Актьорът Светослав Пеев: Винаги съм бил артист и даже съм играл на няколко континента
“Сатирични истории” е авторски спектакъл, който е смешен и тъжен и припомня на публиката за велики артисти, подчертава Славчо
Всъщност така започва моноспектакълът на 80-годишния Славчо Пеев, и то на фона на свирещия на пиано Мартин Каров. А музиката е на един от най-скъпите му приятели - Юри Ступел. Така е. И за близо час и половина актьорът разказва случки от войнишките години до веселите и тъжни срещи с Георги Калоянчев, Константин Коцев, Никола Анастасов, Георги Парцалев и с най-скъпия си приятел сред тях - Нейчо Попов. Разбира се, не пропуска великата Стоянка Мутафова, Ламбо, Станислав Стратиев и още, и още мили на сърцето му хора.
- Всъщност защо се реши да разкажеш и изиграеш своите сатирични истории?
- Калин Сърменов е виновен. Директорът на Сатирата. Как да откажа. Пък и приятели сме, знае се. Освен това на каквато и възраст да стане, на актьора все му се играе. Лакоми сме. Разбирате, не разбирате, това е. Няма друго. Сложни души. Имам няколко основни истории - например идването ни в Сатиричния театър. Ние дойдохме от Добрич 5 човека. Бяхме назначени веднага като завършихме. В сатиричните истории, които съм подбрал, има смешни, много смешни, но и тъжни.
- Дай някоя?
- Ето една, с която започвам, но не се знае, може и да променя реда на моите случки. Това става в Никарагуа, имаше българи, които работеха там. Един самолет дойде да ни вземе. Той летеше на 150 метра над водата. Ние се чудехме какво става тук. Изпратихме нашия колега Митко Стефанов да пита пилотите какво става, къде сме. Той се връща и казва “тия са пияни”. А от там трябваше да летим за Куба, давам пояснения, разбира се. Интересните истории са много.
- Радвам се, че в авторския спектакъл си включил музика на Юри Ступел?
- О, как без него. Не помня вече от колко години сме близки, близки. Много скъп човек за мен, а за таланта му какво да говорим, голям, много голям.
- Впрочем ти как се появи в Сатирата?
- Аз дойдох в Сатиричния през 1967 г. от Толбухин, сега Добрич, а трябваше още 1964 г., но не ме пуснаха от тамошния театър. И в София Невена Коканова и Нейчо Попов ме посрещнаха страхотно. И после си обяснявах, че това тяхното е и от възпитание, големият си е голям където и да го бутнеш.
Държаха много на нас, младите тогава. Ей! Как си живеехме с Климент Денчев, Коста Карагеоргиев, Марияна Аламанчева. Всичко има край. Стояна, Невена и Нейчо бяха уникални хора. Не казвам това сега, защото вече ги няма. За пиесата “Големанов” - играхме заедно със Стояна. Имаше гениална роля - баба Гицка.
Никога няма да я забравя. Абе, прост човек не може да изиграе баба Гицка. Стояна бе пример за страхотно знаене и можене. Много се е учила и имаше памет - много силна. Пътували сме много, къде ли не, но тя не беше от хората, които мрънкат, оплакват се от условията. Беше скарана с алкохола, ама на маса ни караше да се забавляваме от сърце. Ген.
- И до днес не забравяш Нейчо Попов, защо?
- Е, голяма фигура. С Нейчо имаме приказни случки. Дойде една сутрин и ми каза, че ще играя Авторът. Кой автор, бе? - Георги Марков. Ставаше дума за писателя дисидент. Беше донесъл една пиеса, която се казваше “Аз бях той”. И аз играх самия Георги Марков!
Самия! Първо, разбира се, го питах - сигурен ли е, че ще мога, че трябва да съм аз. По онова време наистина бях близък с Георги Марков. А и бях играл в Толбухин в друга негова пиеса за една партизанка. Това си беше истината. Между другото, Георги Марков много обичаше да играем на карти, особено на 21. За съжаление, пиесата му “Аз бях той” не видя бял свят, защото министърът на културата, Павел Матев тогава, ни каза, че ще изиграем само едно-единствено представление, което той ще гледа, без публика.
