи Вазов и д-р Кръстев, имащ заслуга за неговата популяризация, осъзнавайки обаче, че следва да направи плавен преход от кръга “Мисъл”, където се е наложил към 1901 г., към кръга “Вазов”, в който влиза през 1903 г.
Истината е, че двамата с Вазов се ценят взаимно,
имайки съзнанието за значимостта на създаденото от тях. Христов е поласкан от ласкавите Вазови думи за неговите стихове, стимул за бъдещото му творческо развитие. И затова е логичен завоят през 1903 г., когато той издава своя първи corpus magnum “Избрани стихотворения”, предговорът да бъде дело именно на Вазов.
В бъдеще Кирил Христов ще се съизмерва неизменно с именития си колега, изпадайки понякога и в конфузни ситуации.
... След като стамболовисткото правителство отпуска персонална пенсия на Вазов, независимо че той е отявлен противник като член на Народната партия, Кирил Христов, не криещ симпатиите си към народните либерали, също подава молба за пенсия.
Щом може за Вазов, защо да няма и за него?!
Моторът на кабинета, вътрешният министър Димитър Петков, издействал Вазовата пенсия, вика при себе си просветния министър Иван Шишманов и му нарежда: “Абе, при мен е постъпила една молба за пенсия от Кирил Христов, пък като гледам, той няма и трийсет години. Вземи го при себе си, дай му някаква служба и не го закачай!”.
Притесненият Шишманов признава, че Христов е негов подчинен, след което, изчервен, изслушва гневната закана на колегата си - “Тогава този келеш белята си ли търси?”.
Гробът на Вазов е място за поклонение на българската интелигенция, а Кирил Христов тук произнася слово
Вазов и Кирил Христов си остават съперници и конкуренти за читателското внимание и по време на войните.
Независимо че Георги Бакалов нарича периода 1912 - 1918 г. ”мъртва ивица в българската литература”, се оказва, че
двамата са много популярни и плодовити във военните години,
издавайки сбирки, харесвани и обичани от четящата аудитория у нас.
За Балканската война Кирил Христов изпреварва литературния си ментор - “На нож!” излиза през 1913 г., докато отговорът на Вазов с “Под гърма на победите” се появява на следващата 1914 г., докато през Първата световна война и двамата са изключително известни със стихосбирките си, излезли през 1916 г. - “Победни песни” и “Песни за Македония”.
За Вазовия сборник Кирил Христов пише и адмиративна рецензия - “Войнът на българското слово”.
В тези години на неподправен патриотизъм и екзалтация от победите на българското оръжие Христов стига и до шовинистични крайности спрямо бившия съюзник - разбойник Сърбия, пишейки дори ода за кайзерова Германия - “Германия” (1915), докато Вазов спира до елегията за починалата царица Елеонора (1917) и детската класика “Аз съм българче” (1918).
И за двамата трагедията след пробива на съглашенците при Добро поле на 15 септември 1918 г. и крахът на националния ни идеал е травматичен шок.
В своя дневник “Време и съвременници” Кирил Христов свидетелства, че през страшните дни от края на 1918 г. Вазов се притеснява от евентуални репресии от окупационните власти за своето военно творчество, страх, който впоследствие се оказва напразен...
Като чиновник в просветното министерство
Кирил Христов активно участва в подготовката и провеждането на 50-годишния творчески юбилей на Вазов,
пише възторжен отзив за стихосбирката му “Люлека ми замириса” (1920), издава биографичен очерк за Иван Вазов (1920), а в дневника си хроникира с ирония и сарказъм цялата дандания по честването - от посещението на цар Борис III в дома на поета, където на монархическите приветствия Вазов отговаря с пресипнал и треперещ от вълнение глас, през празничната атмосфера в Народния театър на 24 октомври 1920 г., безкрайните софри и тостове, до епилога в Пловдив, съвпаднал с окончателното предаване на Западните покрайнини на Югославия...
Чел съм тези страници от “Време и съвременници”, смеейки се през сълзи.
Наистина не е нужно да се гледа тогавашната кинохроника или да се следят помпозните дитирамби по вестниците.
Кирил Христов пресъздава скрупульозно и цветисто цялата налудничава еуфория като тв риалити формат и четящият има усещането, че с машина на времето попада на поразяващо със своята неподправена автентичност шоу от ранга на “Биг брадър” и “България търси талант”.
На моменти цялото показно внимание и любов към поета, демонстрирано основно от просветния министър Стоян Омарчевски, идва в повече на Кирил Христов.
Честолюбивият творец се вглежда в еснафския очилат профил на юбиляря и с тайна жлъч записва в дневника си - “Айваз, айваз си ти, а не Вазов!”, но публично следва патриарха, издава му биографията и
дори произнася слово на пресния му гроб
в центъра на столицата на 28 септември 1921 г., забелязвайки с пословичното си любопитство активната намеса на Атина Болярска, която въпреки съпротивата на Вазовите роднини, като бивша съпруга, оглавява траурното шествие.
Кирил Христов не подлага на преоценка мнението си за нашия литературен патриарх до края на живота си.
Уважението към Вазовото дело надделява над егоистичните му желания, включително и след осуетяване на юбилея му, планиран за 16 май 1921 г., след грубата намеса на френския генерал Дьо Фурту, като той запазва пиетет към творческото дело на патриарха ни до последния си дъх на 7 ноември 1944 г.
Борислав ГЪРДЕВ
