Потресе ме новината, дошла от Младежкия театър - отишла си е актрисата Живка Ганчева. Дни преди това разговаряхме с нея по телефона, изпратих й от столицата таблетки за подкрепа на костната система. “Дръж се, Жужка!”, казах й тогава. “Държа се, сестра ми се грижи за мен като за малко дете. Тя е прекрасен лекар. Ела ми на гости в Хасково”, каза Жужка.
Така и не сколасах да ида до южния град, там чудото на България и на света Аспарух Лешников приютявал през годините много таланти. Припомних си последната ни среща с Жужка в Младежкия театър, където тя игра в “Тартюф” на Молиер.
Мъничка, ведра, с един такъв дълбок и красив глас!
Играеше трудната роля на Краля. Публиката бурно я аплодира, а след представлението Жужка си тръгна с цветя. Надписа ми и снимката, чийто автограф публикуваме: На Илиана, 2003-та.
Било е отдавна, а не мога да я забравя! Първата й сценична роля е в спектакъла “Унижените и оскърбените” по Фьодор Достоевски с режисьор Вили Цанков през 1961-ва. А последната й поява на сцената бе в “Аз, Фойербах” от Танкред Дорст, режисирана от Владимир Люцканов, през 2019-а.
Шест десетилетия Живка Ганчева посвети на театъра. Бе една от най-разпознаваемите фигури в Младежкия. .“Жужа, както всички я наричаха, бе артистична стихия на сцената, независимо каква роля играеше”, посочват от институцията. Сред запомнящите се спектакли с нейно участие са “С коня ход напред или почти комедия”, “Сезонът на големите дъждове”, “Пътешествие в джунглите”, “Приключение на тавана”, “Лют звяр”, “Умник над умници, юнак над юнаци”, “Страхотни момчета”.
Жужка е ученичка на Апостол Карамитев
Когато кандидатства във ВИТИЗ, трябва да се бори с 1700 мераклии. Успява, класира се първа. Отличничка е, затова още в първи курс попада в Младежкия. Режисьорите си дават сметка, че името й ще донесе на трупата големи дивиденти. Лъчезарното излъчване превръща Жужа в любимка на публиката. Когато изиграва Малкия принц, голямата Таня Масалитинова й признава, че от вълнение не е могла да заспи до 4 часа сутринта. Жужа трупа роля след роля.
Ето какво ми каза Жужка в последния ни разговор:
- Жужка, държиш ли се? Гледат ли те добре?
- Сестра ми трепери над мен. Доктор Павлова е най-добрата сестра на света. Без нея съм загубена. Знаеш, не съм млада, а и физиката ми е много нестабилна. Твоите хапчета ми подействаха добре. Купуваме същите от аптеката. Краката не ме държат, но духът ми е бодър. Хората уважават сестра ми, ценят я. Тя, милата, цял живот помага на пациентите си, сега - и на мен.
- Имала си хубаво семейство с грижовни родители. Раждаш се мъничка. Те не се ли постараха да ти осигурят лечение, та да пораснеш?
- О, мама и татко направиха чудеса за мен. Какви ли не доктори ме преглеждаха, но моят ръст си е увреден по рождение. Не можах да порасна повече от метър и 30. Татко е от Стара Загора, останал кръгъл сирак още малък. С мама много се обичаха. Обръщаше ми внимание, като се прибере от работа, разпитва как е минал денят ми. Свиреше хубаво на китара. Музикален ни беше родът.
Прадядо идваше с една малка цигулка и свиреше
Така от малка заобичах класическата музика. Любимият ми композитор е Чайковски. Бях много любознателна, на тавана в бащината къща намерих грамофонни плочи и стар грамофон. Слушахме музика. Мама пееше стари градски песни. Заедно с двете й сестри - монтажистката Блага Малева и операторката Пенка Божкова, ходеха на кино, водеха и нас, децата. Преместихме се в Кърджали. Там ме записаха в детска театрална школа. Театърът в града бе току-що открит. Водеха ни там на спектакли. Мама не беше много склонна да посещавам школата, ама впоследствие се съгласи. Преподавателят в школата ме хвалеше. Той убеди родителите ми, че съм надарена и трябва да се занимавам с театър.
- Мечтаеше за сцената, нали?
- Въпроси от рода на “Каква искаш да станеш?” ме плашеха. Притеснявах се заради ръста ми. Страх ме беше да не ми се подиграват връстниците. Честно казано, всички се държаха добре с мен.
Е, добрият ми ангел, Апостол Карамитев, се яви в живота ми
Влязох в неговия клас. Той, несравнимият, ме наричаше “Слънчице”. Прекрасни студентски години имах.
- Продължителна е кариерата ти в театъра. Но и в киното те забелязаха?
- Славно време беше! Телефонът звъни в късна доба. Познавам гласа на Пламен Масларов. Поздравява ме и пита: “Жужи, нали караш кола?”. Отговарям, че повече от колело и летни кънки не съм карала. “Няма значение! Ще се наложи да се научиш!”, отсича той. Избрал ме за роля в негов филм. В първия момент помислих, че си прави майтапи. Но отидох да се видим. Събрали се колеги, пийнали, весело им е! Режисьорът настоява и настоява да се науча да карам кола.
Съветва ме да потърся помощта на сестра ми. На мой ред му отговарям, че сестра ми си има друга работа - тя е дипломиран медик, доктор Павлова. Но отърваване няма. Васа Ганчева също е там, при колегите. Заповядва ми: “Ей, сестра Ганчева, аз не мога да управлявам вертолет, обаче ще ми се наложи. Нали знаеш, ние, сестрите Ганчеви, никога не се предаваме”, казва Васа. Набързо ми разказват сценария. Васа е лелята на героя, в чиято кожа влиза Кръстю Лафазанов. Дамата идва от чужбина с вертолет. Нужна й е кола в комплект с шофьор. Този шофьор ще бъде и бодигард. Ох, умирам си от смях. Аз - шофьор и бодигард!
- И какво стана после?
- Приех хвърлената ръкавица, без да му мисля много.
Авантюрата си струваше само заради удоволствието да бъда в компанията на талантливите ми колеги
Във филма наистина шофирах кола, при това - с една ръка. Автомобилът беше “Крайслер”, с автоматични скорости. Карах по пистите на летището в Божурище, където трафик нямаше. Бях облечена в синьо костюмче със златни копчета. Носех бели ръкавици и маркови тъмни очила. Добре платен личен шофьор на важна персона. Чакаме пристигането на господарката. Васа е великолепна. Идва с вертолета, надянала е авиаторска кожена шапка и развява зеленикав шал. Камерата, естествено, не показва професионалната авиаторка, скрита в краката на Васа, която управлява вертолета. Филмът стана!
- Жужка, страхотно преживяване си имала. Ти си чудесна актриса и имаш много приятели. Кой ти е най-близкият?
- Публиката. Липсва ми и днес пълната театрална зала. Ех, мила моя, дано и аз й липсвам на моята публика, поне мъничко. Тази мисъл ми носи утеха в нелекия ми живот.
Илиана СТЕФАНОВА