И прозорците на театъра бяха изпочупени от хората отвън, които не бяха допуснати. А в театъра влязоха със сила над 1000 души - един върху друг се бяха струпали. Представлението беше буря, на всяка трета реплика зрителите полудяваха, ръкопляскаха като на стадион. Половин час след представлението министърът каза: край, не може да излезе! И пиесата беше спряна.
- А други истории?
- Няма да издавам, но само ще припомня, че близо 4 години не се представяха български пиеси в Сатирата. Спряха Радичков, Валери Петров, всичко! И първата наша пиеса, която се появи, беше “Римска баня”. Нейчо Попов успя да се пребори.
- Казваш наляво и надясно, че идеята за последния ти спектакъл не е твоя, пак в твой стил?
- Наистина, не е. Идеята е на директора на моя театър Калин Сърменов. Той направи тази сцена - “Комеди бар”, малка и кокетна, само за 80 зрители. Тук именно можеш да споделиш най-скъпи и интимни неща с публиката. Зрителите са на 2 метра от мен. Прекрасно е. Виждам очите им, чувам мислите им. Как да не им кажа какво съм преживял, а и какво ми се иска все пак.
- Много неща не знаем. Примерно с Нейчо Попов какви ги вършихте?
- Ето, ето. С Наум Шопов снимахме един сериал от 6 части и аз взех хонорар точно за един автомобил, за една “Шкода” тогава. Това става през 1974 г. Отивам при Нейчо и той ме води в “Мототехника”. Беше повече от трудно. Кацнахме там още сутринта в 8 ч. И до вечерта, към 18 ч., получих шкодата благодарение на невероятните усилия на Нейчо. Беше единствената оранжева кола тогава в София. И първият човек, който качих след Нейчо, разбира се, беше Климент Денчев, който ми каза - карай бавно, за да те видят всички.
Возих и Станислав Стратиев, много близък приятел. Със Станко, така си го наричах, също имам велики преживявания. С него бяхме директори на “Сатирата”. Всъщност той по-скоро беше главен художествен ръководител, фактически над мен. И през 1988 г. ни уволниха.
Стратиев го преживя много тежко. Замлъкна. А аз влязох в болница, с кръвоизлив в стомаха. И като излязох, се обадих в Италия на мои близки и емигрирах в Рим. Почнах да нося декори, да помагам в един тамошен театър, а на втората година си се върнах, като реших, че свободата е дошла, ама не.
Ще ти припомня, че на 10 ноември 1989 г. живеех в Рим, при Борис Христов, който вече беше с инсулт, куцаше силно. Научихме от “Свободна Европа”, че в България се е случило нещо. И на другата сутрин, на 11 ноември, Борис Христов ме бе хванал под ръка и ми каза: Г-н Пеев, сега ще си отиде ли простотията от държавата ни, а аз, наивникът, му отговорих, разбира се.
- А как се чувстваш днес - наивен, по-наивен или?
- Остави. Радвам се обаче, че има хора, които обичат театъра и идват да гледат. Истории бол. Но стига ти толкова.
- А какво става в Дупнишкия театър?
- Да, вече не съм директор, а главен художествен ръководител. Много е хубав театърът, ремонтиран основно. Валентин Балабанов е директор. Справяме се. Надявам се да продължавам да работя. Много случки имам с Калата, с Коцето, материал за цяла година напред, че и повече. Стига да има интерес. Ние с тия мои стари колеги сме обиколили света. Особено с Калата и Кольо Анастасов. Ще ти припомня само, че с Кольо бяхме на изложението в Монреал, а след това стигнахме чак до Бразилия.
- Как си със здравето днес, защото играеш и в Дупница, пътуваш, не се щадиш никак, а си навлязъл в деветото си десетилетие вече?
- Стига, де. Трай, не думай. Имам внучета, четири на брой, и най-голямото май ще става артист. Затова, добре съм, играе ми се и гледам само напред. Успешна новата 2020 г.! Ново 20! Харесвам. Ще ни бъде!
Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55"/