Топлото приемане на материала за Барбара Брилска ме окуражи да продължа в тази посока. Така де - докато Западът си имаше прекрасния, но странно ориентиран Ричард Чембърлейн, ние открихме, припознахме и обикнахме един поляк. Млад, красив, леко дистанциран, но затова пък още по-желан.
И не е изненада за никого, че след толкова години той все още присъства в паметта на хората от средното и по-възрастното население.
Ян Енглерт - името му е трудно за произнасяне, но лицето му - или по-точно един негов образ, се помни десетилетия, отец Ередия от “Осъдени души”. Както се казва - кое момиче не е въздишало по него? Коя жена не се е гневяла на неотстъпчивата му и фанатична вяра? Кой не е размивал поне за миг границата между художествена измислица и реалност? Може би времето беше такова, но излизайки на голям екран, незабравимият роман на Димитър Димов заживя свой живот.
А полският актьор с трудното име стана част от нашата култура, от нашата история, от нашето ежедневие. Защото птичето на щастието беше кацнало на рамото му и невероятният Въло Радев му беше поверил роля, която не просто се гледа, а се запомня. И може би затова самият Енглерт говори за нея без самочувствие, почти с дистанция, като за нещо, което му се е случило, а не което е направил.
Историята започва не с триумф, а със случайност
Не е много известно, че Въло Радев има сериозни проблеми при комплектоването на актьорския състав. След пропадането на първоначалната идея - Омар Шариф и Жаклин Бисе в главните роли, режисьорът вади “вариант Б” - полската актриса Ядвига Янковска-Чешлак. Нов проблем - тя отказва проби с актьори, които не са поляци. И така се появява Ян, който е поканен за ролята на американеца, но се налага да подава реплики на полската актриса. Петнайсет минути по-късно му предлагат ролята на отец Ередия.
Той отказва. После приема. Не от вътрешна убеденост, а защото има нужда от пари. Междувременно поради същата причина Ядвига Янковска-Чешлак се оттегля, след като получава по-примамливо предложение. И тогава изгрява звездата на Едит Салай - дамата, която се разписва само веднъж в аналите на седмото изкуство: като Фани Хорн. Ян Енглерт приема философски нещата и изиграва ролята, която ще му донесе единствената международна награда в кариерата.
“Най-кратката дефиниция на щастието в професията, която упражнявам, е да се окажеш в правилното време на правилното място и в правилната компания”, ще каже години по-късно актьорът.
И това не е поза, а по-скоро разбиране за занаята - че той не е само талант, а и стечение на обстоятелства, които трябва да разпознаеш навреме.
Филмът се оказва точно това голямо, дълго, почти необяснимо стечение на обстоятелствата. Години по-късно, в казиното в Монте Карло, управителка на заведение го посочва и казва: “Аз ви познавам, вие сте български актьор”. Енглерт разказва тази история с усмивка, но в нея има нещо съществено - актьорът може да принадлежи на повече от една култура. Понякога дори без да го търси. И прави едно важно уточнение:
Ползвам не мои, а общи постижения - постиженията на българското кино
Той не присвоява успеха, а го връща там, откъдето е дошъл.
В биографията на Ян Енглерт има над сто роли, десетилетия на сцена, преподаване, режисура, директорски пост в Народния театър във Варшава. Но той рядко говори за това като за натрупване, а по-скоро като за процес.
Информацията за житието-битието на актьора не е много богата, но нямам за цел да разнищвам биографията му. Все пак ще спомена, че е роден на 11 май 1943 г. във Варшава.
Началото на артистичната му кариера може да бъде определено като “случайно“
На 13 г. играе в “Канал” на Анджей Вайда. След половин век същият режисьор го кани в “Катин”. Когато Енглерт пита защо, отговорът е кратък: “Вашите колеги си мислят, че живеят, а вие живеете”. Това изречение сякаш бележи цялата му кариера.
В разговорите си Енглерт често измества фокуса - от себе си към смисъла на това, което прави. “Ние актьорите сме преводачи на истории”, казва той, цитирайки мисъл, която приписва на Мерил Стрийп, но очевидно припознава като своя. Това “превеждане” не е просто интерпретация. То е опит за посредничество - между тек-ста и зрителя, между въпроса и отговора, между човека и нещо по-голямо от него.
Затова и театърът за него не е място на показност, а на диалог
И не толкова какво се казва от сцената, а какво се връща от публиката. “Не това, което изпращаме, а това, което се връща към нас - това е мярката”, казва Енглерт. В този смисъл той стои малко встрани от днешното разбиране за популярност, дори открито го отхвърля.
“Популярността има къси крачета. Особено днес, когато е достатъчно да повърнеш ефектно в интернет и вече си звезда.” Грубо, но искрено. Това не е просто ирония, а е позиция.
Енглерт е от малкото актьори, които съзнателно отказват да участват в реклами. Получавал е предложения, които биха му осигурили комфортен живот, но отказва. Този отказ не е поза на аскетизъм. По-скоро е опит да се запази мярката - между професия и пазар, между работа и компромис.
Нарича себе си Дон Кихот, който не съжалява за битката с вятърните мелници
В едно интервю го питат каква е най-важната му битка днес. “Битката с вятърните мелници”, отговаря той. Отговорът е ироничен, но не е лек. Усещаме, че това е отговор на човек, който не спира да се съпротивлява - не срещу конкретен враг, а срещу размиването на смисъла.
Защото Енглерт има особено отношение към свободата. “Безграничната свобода е анархия. Но свобода с граници е робство”, казва той и не решава този парадокс, а го оставя отворен. За него отговорът не е в системата, а в човека - в неговите вътрешни критерии. Учудващо ли е, че актьорът следва един критерий, който не се налага, не се доказва: “Имам само един критерий - етичният”. И той го следва - понякога и с цената на пропуснати възможности.
Ян Енглерт се ражда във време на война, живее в епохата на разделението на света по оста “изток-запад”, когато търпеливо чакахме писма със седмици, и в третата третина от земния си път трябва да свикне, че всичко е на един “клик” разстояние. И той не приема промените безкритично.
Престанахме да разговаряме, само се информираме, казва той и така лаконично обобщава цяла една епоха. За него интернет не е враг, а удобство, което има цена - повърхностност, загуба на дълбочина, изчезване на истинския диалог. И въпреки това не звучи като човек, който отрича новото. По-скоро като човек, който се опитва да го разбере, без да се изгуби в него. И който се опитва да брани националната култура с всички сили. Чета интервютата му и не мога да не се възхитя на ентусиазма, с който търси своето място и това на връстниците си в днешния объркан свят, убеден, че колкото повече светът се глобализира, толкова повече хората ще търсят корените си
Не като идеология, а като нужда. Защото за него разликата между патриотизъм и национализъм е проста и ясна. Едното е свързано с паметта и принадлежността. Другото - с противопоставянето.
Може би затова връзката на Ян Енглерт с България не звучи като епизод, а като продължение. Той не я превръща в мит, не я украсява. Просто я признава като част от собствения си път. От филма, от хората, от времето, в което е работил тук. Дали пък точно в това не е причината да бъде разпознаван - дори десетилетия по-късно - на улицата, от хора, които не са го виждали никога на живо.
И ако трябва да се търси най-точното определение за Ян Енглерт, то вероятно не е “голям актьор”. По-скоро човек, който не се съгласява да бъде само това. Човек, който - както е казал Вайда - не просто играе живота. А го живее.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
