27.2.1933 г.: Запален е германският Райхстаг

Преди 80 г., на 27 февруари 1933 г., около 21:25 ч. избухва пожар в германския Райхстаг (парламент), който изиграва голяма роля за укрепването на властта на нацистите в Германия. Този инцидент лежи в основата на Лайпцигския процес.

В навечерието на пожара

Преди пожара нацистите са най-голямата парламентарна фракция в Райхстага. На парламентарни избори през юли и ноември 1932 г. те печелят най-много гласове, но не успяват да постигнат заветната си цел за абсолютно парламентарно мнозинство. Дори президентът Хинденбург отказва да възложи на Хитлер съставянето на правителство, тъй като не обича нацисткия фюрер и подозирал неговите опасни политически амбиции.

На 30 януари 1933 г. най-сетне е създадено „правителство на националната концентрация” от нацисти и националисти с главна задача да проведе нови, трети по ред избори, за да се излезе от политическата криза.

Хитлер е назначен за канцлер, но Хинденбург му поставя няколко условия:
• Нацистите получават само три от 11-те министерства, макар че имат 230 депутати. Националната народна партия (с 52 места в Райхстага) има двойно повече министри.
• Заместникът на канцлера Франц фон Папен получава в кабинета власт наравно с Хитлар.
• Каквито и да са резултатите от изборите, Хитлер се задължава да не прави никакви промени в правителството без съгласието на президента.

Още на първото заседание на правителството Хитлер предлага да се забрани комунистическата партия. Идеята му е отхвърлена от коалиционните партньори поради опасението, че тази крайна мярка ще подтикне комунистите към нелегални действия.

Третите по ред парламентарни избори в Германия са насрочени за 5 март 1933 г. В страната не се е случило нищо, което да промени резултатите в парламентарния вот и има вероятност крехкото статукво да се запази.

ГКП не е най-масовата опозиционна партия в Германия. При 585-членния Райхстаг нацистите имат 196 депутати (33%), социалдемократите – 121 (21%), комунистите – 100 (17%).

По лична популярност Хитлер се нарежда далеч пред комунистическия водач Ернст Телман. На президентските избори на 10 април 1932 г. Хитлер печели 13,4 милиона гласа, а Телман само 3,7 милиона. (Двамата заедно обаче получават по-малко гласове от Хинденбург и старият 84-годишен пълководец отново печели висшия държавен пост.)

Пожарът

Пожарът е забелязан от случаен минувач, който уведомява постовия полицай. Въпреки усилията на пожарникарите, сградата е обхваната от пламъци. Пожарът е потушен около 23:30 ч., но пленарната зала е напълно унищожена. Много бързо на мястото на пожара пристигат висши функционери на НСДАП - Херман Гьоринг, Йозеф Гьобелс и лично Адолф Хитлер.

В съседната зала „Бисмарк” е заловен полугол 24-годишният холандски комунист Маринус Ван дер Любе. Той веднага признава, че е действал сам с намерението това да послужи за знак за всеобщо въстание. Според признанията му той счупва прозорец, влиза в сградата и, използвайки подпалки и ризата си, запалва огън.

Ван дер Любе е бивш член на холандската младежка комунистическа организация. В джоба му е намерен комунистически позив и това е много удобен повод за правителството да обвини за пожара комунистите. Арестантът охотно разказва за неосъществените си предишни планове да подпали различни сгради в Берлин. Той категорично отрича някой да му е помагал или да е действал по чужда поръчка. Това обаче е в разрез с намерението на властите да обявят наличие на заговор.

Въпреки това в официалната декларация на 28 февруари (вторник) държавната служба по печата заявява: „...пожарът в Райхстага е трябвало да бъде сигнал за кървави вълнения и гражданска война. Още за вторник рано, 4 ч. сутринта, са били определени големи грабежи в Берлин. Констатирано е, че от днес в цяла Германия е трябвало да започнат терористични действия против отделни лица, против частната собственост, против живота на мирното население и да се разпали обща гражданска война".

