Бирманците са щастливи, защото не знаят колко са бедни

Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е пет книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” по програма “Христо Ботев” на БНР, което се излъчва всяка неделя от 18,30 часа. Също така е автор и водещ на предаването “Дромомания” по здравната телевизия Code Health - всяка събота от 17 часа. Тя публикува пътеписите си в своя сайт www.dromomania.bg
От рубриката “Виртуално пътуване” на вестник” Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътувате по-евтино и безопасно.

Бирманците са щастливи, защото не знаят колко са бедни. Стигат им едни гумени сандали за дъждовния период, няколко парчета плат за дългите поли - лонджи, рогозки и талпи от тиково дърво за къща. Те са и чистофайници. Може да нямат сапун, но се къпят по няколко пъти на ден. И си сменят полите. За жените и мъжете разликата при лонджито е само в начина на връзване. Държи хладно в жегата и пази от насекоми. А в дъждовния период с няколко движения се превръща в шорти.

 На пазара Нияунг Оо в древната мианмарска столица Баган пъстротата на лонджитата се конкурираше само от шаренията в кошниците. Рояците мухи, жвакането на калта и натрапчиво-екзотичните ухания са фон за дима от зелените местни пури, който сякаш извира отвсякъде. Кървави парчета месо се валят върху палмови листа, глави от риби сменят сладкишите от таро на примитивните везни. Някакъв странен, подобен на мамалига хляб се реже с ръждиви ножици.

Разпънати на кръст октоподи, одрани и пушени змиорки, сушени скариди с размер на едри семки, цели кошници с живи патета, до които невъзмутим младеж маже с гасена вар зелените листа на бетела (растение с леки наркотични свойства, което се дъвче). Друг пък пържи някакви бухти в тенджерка върху тротоара. 

Яка лелка с пешкир на главата и коса, прихваната с пластмасов гребен, е проснала върху вестник стоката си от незнайни плодове с твърди черупки. Тук се смята за върха на шика да увенчаеш кока си с пластмасов гребен - стока рядка и дефицитна. Виж, ръчно резбованите гребенчета от слонова кост вървят по две за долар без пазарлък. Хавлиената кърпа също има къде-къде по-високопоставен статут от изработените на крачен стан тъкани.
Разпознавам дурианите - фрукт, който дори в Азия силно любят и мразят.

Дурианът е с големината на кокосов орех, но е бодлив като зелен таралеж. Твърдят, че е много вкусен, обаче вонята на престояла леш и селски нужник възпира и най-закоравелия хранителен сапьор в мое лице. Толкова е вонлив, че е забранено да се качваш с него в градския транспорт. За самолет - да не говорим. 

За мен да опозная една страна, значи да мина през езика си всичките странности във вид на манджа. Яла съм месо, печено върху нагорещен до 400 градуса вулканичен камък в Малайзия. В Сингапур опитах (брррр!) розови сладки с мармалад от червен боб, за малко да хапна и копринени буби на шиш в китайския град Ксиан, но здравият разум надделя. Обаче не се намеси, докато сърбах супа от крокодилско в тайландския курорт Патая. Впрочем има вкус на пиле. 

В бирманския град Мандалей към купата ориз, сварен в кокосово мляко, ометох порция люто пиле с къри, пържен патладжан с фъстъци и свинско с туршия от манго. Последното беше много вкусна яхния с плодов вкус, по нещо напомняше на познатото у нас телешко със сини сливи. През деня, докато обикалях из дворците, ми направи впечатление, че хора режеха грижливо, стръкче по стръкче, тревата между плочките на тротоара.

За животните, от бедност, мислех си наивната аз. Вечерта в ресторанта “Зеления слон” в менюто имаше “Салата от млада покълнала трева”, която изхрупах със задоволство. После, обзета от нездрав авантюризъм, “Туршия от чаени листа” - класика в жанра на азиатската кухня. Към това ястие имаха принос всички фолклорни занаяти, които бях разгледала до тоя момент.

Часове прекарах във фабриката за лакирани изделия в Баган. Горе-долу шест месеца трябват, за да се направи една купичка или съд по технология, в която няма никакви машини. От лико или слама, а ръбовете са изгладени чрез намотаване с конски косми, се произвежда основата на бъдещата чинийка, ваза или купа. После тя последователно се потапя в лак - поне шест пъти, докато повърхността стане гладка и безупречно лъскава, като след всяко потапяне съхне в склада поне 2 седмици. Сигурно трябва да се проветрява поне още две години, докато се отмирише лакът.
Едно от междинните покрития може да е със злато, със зелена боя или с червеникав цвят на глина.

След това майстори на резеца и четката издълбават върху съда рисунки - дракони, стъпката на Буда, слон, танцьорка, древно чудовище, змей или костенурка - и те се открояват съответно златни, зелени или ръждивочервени на фона на черната основа. По тази технология е създадена чинийката за туршията от чаени листа. Тя има едно релефно кръгче в средата, където са мариновани в оцет използваните многократно листа от чая. Във външната окръжност са разделени осем прегради.

В едната има лъжица сусам, в другата - препържен лук, след това сушени скариди, които силно миришат, една лъжица лютиви червени чушки - сухи, стрити или като сос, плюс фъстъци, счукани на едро. В осмата празна преградка смесваш няколко от мокрите листа на чаената туршия с лютото, ядките и скаридите. Като разбъркаш добре, хапката е силно пикантна, ароматна и хранителна.

Този пожар вече го бях гасила с бира. И трите местни марки са в еднолитрови кафяви бутилки, светли и без консерванти, каквито наоколо няма и за цяр.

Магдалена Гигова