На 5 август 1998 г. умира на 86-годишна възраст бившият председател на Държавния съвет Тодор Живков. Личността и отношението към него все още не са изяснени от българската история, като най-често всичко се обобщава с неоспоримия факт, че той над 30 години е ръководил българската държава.
Отношението към Тодор Живков следва разделителната линия между „сини” и „червени” - тоталното отрицание и носталгията по тоталитарния режим. Емоциите обаче рядко са носител на истината.
Сегашните критици на Тодор Живков някога бяха негови заклети тайни врагове и заради това не направиха абсолютно нищо за свалянето на тоталитарния режим. Това обаче не им пречи постфактум сега да му рисуват такъв образ, че просто е чудно как българите ако не убиха с камъни Живков, поне не струпаха по вазовски Грамада от камъни примерно в Правец с клетвата „Проклет да е бай Тошо!” Бил необразован, останал си селянин, продавал националните ни интереси на Москва, въвлякъл страната в непосилни икономически проекти, с „голямата екскурзия” ни изолирал от света...
Всички твърдения, че народът дълбоко е ненавиждал Тодор Живков не са истина. Народът се отнасяше към държавния ни ръководител снизходително, наричаше го свойски Бай Тошо и леко подигравателно „човекът от народа”, разказваше плоски вицове за комунизЪма, капитализЪма и полупроводниците. Народът ядеше и пиеше на корем, ходеше на море, правеше деца и нямаше проблем с отглеждането им и образованието им, радваше се на реда в държавата... Всъщност във всички времена всички обикновени хора искат точно това.
Интелигенцията тогава беше развратена от внимание и грижи. В страната имаше 37 държавни театъра, писателите бълваха книга след книга, концертните турнета не свършваха... В тесен кръг интелигенцията разказваше хитроумни вицове, които още на следващия ден ставаха известни на Държавна сигурност, оттам лягаха на бюрото на Тодор Живков, който пък се забавлявал с тях. После именно интелигенцията падна сред първите жертви на прехода към пазарна икономика и сега сякаш не мисли нищо за Живков.
Ако Тодор Живков беше точно такъв, какъвто го описват сега неговите критици, защо „Комитетът за защита на Русе” си остана малоброен от около 160 души? „Екогласност” също даваше възможност да се протестира срещу властта, но интелигенцията ни не пожела да рискува благополучието си. Малцина имаха куража да кажат нещо еретично: Художникът Тодор Цонев още през 70-те години нарисува политическите си карикатури, за което през 1978 г. прекара в арестите на Държавна сигурност 68 дни и му бяха конфискувани 500 рисунки. Десет години преди това цензурата инкриминира книгата „Люти чушки” на Радой Ралин и Борис Димовски заради карикатурата с текст „Сит търбух за наука глух” с подписа на Живков в опашката на прасето. Кой друг последва тези наивници? Май няма други. Ако някой толкова е мразил Живков, защо от безизходица в знак на протест не се самозапали като 20-годишният чехски студент Ян Палах през януари 1969 г. (След месец на същото място изгоря Ян Зажич, през април го последва Евжен Плочек.)
В България никога не е имало сериозна опозиция против Тодор Живков и срещу неговия почти едноличен режим, псевдодемократичен и обвит в кадифе. Струва си да си припомним, че София никога не стана Берлин-1953, нито Будапеща-1956, нито пък Прага-1968. Нямахме и полската „Солидарност”. Като се изключи тесен кръг живи социалдемократи и земеделци, кои други бяха решителните противници на режима и в какво се изразяваше опозиционната им дейност?
За отбелязване е, че единственият сериозен заговор срещу Тодор Живков дойде през пролетта на 1965 г. от страна на ортодоксални комунисти, настроени прокитайски. Организаторът Иван Тодоров-Горуня се самоубива, а останалите (ген. Цвятко Анев, Цоло Кръстев и др.) са арестувани, като 192 души са осъдени.
Всеки народ си заслужава управниците. Българският народ си заслужаваше Тодор Живков!