Политически последствия от пожара

Адолф Хитлер и Херман Гьоринг веднага заявяват, че това е заговор на комунистите. Събитието е използвано от режима на Хитлер, който става канцлер едва преди месец, за въвеждане на диктаторски мерки в Германия.

Още същия ден, 28 февруари, президентът Паул фон Хинденбург издава указ “за защита на народа и държавата” от “комунистически насилия”. С него се отменят гарантираните от конституцията свободи – на словото, на събранията и на сдруженията, тайната на кореспонденцията и неприкосновеността на жилището и се въвеждат смъртни наказания за опожарявания и експлозии. Месец по-късно е приет закон, с който указът придобива обратна сила за времето от 31 януари до 28 февруари 1933 г. с цел да включи пожара в Райхстага.

Правителството забранява всички комунистически и социалдемократически вестници. На полицията и граничните пунктове е заповядано да арестуват всички членове на централния комитет на ГКП и комунистическите депутати, ако ги намерят или ако те се опитат да напуснат Германия.

Започва усилено гонение на леви политици - за няколко дни са арестувани около 4000 комунисти, както и лидери на партии (социалдемократически и либерални), вкл. депутати.

На 9 март 1933 г. е анулиран изборният вот от 5 март за комунистите (спечелили 4,8 млн. гласа), като техните 81 мандата са предадени на Нацистката партия. По този начин НСДАП и нейните съюзници събират необходимите 2/3 от гласовете (441 гласа „за“, 84 гласа „против“) и прокарват закона, дал на Хитлер неограничена власт за 4 години.

Лайпцигски процес

На 3 март 1933 г. е обявена награда от 20 000 марки за всеки, който даде сведения за съучастници на Ван дер Любе в подпалването на Райхстага. На 7 март 1933 г. в полицията се явява Йохан Хелмер, келнер в локала “Байернхоф”, и съобщава, че преди няколко месеца Маринус Ван дер Любе седял на една маса с още няколко чужденци.

Два дни по-късно на обяд келнерът се обажда от ресторанта, за да уведоми полицията, че някои от приятелите на Ван дер Любе са там. В “Байернхоф” са заварени и арестувани българският студент Благой Попов, Никола Пенев и швейцарският журналист Рудолф Хедигер.

Според келнера Хелмер сметките винаги са плащани от Хедигер, следователно той е главният сред тях. Бързо се установява, че Хедигер всъщност е Георги Димитров, а Никола Пенев казва Васил Танев. И тримата са комунистически функционери, осъдени в България и емигрирали в чужбина още преди години.

Следствието продължава шест месеца, през които обвиняемите остават в затвора, повечето време в белезници. На няколко пъти ангажираните от тях адвокати под натиска на властите отказват да ги защитават, а нацистите не разрешават на чуждестранни адвокати да се явят в немския съд. Паднал духом, Васил Танев прави опит за самоубийство на 24 срещу 25 май.

За деня на пожара Георги Димитров той има солидно алиби – той се връща от Мюнхен в Берлин в нощта на пожара. За Попов и Танев участието в какъвто и да е заговор е много спорно, защото те не знаят немски. Ако наистина са терористи, би било логично да напуснат Германия веднага след като извършат атентата. Въпреки това тримата българи са набедени за съучастници на Ван дер Любе.

Съдебният процес започва чак на 23 септември 1933 г. в Лайпциг. Заедно с тримата българи на подсъдимата скамейка е и лидерът на комунистическата фракция в Райхстага Ернст Торглер.

Георги Димитров упорито се защитава. С аргументираната си и пламенна защитна реч (36 пъти му е взимана думата, 5 пъти е изгонван от залата) той обръща хода на процеса.

В Лондон антифашисти организират контрапроцес, на който обвиняват в подпалването на Райхстага самите нацисти. Водилият разследването комитет (с участието на британски, френски, американски, белгийски и швейцарски обществени дейци) стига до извода, че в сговор с Ван дер Любе е бил самият министър на вътрешните работи и председател на Райхстага Херман Гьоринг

Точно три месеца след началото на процеса, на 23 декември 1933 г., тримата българи са оправдани поради липса на доказателства, но остават в затвора с формалното обяснение за неяснотата около тяхното гражданство. В България те имат присъди и правителството не желае да ги приеме. Чак след два месеца Съветският съюз обявява, че са съветски граждани, изпраща специален самолет за тях в Берлин и на 27 февруари 1934 г. те заминават за Москва.

