Той е от любимите ми актьори. Реализирал се пълноценно в една вече отминала епоха, в която също е имало амбиции, копнежи, интриги и мечти. Богомил Симеонов е име, известно на моето поколение, но се боя, че на по-младите не говори почти нищо.
Родом е от Радомир и по сведения на близки и съседи, е син на касапин. Не наследява бащината си професия. Решава да се отдаде на артистичното поприще, създавайки и нова театрална трупа към читалището.
В излъчването му има нещо дълбоко първично и хищнически злодейско, но зад страховитата си външност крие уязвима и чувствителна душа, копнееща за любов и разбирателство
Това най-добре го е усетила неговата съгражданка и знаменита актриса Емилия Радева, с която той снима в началото на кариерата си възлова роля в “Животът си тече тихо”, а след това работят заедно, без да имат общи сцени, и в “А бяхме млади” и “Бащи и синове”.
Тя му е посветила прочувственото мемоарно есе “Ездачът, покорил екрана” в книгата си “Ние, артистите”. В него четем: “Клепачите ми натежаха... В кадъра на прозореца от далечината вихрено запрепуска кон. Ездачът беше с бяла разгърдена риза, с бедра в сив брич, яко обяздил коня. Шпорите на ботушите се впиваха в хълбоците на животното... Изравни се с влака, дълго препуска успоредно на вагона, изправих се.
Лицето на ездача беше усмихнато, махна с ръка, аз отвърнах на поздрава, а той започна да изостава, да се смалява и изчезна от погледа ми.
Отворих очи. Господи, та това, което ми се привидя, беше Богомил! Ездачът от чистите ми, девствени години в родния Радомир” - пише актрисата.
Богомил е едновременно готов да помогне на нуждаещия се или попаднал в беда - приютява за две нощи приятел, завърнал се нелегално у нас, за което си има неприятности относно своята политическа благонадеждност пред народната власт и не става пилот.
Същевременно е безпардонен и нагъл в интимния си живот - отнема съпругата на професора си във ВИТИЗ Желчо Мандаджиев, гарантирал за него. Пенка му ражда син Ивайло, за да поеме бумеранга на съдбата на стари години, когато се влюбва безумно в засуканата девойка от Сливен Теодора, с която ще изживее последните си нелеки години в Шумен.
Любопитна е кривата на артистичната му кариера в Мелпомена - започва като Бойчо Огнянов в “Под игото” на Вазов през 1955 г. и приключва като Иванчо Хаджипенчович в “Тайната вечеря на дякона Левски” в 1988 г. - той наистина обхваща диапазона от герой до предател, при това играейки десетилетия с любов, преданост и вдъхновение.
Като чорбаджи Иванчо Пенчович е вече тежко болен - ще почине от рак на костите, но се превъплъщава както винаги - силно и всеотдайно. Колегата му Иво Горчев си спомня: “Имаше страшен дух и присъствие, беше много силен човек. Никога публиката в салона не разбра какви усилия понякога му струваше да е на сцената”.
Богомил Симеонов е щастливец на съдбата. Необикновените му физически данни - висок, строен, с неотразимо мъжествено излъчване, пронизително изразителни очи, които мигновено могат да го превърнат от добър човек в злодей, отривистият му и ясен говор, обликът му, едновременно разкриващ същността и квинтесенцията на българина и притежаващ екзотични нюанси, го превръщат в търсен, необходим и важен и за родната кинематография, и за копродукциите, които България прави със свои партньори през 60-80-те години на миналия век.
Дебютира в киното с главна роля - при класика Захари Жандов в неговата дръзка екранизация по Елин Пелин “Земя” през 1956 г. Проследил съм развитието на много негови колеги през следващите 6 десетилетия - няма друг случай за дебют на голям актьор направо в централна роля - при това при Богомил те са четири последователни до 1960 г.!
