На 30 юни 2002 г. умира един от най-обичаните български писатели – Николай Хайтов, наричан Властелина на Родопите. Вече 24 години след неговата смърт творчеството му, посветено на планината, нейните хора и техните съдби, продължава да се чете и да вълнува. Той остава един от най-обичаните и четени български автори.
Николай Хайтов напуска този свят на 30 юни 2002 г. в София. Той е роден на 15 септември 1919 г. в родопското село Яврово, Пловдивско, и от ранна възраст опознава различни страни на живота – работи като камериер, келнер, общ работник в кариера и чирак в различни занаяти.
През 1938 г. завършва гимназия като частен ученик в Асеновград, а по-късно се записва в Лесотехническия факултет на Софийски университет и го завършва през 1943 година като инженер лесовъд. Работи в различни горски стопанства в Родопите и Рила.
Не успява да се разбере с началниците си, заради което е уволнен и дори осъден за злоупотреби. Две години по-късно е реабилитиран, но остава без работа, което го принуждава отново да търси нов път в живота.
Новия си път той открива в писането. Дебютира на 36 години с очерци и публицистика, а първият му текст е отпечатан през 1954 г. в списание „Септември“.
През 1960-а излиза и първата му книга – „Хайдути“, в която писателят, историкът и краеведът взаимно се допълват, а пристрастието му към документалистиката проличава още тогава. Следват „Жени хайдути“ (1962), „Родопските комити разказват“ (1972) и „Капитан Петко войвода“ (1974).
През 1965 г. се появява есеистичната книга за Родопите „Шумки от габър“, в която се срещат история, съвременност, природа и човешки съдби. Две години по-късно, през 1967 г., излиза „Диви разкази“ – книгата, превърнала Хайтов в един от най-значимите автори на съвременната българска литература.
След литературния си успех започва да работи в различни издания. Главен редактор е на списание „Родопи“, а от 1993 до 1999 г. оглавява Съюз на българските писатели. Умира на 30 юни 2002 г. в София.
Някои от най-ярките му творби залегнаха в основата на популярни филми, а част от тях се превърнаха във върхове на българското кино: „Козият рог“ (1972), „Краят на песента“ (1970), „Дърво без корен“ (1974), „Мъжки времена“ (1977) и „Орисия“ (1983).
По-възрастните поколения все още помнят вечерите, в които телевизията излъчваше сериала „Капитан Петко войвода“. Тогава улиците на градовете и селата се изпразваха, а целият народ заживяваше с болките и стремежите на неспокойния Хайтов герой.
Такива колективни преживявания са едно от най-ярките доказателства за силата на изкуството и за способността му да изгражда представите, нагласите и ценностите на хората. Николай Хайтов остави след себе си огромно литературно и културно наследство, което и днес продължава да вдъхновява поколения читатели.
Източник: Марица бг