За да се оцени дейността на един държавник, следва да се отговори на два фундаментални въпроса: 1. Доколко взетите от него решения са мотивирани и взети в условията на свободен избор и 2. Доколко практическата му дейност е в съответствие с Конституцията, законите и морала. Това важи и за Тодор Живков.
Животът на Тодор Живков поднася въпросите за отговор по-скоро в обратен ред, защото така се обхваща и период от живота му преди да оглави държавата. Могат да се отминат дребнавите подигравки, че произхожда от село и има само средно образование (частен ученик в Трета Мъжка гимназия), тъй като и бившият президент Желю Желев е от село, а премиерът ни Симеон Сакскобургготски също няма висше образование (както и консерваторът Джон Мейджър, наследил Маргарет Тачър като британски премиер).
По-интересно е да се отговори доколко Т. Живков има реален принос в антифашистката съпротива. Това е спорен въпрос, защото биографиите на лидерите в тоталитарните и авторитарните държави винаги се пренаписват съобразно ранга им. За Живков обаче има доказателства, че през 1942 г. е избран за член на Окръжния комитет на БКП в София и този факт е достатъчен. До Курската битка (юли 1943 г.) Втората световна война е с неясен край и всички твърдения, че Живков участва в Съпротивата, за да се домогне до властта, са биквадратна глупост. Влизането във властта е не цел, а просто резултат от политическата дейност на Живков.
Безспорно задържането на власт три десетилетия не е минало без интриги и удари под кръста. Но да се твърди, че Живков е държал обкръжението си лоялно към себе си единствено с интриги и страх, не е сериозно. Тук са проявявани преди всичко лидерски качества. Той проявява и лисича хитрина и политическа ловкост, които неволно напомнят за цар Борис ІІІ.
В по-ранната биография на Живков има и един любопитен момент, показващ вродената му склонност да лавира. През януари 1948 г. той получава важната подкрепа на вицепремиера Трайчо Костов, за да оглави Софийската организация на БКП. След година по скалъпени обвинения Трайчо Костов е снет от длъжност. Софийската организация на БКП начело с Живков организира митингите, на които се скандира искането за смърт на „предателя Трайчо Костов“. Но на пленума на ЦК през юни 1949 г. Тодор Живков не охулва своя благодетел, а мълчаливо внася предложението на софийската организация Трайчо Костов да бъде изключен не само от ЦК, а и от БКП. Погледнато от позициите на онова време, с мълчанието си Живков е рискувал да бъде заподозрян в нелоялност към Партията. Всъщност става дума за проявена почтеност.
Още през този етап от политическата кариера на Живков може да се направи изводът, че той бързо навлиза в политическата игра и показва умения да я играе по правилата наложени от Москва. Това не остава незабелязано, където трябва, оценено е по достойнство.
Тодор Живков не става лидер на България само с качества, заслуги и задкулисни ходове. Него го избира Москва измежду няколко свои креатури. На 3 март 1954 г. той е избран за първи секретар на ЦК. Следващите 8 години, докато оглави и правителството, за Живков са време на борба за надмощие в партията и държавата. Историчката Искра Баева пише: „В нея той доказва уменията си да печели съюзници, да неутрализира противниците си, като ги разделя и противопоставя един на друг, да се възползва от всяка възможност и в края на краищата да умиротворява отстранените, но не чрез репресии, а чрез луксозното им пенсиониране. Що се отнася до голямата власт, която получава, след като на 20 ноември 1962 г. оглавява и правителството, тя не е лично негова идея, а принцип на специфичната политическа система на социализма, която изисква центърът на властта да бъде на едно място.”
Живков застава начело на държавата с намерението, както и повечето политици в света, да осигури стабилно постъпателното икономическо развитие на страната. При социализма обаче битува идеологизирано отношение към икономиката, счита се, че партийната воля може да я стимулира и контролира. Тогава никой в БКП не прозира истината, че именно партийните командно-бюрократични методи и механизми ще направят социализма не достатъчно производителен и поради това той ще рухне като политико-икономическа система.