Богомил Симеонов тръгва напористо и категорично с главни роли и мигновено става любимец на публиката, а и на постановчиците. Играе естествено, ярко, правдиво, убедително. Затова е така харесван и като Еньо в “Земя”, и като деградиралия партизански командир и важен депутат Жельо Павлов в “Животът си тече тихо” на Бинка Желязкова, и като моряка Александър в мелодрамата на Яким Якимов “Законът на морето”, и като комунистическия функционер Стефан в “Отвъд хоризонта” на Жандов, направил и невъзможното, за да спечели на своя страна Марин - Стефан Петров, с чиято лодка групата му заминава за Испания, за да се включи в започналата там Гражданска война.
Споходилата го ранна слава си има своите хубави, но и лоши страни
У нас тя е свързана с появилата се завист, а и с очакваната репресия на властта, която не може да приеме толкова ранната поява на крамолния филм на Христо Ганев и Бинка. Съвсем не случайно “Животът си тече тихо” престоява на лавицата 31 години, излиза тихомълком през есента на 1988 г., малко преди промяната, но за ролята си на Жельо болният вече Богомил Симеонов все пак получава Специалната награда на СБФД през 1989 година...
Списъкът с успешните творчески изяви е трудно изброим. Режисьорът Неделчо Чернев има най-голяма заслуга за популярността на Б. Симеонов. Той го взема за ролята на страховития и зъл Ибрахим Ахмедов - Хищникът от “На всеки километър”, някогашният властелин на 6 помашки села, който в 50-те години на миналия век води еднолична свирепа въоръжена борба с вече установените комунистически порядки. Запомня се и легендарният сблъсък на Ибрахим и Деянов - Стефан Данаилов в плевнята, от чиято жестока схватка треперех, залепил очи за малкия екран, още като дете.
Специфичната физиономия на Богомил Симеонов неизбежно влиза във фокуса и на чуждестранните постановчици, снимали у нас. Появява се като бандита Гросо с Гай Медисън и Фернандо Рей в “Заветът на инката” на Георг Маришка от ФРГ, редом е до Менди Браун като лейтенанта в първия българо-американски филм “Свирачът” по приказката на Вилхелм Хауф “Шареният свирач”, в унгарската сага на Золтан Варкони “Звездите на Егер” е водачът на циганите и снима в подножието на белоградчишките скали, в епопеята “Михаил Строгов” по романа на Жул Верн и под режисурата на италианеца Ерипрандо Висконти е сержантът, конвоиращ руските анархисти.
Има три изяви и в полското кино - епизодичното присъствие като зловещия бедуин, разпарящ с хвърлен нож меха с вода в “Стас и Нели” на Владислав Шлесицки, новелата по Проспер Мериме “Матео Фалконе” на Ян Будкиевич.
Както и много любопитният, но почти неизвестен у нас приключенски екшън “Агент №1” на Збигнев Кузмински, в който се подвизава като видния функционер от гръцката съпротива срещу фашистите Димитриос Фортис, подпомагащ акциите на безумно смелия Йежи Шайнович-Иванов - Карол Щрасбургер, поляк от български произход, прочул се със саботажните си действия - особено подпалването на германски военни кораби по време на Втората световна война.
Богомил Симеонов доживя демократичните промени вече много болен. Нямам спомен да е демонстрирал открито някакви пристрастия през 1990 - 1991 г. Ако за нещо трябва да се съжалява, то е, че той си отиде от този свят ненавършил 70 години, а това за артиста е времето на творческа зрялост. С неговия опит, знания, контакти и авторитет имаше какво да даде още на българското кино. Вероятно го очакваше и креативен ренесанс, участия в италиански и американски продукции. Разбира се, това са предположения, хипотези, напразни мечтания...
Богомил Симеонов почина на 15 август 1991 г. Пресели се в по-добрия свят. А тук мястото му остана празно. Защото той е поредното доказателство, че наистина може и да няма незаменими хора, включително и в изкуството, но актьори като него, с неговото присъствие и излъчване, с неговата аура и талант, просто вече не се раждат.
Остава ни да гледаме старите му филми, да се радваме на култовите му изяви и да се гордеем, че в България е имало такъв актьор с универсални качества, харесван и обичан, който при други обстоятелства и в друго време би направил много по-плодотворна и значима кариера.
Борислав ГЪРДЕВ
