Във връзка със Световния ден за превенция на самоубийствата БЛИЦ се свърза с психотерапевта Полина Василева.
От практиката си тя разказва за една от най-трудните страни на суицидния риск - случаите, в които човекът до последно привидно функционира нормално, а след смъртта му близките повтарят: "Но на него нищо му нямаше" и за вредността на стигмата.
Ето какво сподели: По последни данни на Световната здравна организация повече от 720 000 души годишно умират вследствие на самоубийство. За всеки завършен суицид има многократно повече опити. Самоубийството е третата водеща причина за смърт сред хората на възраст между 15 и 29 години в световен мащаб. Зад статистиката стоят човешки истории и семейства, които остават с един мъчителен въпрос: "Как не разбрахме?"
В практиката си все по-често се срещам с останалите след самоубийството. Два от най-пресните случаи, достигнали до кабинета ми, са на жена и мъж, които до края са изглеждали функциониращи хора. Жената е ходила на работа, грижила се е за децата си, изпълнявала е ежедневните си задължения. Потърсила е и психиатрична помощ 5 дни преди да сложи край на живота си, намерени са рецепта и медикаментите, изписани в нея.
До кабинета ми стигат близките й след самоубийството. Отчаяни, изумени, обвиняващи се и думите, които нерядко чувам ..."Но на нея й нямаше нищо, ходеше на работа, гледаше децата." Другият човек също е продължавал обичайния си живот. Ходил е на работа, вършил е всичко, което е вършил преди, чистил е двора си. След смъртта му отново "не изглеждаше депресиран, повярвайте ни, нищо му нямаше."
Това изречение е само една от причините да говоря днес. Тежкото психично страдание може да остане напълно невидимо за околните. Човек може да работи, да разговаря, да се усмихва, да се грижи за децата си, да подрежда дома си, да чисти двора си. Функционалността не е доказателство за психично благополучие.
Самоубийството не е задължително предшествано от продължително състояние, което околните разпознават като депресия. Суицидното поведение е многофакторно. Депресивните разстройства и зависимостите са сред значимите рискови фактори, но човешкото решение да прекрати живота си не може да бъде сведено до една диагноза или една причина.
Съществува и острата суицидна криза. При интензивно емоционално напрежение може да настъпи афективно и когнитивно стесняване. Психичният хоризонт рязко се свива.
Способността да се виждат алтернативи, да се оценяват последствията и да се използват обичайните механизми за справяне може драматично да отслабне. Болката завзема цялото психично пространство. Човекът може да преживява смъртта не толкова като желание да престане да съществува, а като единствен достъпен в този момент начин да престане непоносимото страдание. Това разграничение е съществено. Суицидният човек не е непременно човек, който хладнокръвно и устойчиво е решил, че не желае да живее.
Суицидността често съдържа тежка амбивалентност - между желанието да останеш жив и отчаяното желание болката да спре. При остра криза тази вътрешна динамика може да се развие екстремно бързо.
Импулсивността, употребата на алкохол или други психоактивни вещества, загубата, конфликтът, раздялата, финансовият срив, хроничната болка, преживяването за безизходица могат да се срещнат в един критичен момент. Тогава способността за преценка бива тежко нарушена. Човекът се фиксира върху един изход, губи достъп до всички останали. Действието се предприема в рамките на кратък период от време.
Не можем да се успокояваме с: "Той не би го направил", "Тя никога не е говорила за това", "На него му нямаше нищо." У нас отровно и плътно битува още по- сериозна пречка пред превенцията - стигмата. Тя започва да върши разрушителната си работа много преди човекът да посегне на живота си, защото го учи да мълчи за страданието. "Стегни се." "Събери се." "Голяма работа." "Ти знаеш ли еди-кой си колко по-тежко е преживял?" "Каква психотерапия?" "Ти нямаш проблеми." "Само си даваш парите за глупости." "Психиатър? Да не си луд?" Това не са измислени реплики.
Чувам ги ежедневно от хората, които влизат в кабинета ми. Разказват ми, че са били спирани, обезкуражавани или осмивани от близките си дори за решението да потърсят психотерапевтична или психиатрична помощ. Страдащият постепенно се научава да се срамува, че страда, че е изгубил смисъл, че няма мотивация, че не се справя "като всички останали", че изпитва затруднения в социалното и междуличностното си функциониране.
Започва да премълчава най-важните изречения: "Трудно ми е", "Не се справям напоследък", "Нямам ресурс", "Не виждам изход", "Страх ме е от собствените ми мисли."
Трудното говорене за страданието у нас негласно забранява на страдащия да назове истината за собствената си травматична болка. След множество подмятания "нищо ти няма", той започва да се пита дали има право изобщо да помоли за помощ.
На 10 септември апелът ми и към страдащите, и към близките им
Мили хора, когато някой ви сподели, че не е добре, моля, не измервайте болката му със собствената си, не я сравнявайте с чужди премеждия, не му обяснявайте колко хубав живот има и защо следователно няма право да страда. За Бога, не му казвайте да се стяга, да се успокои и да гледата по-ведро.
Опитайте да го предлазположите да говори спокойно пред вас. Изслушайте го, без да спорите със споделеното, не се опитвайте веднага да го оборите, поправите или убедите, че нещата не са страшни. Не демонстрирайте отегчение, раздразнение или колко ви "натоварва" чуждата болка.
Попитайте: "Искаш ли да ми разкажеш какво се случва с теб?", "От кога се чувстваш така?", "Имаш ли мисли да нараниш себе си?", "Мислиш ли за смъртта?", "Как мога да ти помогна?" И тук искам да кажа нещо за толкова модерните напоследък "граници". В масовото пространство понятието започна опасно да се интерпретира като "не е мой проблем", "не съм длъжен да слушам това", "не искам чужда негативна енергия" или "не ме натоварвай". Това не са здравословни граници, това граничи с обезчовечаване.
Границата означава да знам къде свършва моята отговорност и къде започва тази на другия. Тя не отменя емпатията, съпричастността, човешката близост и способността да останеш до страдащ човек. Не означава да поемеш живота му върху себе си, но със сигурност не означава да обърнеш гръб с аргумента, че чуждото страдание "не е твой проблем". Подобно разбиране е нехуманно и пагубно за обществото.
Общество, в което всеки ревниво пази собственото си психично пространство, но никой не иска да бъде свидетел на болката на другия не съвпада с идеята да сме общност.
Индивидуалността също не означава цинизъм, недосегаемост и незаинтересованост от другия. Отделната личност не е синоним на безразличен човек. И не се притеснявайте - директният въпрос за самоубийство не вкарва свежа идея в главата на човек да си отнеме живота. Той отваря възможност човекът да признае и сподели онова, което до този момент е крил от целия свят. При заявено намерение за самоубийство, конкретен план или непосредствен риск от самонараняване човекът не трябва да остава сам.
Необходима е незабавна професионална помощ - психиатър, спешна медицинска помощ или болнично заведение. Между живота и смъртта може да стои един човек, който е останал и не е прекъснал тежкия разговор. Вярвам, че за всички мас е посилно да изречем следните думи: "Виждам, че ти е трудно, тук съм, ще остана с теб, ще потърсим помощ."
Полина Василева, психотерапевт "Психологически кът Полет