През 1963 г. Тодор Живков предлага лично на съветския лидер Никита Хрушчов идеята да започне процес на „по-нататъшно сближаване и по-тясно свързване на икономиката на НР България с икономиката на Съветския съюз“. Идеята всъщност е много лукава. Този път не става дума да станем съюзна република на СССР, а с голи приказки за сближение да бъде извоювано привилегировано място за България при оказването на суровинна, енергийна, икономическа и политическа помощ от страна на Съветския съюз. Хитрата сметка на Живков излиза точна и България повече от 20 г. получава от Съветския съюз кредити и допълнителни суровини, които й помагат да поддържа възходящи темпове на развитие и да преодолява финансовите си проблеми. Цената е, че икономическите връзки със СИВ и със СССР превръщат България в най-зависимата страна вътре в Източния блок.
Загубата на национален суверенитет обаче не е абсолютна. Благодарение именно на Тодор Живков страната прави важни пробиви в рамките на СИВ: борбата за промишлена специализация в СИВ; ранната ориентация към развитието на електрониката; ориентацията към новите технологии под влияние на видяното от Живков в Япония. Той е убеден не без основание, че политическата власт може да използва постиженията на науката и техниката за икономическото и общественото развитие.
Парадоксално е, но Тодор Живков компенсира сателитната зависимост на страната с все по-нарастващ национализъм. До края на своето управление Живков на думи декларира вярност към пролетарския интернационализъм (основно към Съветския съюз), но с годините все по-ясно и настойчиво започва да откроява и защитава националните интереси: полагат се грижи за развитието на историческата ни наука; по въпроса за Македония България заема различна от СССР позиция; грандиозно се чества 1300-годишнината на България, която е с 201 години по-стара от Киевска Рус.
Сред най-големите грехове на Живков се сочи преименуването на мюсюлманите у нас. По този повод е интересно пак виждането на Искра Баева как вероятно е разсъждавал Живков: „...разсъждава като политик прагматик - образът на България в началото на 80-те години при „втората студена война“ е толкова лош, след като ЦРУ лансира тезата за „българската следа“ в атентата срещу Йоан-Павел II, след кампанията за „българския чадър“ при убийството на писателя емигрант Георги Марков, след обвиненията за нерегламентиран износ на оръжие, наркотици и подпомагане на терористични (националноосвободителни) организации, че България няма какво повече да губи. Но според Живков, с окончателното „изтриване“ на турската общност в България чрез „вливането“ й в българския народ той може да остане трайно в историята като създател на новата „единна българска нация“, изграждана не по етнически, а по политически признак. Този позиция на Живков остава трайна и докато е държавен глава, а и след като е свален от власт.”
Предложените факти и разсъждения относно Тодор Живков не са опит за оценка на неговата дейност. Това са само отделни щрихи, които показват, че нещата не са толкова прости и еднозначни, както се опитват да ни ги представят. Съвременниците винаги са пристрастни. Истинската оценка ще е в състояние да я направи поколение, вероятно родено чак след 10 ноември 1989 г.
Биографична справка: Тодор Живков е роден е на 7 септември 1911 г. в Правец. Председател на Държавния съвет на НРБ (1971 г. - 1989 г.). Първи секретар (от 1954 г.) и генерален секретар (1981 г. - 10 ноември 1989 г.) на ЦК на БКП. Председател на МС на НРБ (ноември 1962 г. - юни 1971 г.). С решение на ЦК на БКП е изваден от състава на ЦК на БКП (8 декември 1989 г.); изключен от БКП (13 декември 1989 г.). На 4 септември 1992 г. Върховният съд на България му налага 7 години затвор за незаконно раздаване на пари за представителни нужди на държавния апарат, на жилища, коли и др. Осъден да върне на държавата 21 010 лв. На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд признават на Живков статут на бивш държавен глава и прекратяват делото срещу него. Срещу него са заведени още три дела: Дело № 2 (за фонд "Москва"), Дело № 3 (за раздадени помощи на компартии и държави от Третия свят), Дело № 4 (за "възродителния процес"). Автор е на "Мемоари" (1997 г.).
Ганчо КАМЕНАРСКИ
[email protected]
