България загуби известния естраден певец Борислав Грънчаров. Скръбната вест съобщи дъщеря му в социалната мрежа. „Изключително ми е трудно да споделя с всички вас тъжната новина, че моят любим и непрежалим баща Борислав Грънчаров напусна този свят след тежко боледуване. Винаги ще те нося в сърцето си и лек да ти е пътя, татенце! Обичам те!”, написа Мария Грънчарова. В памет на големия певец вестник „ШОУ” публикува последното му интервю пред медията ни.
- Г-н Грънчаров, от разговора си с дъщеря ви Мария разбрах, че сте човек с изключително висок дух! Въпреки болестта и трудностите, сте съхранили непокътнат този свой вътрешен заряд…
- Аз по принцип съм силен човек. Особено в последно време, откакто имам здравословните проблеми. Някак проявих една самоинициатива – казах на себе си, че трябва да бъда още по-силен! За да мога да се справям с нещата. И затова и сега този силен дух ражда надежда и спокойствие. Силният дух позволява да се справяш с всички проблеми. Знаете ли, ако аз го нямах този силен дух, особено в последно време,
може би щях отдавна да съм си отишъл
- Вярата, която не ви е напускала очевидно и в най-трудните моменти, в които сте били по-близо до дъното…
- Абсолютно. Вярата винаги ме е подкрепяла и аз не съм спирал да се ръководя от нея. Мисля си хубави неща. Каквито и проблеми да имам, колкото и жестоки да са те, знам, че когато съм добър и добронамерен, и вярващ в Господ, нещата биха се подредили в положителна посока. Замисляли ли сте се, че много животни живеят по-дълго от човека. Защо? Защото те не мислят за нищо негативно. Нямат съзнание, за да се притесняват за болести и други неща. И така запазват вегетативната си нервна система за дълго. В крайна сметка животът е само един… богат или беден. Ние всички вървим по различни пътища, но в крайна сметка стигаме накрая до едно и също място… нали? Затова и аз самият си казвам – да се насладим на живота всеки ден, всеки миг, да бъдем добри и влюбени… Защото младостта я имате само един път, а старостта идва и остава завинаги! А при мен се получава следното – имам куп проблеми, тялото ми наистина остарява, ала душата ми не ще, девойко!
- Хубаво е човек да ви чува как се смеете! А вие, доколкото разбрах, не спирате да го правите, дори и когато сте на… операционната маса?! Съвсем скоро минахте през нови три операции…
- Много ви благодаря! Аз чувството си за хумор наистина никога не го изоставям, независимо от обстоятелствата…
не знам колко време ми остава
но това в никакъв случай не ме притеснява. Аз си спя спокойно по 9-10 часа, пуша си цигари, пия си по малко уиски и си казвам: „Каквото Господ реши!”. Винаги съм казвал, и понякога хората ми се учудват на мнението, че съдбата идва винаги половин час по-рано – преди това, което ще стане…
- Кога осъзнахте това по-ранно идване на съдбата, в някакъв определен момент ли?
- Просто така си мисля… При мен съдбата винаги е била благосклонна. Аз не съм имал много лош живот. Имал съм много приятели, много познати. Хората са ме обичали, защото винаги съм им вдъхвал вяра, надежда, повече любов, отнасял съм се много братски, приятелски, много добронамерено с тях. Бил съм такъв и с целия народ, защото едно време, когато имахме концерти, всенародната любов бе голяма към нас. Не е като сега… Тогава ние пълнехме стадионите, летните театри и големите спортни зали с публика. Хората идваха преди концерта, след него, канеха ни на гости – да им отидем в домовете. Носеха ни кокошки, заклани агнета дори… - за да ни се отблагодарят за това, че сме ги зарадвали, че сме им вдъхнали надежда и любов с песните си. Защото нашите песни наистина бяха много стойностни, на големи композитори, на известни поети – като Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян Дамянов и т.н. Поезията е много важна в поп музиката. Ако си имитатор, това е вече занаятчийство, не изкуство! А мисля, че нашите песни, по времето, когато бяхме любимци на народа, бяха една кауза. Едно допринасяне за българската интонационна среда.
Певецът със съпругата си Светла и дъщеря им Мария
- Слушам ви и се замислих над думата „имитатори”, която подавате… Може би в България наистина имитаторите станаха повече - ние все гледаме да имитираме, да подражаваме на някого…
- Така изглежда, за съжаление… Една нация, която няма българска култура и българска интонационна среда, и която не се грижи за тези неща, е обречена на чужда асимилация и гибел! Ние в последно време не знам дали имаме шанс, но сме бомбардирани от две страни – едната е циганско-турско-арабските ладове в звученето на всички наши песни, които слушам в медиите. От друга страна, сме бомбардирани с пълна имитация на американски звезди и музика. И всичко това през цялото време от наши певци, които са наистина можещи. Но те не биха се продавали, не биха стигнали до сърцето на българския народ, защото не показват нищо ново, нищо тяхно, нищо единствено. Те имитират някой си… и това, пак казвам, не е изкуство, това е занаятчийство. А да не говорим за „Пайнер”, за попфолка и т.н. Там всичките песни, които се представят, включително и песните на Слави Трифонов, които той нарича „балканска музика”, всъщност нямат нищо общо с това. Няма австралийска или азиатска музика, както няма и балканска – има немска, унгарска, българска. Едно време в нашите песни, които се пишеха от много големи композитори, не е имало някакво турско, циганско, арабско звучене. Никога не е приличала на кючек! А сега? Именно това е сега интонационната среда! По този начин се промениха вече няколко поколения – откъм мироглед, откъм манталитет…
- Посланията в музиката се пренасят и в културата, и в един момент вече не говорим само за чалгата като жанр, а за чалгата като вид общуване, живеене, разбиране…
- Абсолютно сте права! Всичко се обърна нагоре с краката. Това е нация без собствена култура и интонационна среда. И тя е обречена, разбирате ли?!… Вече не е това, което беше. И оттук нататък… аз не знам колко време ще бъда свидетел, но нещата станаха страшни. И донякъде са виновни и медиите за тези неща.