Георги Димитров става през 1935 г. Генерален секретар на Третия комунистически интернационал, като изнася основния доклад за изграждане на единен фронт пред настъпващия фашизъм. Това е в противоречие с тезите на Сталин, че социалдемократите са социалфашисти. След войната Димитров е министър-председател на България.

Благой Попов работи в апарата на Третия интернационал до 1937 г., когато е арестуван и изпратен в сталинските лагери за 17 години. Освободен е и се връща в България през 1954 г. напълно разочарован от системата. Пише разобличителни спомени (има ги в интернет), които са изнесени тайно от България и публикувани на Запад. Умира в немилост през 1968 г.

Васил Танев също минава през сталинските лагери. При нападението на Германия над Съветския съюз през юли 1941 г. се записва доброволец в Червената армия. На 6 октомври 1941 г. е спуснат с парашут край село Лахна в Гърция. Групата не успява да се събере и Васил Танев загива на 9 октомври в престрелка с германски войници край Евангелистрия (Ени Караджали).

Торглер също е оправдан, но е изпратен в концлагер, през 1934 г. дава обещание повече да не се занимава с политика и е освободен през 1935 г. На процеса той единствен не отрича ролята на ГКП за нагнетяване на общественото напрежение преди пожара. Поведението му е окачествено от Коминтерна като капитулантско и през 1935 г. е изключен от компартията. Доживява края на войната, през 1948 г. става социалдемократ. Умира през 1963 г. на 70-годишна възраст.

Други разследвания

До днес не е установена със сигурност причината за пожара в Райхстага. Остават силни подозренията, че той не е еднолична акция на пиромана Ван дер Любе, а е организиран от заинтересовани политически сили. Допълнително основание за това са също бързината, с която се разгаря пожарът, и неговият мащаб.

През 1946 г. Ханс Гизевиус - бивш служител на Гестапо, заявява, че нацистите са истинските подпалвачи. Той уточнява, че групенфюрер (еквивалентно на генерал) Карл Ернст, по заповед вероятно на Гьобелс, събира група бойци на SA начело с Найни Гевер, която запалва огъня. Германските изследователи Бахар и Кугел въз основа на архиви от Гестапо, съхранявани в Москва и станали достъпни след 1990 г., заявяват през 2001 г. с убеденост, че подпалването е започнато от нацисти - група от 3 до 10 души от SA начело с Ханс Георг Гевер.
.
.
Димитров: Аз се отнасям сериозно към съда и не мога да оставя без възражение всичко, което се каза тук. Мен ме обиждаха как ли не, това за мен е безразлично, но във връзка с мен наричаха и българския народ "див и варварски". Наричаха ме "тъмен балкански субект", "див българин". Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. Но българският народ, който е бил 500 години под чуждо иго, без да загуби своя език и националност, нашата работническа класа и селячество, които се борят против фашизма за комунизъм - такъв народ не може да бъде див и варварски. Диваци и варвари в България са само фашистите. Но аз ви питам, господин председател: в коя страна фашистите не са диваци и варвари?
Председателят (прекъсва Димитров): Вие не намеквате за политическите отношения в Германия, нали?
Димитров: (с ироническа усмивка): Разбира се не, господин председателю. Много по-рано от онова време, когато германският император Карл V говореше, че по немски той беседва само със своите коне, а германските дворяни и образовани хора пишеха само по латински и се стесняваха от немската реч, във „варварска" България светите братя Кирил и Методий, създадоха и разпространиха древно-българската писменост. Българският народ с всички сили и с всичкото си упорство се бореше против чуждото иго. Затова аз протестирам против нападките върху българския народ. Аз нямам основание да се срамувам, че съм българин, аз се гордея, че съм син на българската работническа класа.