- Със сигурност е така. Но тази част от творците на България, които са създали същата тази културна и творчески богата среда, с която правите паралел, в момента са оставени, грубо казано, да се спасяват по единично..!
- Ами да... и какво да направим, след като за популяризиране на самозванците, които ги изровиха от пепелта, за всякакви красавици с много грим, се дава мило и драго. И това са единствените образи, които медиите налагат непрестанно! И народът вече свикна с тях, затова и се променя манталитетът – на всички млади хора, на няколко поколения. Няма кой да преценява. Няма кой да пресее нещата… Това е истината!
- С тъга отбелязахте не много отдавна, че „сме забравени от държавата!”…
- Не само сме забравени… това е факт, но става въпрос и за това, че всичко старо е забравено по принцип, а днешната така наречена култура не ражда нищо ново, по-специално изкуството. Младите певици имат продуценти, които правят с тях глупави договори – и те нищо не правят, никакви съвети не им дават, за да проимат свой стил, свой персонален облик. За да могат да бъдат интересни, продавани лесно и т.н. Едно време, когато правехме многото концерти, 97-98 % от приходите от хората, които пълнеха залите, летните театри и стадионите, отиваха в бюджета на държавата. Като сме плащали всички осигуровки и данъци още преди да ни се даде хонорарът! Всичко преди това ни е било удържано, и пак е влизало в държавата. Това е истината по този въпрос – до 1989 г. всички приходи от изявите ми отиваха в държавната хазна.
Случвало се е да се върна от двумесечно турне със 150-160 лева спестени пари - всичко друго отиваше за храна и спане. Имам един вестник тук, в който пише за дългогодишния директор на Концертна дирекция – един почтен човек, който споделя следното: „Обирахме естрадните певци, но не правехме никакви отчисления за тях”. Значи те не са отчислявали за нас нищо – нито данъци, нито вноски, нищо!…
- Защо???
- Наистина защо… може би едно време със същите тези пари, които са взимали от естрадата, от нас най-вече, са плащали на филхармониите. Тогава имахме 13 филхармонии – на всеки 100 км имаше симфоничен оркестър. Ансамбли, чиновници, апаратчици, заплати и т.н. И откъде са взимали тези пари? Ами от естрадата, защото оттам печалбата беше голяма.
От ляво на дясно са: Борислав Грънчаров, Борис Гуджунов и Боян Иванов в култовото трио „Бо Бо Бо”
- Бяхте споделили, че вече не са ви останали сълзи, за да преживявате болестта и трудностите, с които сте се сблъсквали през последните години. Но вие рядко си позволявате да показвате болка… вместо нея подавате усмивката!
- Да, но всъщност аз си плача – и от щастие, и от тъга. Плача дори на много от филмите, които гледам. Даже съпругата ми често ми е казвала: „Никога не се прави на болен, на унил, на нещастен, за да не те съжаляват хората”. Не обичам да ме съжаляват – обратното – обичам да си мислят, че всичко ми е наред. Такъв характер съм… И си правя майтап с всичко.
- Как е съпругата ви Светла?
- Съпругата ми е добре, слава Богу, да чукнем на дърво. В ремисия е. Тя взима от моята вяра, аз взимам от нейната и се подкрепяме взаимно. Другарчета сме си, много се обичаме и е така вече 50 години.
- Дъщеря ви Мария продължава вашето творческо дело сега!
- Мария е един великолепен човек. Една достойна майка. Много свястно момиче… по-скоро жена, а всъщност - не – дете (смее се). И внукът ни е нашето щастие в последните дни от живота ни, както се казва. Той ни дава надежда, вяра, радост и сила за живот – защото ние с жена ми го обичаме толкова много, че просто се задушаваме от обич.
- Колко често се връщате към периода, в който заедно с Борис Гуджунов и Боян Иванов създадохте емблематичното трио „Бо Бо Бо”?
- Ние тримата бяхме много забавни – и по време на турнетата, и по време на почивките. Толкова години бяхме заедно – от школата за естрадни певци през 1964 г. Правехме си много майтапи, всички имахме чувство за хумор. И за всичко това сега си спомням с една радост, с една усмивка.
- Може би наистина предложението, което даде съпругата ви, докато слушаше разговора ни – за написването на книга – трябва да се осъществи - как мислите?
- Може би… Ако съм жив! Надявам се, вярвам в Господ и мисля с една здрава психика за това, че идват по-добри дни. Човек с моите болести обаче трудно изкарва дълго…
- Но и трудно човек запазва за дълго толкова висок духа си при всичките тези обстоятелства, а вие го правите, нали така!…
- Дай Боже… И да продължавам по същия начин. Благодаря ви!
Интервю на Анелия ПОПОВА
